Марк Олдън
Призракът (42)

42
Сбъркали сте адреса

Облечен в лекарска престилка, Хари Ърлс влезе в просторното фоайе на института „Оукс“ на Лонг Айланд. Върху ламинираната значка с името пишеше „Дженисис“^[1] — майка му щеше да се обърне в гроба.

Повечето пациенти се бяха прибрали по стаите. Неколцина още се мотаеха във фоайето — гледаха късните вечерни новини, надзиравани от отегчените медицински сестри. Под стенописа с платноходки, кръстосващи из залива на Лонг Айланд, се бе разположила дребна като джудже беловласа лелка. Тя се усмихна на Хари и той й махна, без да спира.

За пръв път в живота си виждаше дъртата вещица. Но защо да не й махне? Не му пречеше да прояви любезност, стига да не се налагаше да спира.

Тръгна по витото мраморно стълбище към втория етаж. Стълбището, покритата с бръшлян фасада, белите колони от двете страни на входа сякаш бяха излезли от „Отнесени от вихъра“, любимия филм на Хелън. Той си помисли, че липсват само белите господари, разположили се на верандата, докато онеправданите чернокожи им прислужват.

Институтът „Оукс“ всъщност си беше лудница за богаташи, които разполагаха с достатъчно пари, за да се измъкнат от затвора, където всъщност е трябвало да лежат. Магелан бе избрала идеалното място, където да скрие сестричката си, убила баща им, който все й налитал, за да не търпи повече животинската му похот. Според Магелан сестра й не бе направила нищо осъдително и понеже каката разполагаше с пари, всички се бяха съгласили с нейното мнение.

Хари бръкна в джоба на бялата престилка и напипа кокалената дръжка на бръснача. Щом приключеше, малката сестричка щеше да се превърне в такава грозотия, че нямаше да смее и да припари до огледалото. Така й се падаше на Магелан — нека й бъде обица на ухото. И тя да разбере, че щом се е хванала на хорото, трябва да го играе докрай. Беше използвала медицинската сестра на Хелън, за да го надхитри, нещо, което той нямаше намерение да й прости току-така.

Магелан изобщо не можеше да се мери с него по изобретателност и ум — просто си беше обречена на провал. Той беше учителят, а тя — иска или не, негова ученичка.

Ако го приемеше и се примиреше, щеше да има само полза от неговия опит. Ако ли не, щеше да си плати.

Хари изкачи стълбището и пъхна в устата си сурово кашу. Съдбата — тази сила, която предопределяше събитията, явно бе на негова страна. Ето, да вземем участта на Хилтън Приго. През деня албиносът най-после бе намерил Дени Ринко, но веднага след това се бе натъкнал и на Кони Павлидес, който бе открил стрелба по него. Макар и тежко ранен, Павлидес бе успял да убие Приго и така бе спестил на Хари главоболието да го отстранява. Хари бе на мнение, че човек трябва да мисли за бъдещето, а в името на бъдещето той не можеше да допусне Приго да живее още дълго — знаеше прекалено много за него.

Но смъртта на албиноса си имаше и минуси. От една страна, Хари нямаше да бъде принуден и занапред да му плаща или да се притеснява, че той ще вземе да го натопи. От друга страна обаче, в престрелката бе пострадал и Павлидес. Ами ако издъхнеше от раните си и лишеше Хари от удоволствието да види как той е изобличен като педофил. В случай че гъркът умреше, вече нямаше да има заподозрян и за убийството на Франк Бийб.

Той се позамисли и накрая реши, че всяко зло за добро: съдбата всъщност му даваше малка преднина. Сега Магелан щеше да се хвърли да се грижи за Павлидес и през това време Хари можеше да я нападне там, където тя бе най-уязвима — да се погаври с малката й сестричка.

Стисна бележника, който носеше под мишница. Викаше му стария моряшки номер. Беше го усвоил още в подготвителния лагер, преди да постъпи във военноморските сили. Тръгнеш ли с бележник под мишница, можеш да минеш преспокойно и по плаца, без никой да те докосне и с пръст и без да привличаш вниманието на сержантите, които само си търсят някой „доброволец“ заек, когото да пратят да чисти клозетните чинии с четка за зъби. С тефтера човек създаваше впечатление, че е тръгнал по работа.

Спря на площадката на втория етаж и извади от джоба си химикалка, после махна предпазителя. Написа в горния край на бележника името си с четлив ситен почерк с една-едничка цел: да създаде впечатлението, че е много зает. Същевременно огледа коридора отпред.

Никой.

Стаята на Чеси беше в дъното, срещу аварийния изход. Момичето имаше нужда от много сън — след десет вечерта рядко беше будно. А тази вечер беше и само. Девойчето, което живееше в същата стая, беше отишло при баща си, един от най-богатите собственици на автосалони в Лонг Айланд. Щеше да остане вкъщи до другата седмица.

Хари погледна през рамо. Още беше сам в коридора. Усмихна се. Предвкусваше онова, което му предстоеше.

Лекарската униформа: престилката, панталоните и фланелката, бяха само част от дегизировката му. Беше обут в най-обикновени черни обувки, носеше кафяви лещи на очите и кестенява перука. Перуката му пречеше, но все пак променяше външността му: правеше лицето му по-дълго, а носа му — по-камбест.

Престилката и панталоните бяха шити от същата фирма, която обличаше целия персонал на института „Оукс“. Те бяха от колекцията на Хари с най-различни униформи: на пощальон, на разносвач на пица, на куриер, снабдени със съвсем истински значки и отличителни знаци на фирмите, потвърждаващи, че той е служител при тях. Притежаваше и дрипи, каквито носят просяците и бездомниците, включително и армейско одеяло от Втората световна война, което смърдеше и което държеше в найлонов плик долу в мазето. Всичко това, както и очуканите таксиметрови автомобили му позволяваха да променя, когато пожелае, външността си.

Хари Ърлс. Наистина си беше неуловим.

Спря пред стаята на Чеси. Привидно беше спокоен и овладян. Отвътре обаче му вреше и кипеше. Целият пламтеше, очите му блестяха, сякаш отразяваха светлина. И както винаги, когато му предстоеше да упражни насилие над жена, го обземаше полова възбуда. Накрая той надяна гумените ръкавици, които изпукаха — това му послужи за нещо като стартов сигнал.

Последен поглед към коридора. Беше сам.

Отвори вратата, вмъкна се бързо в стаята и затвори тихо вратата след себе си.

Осветлението беше включено. Вътре беше тихо, не се чуваше и звук, сякаш в стаята отдавна не живееше никой.

Хари начаса застана нащрек. Веднага долови, че има нещо гнило.

В стаята имаше две легла. Но в тях не спеше никой. И двете бяха старателно оправени.

В помещението нямаше никого. Явно съвсем преднамерено.

Хари не беше сбъркал стаята. На едно от нощните шкафчета се мъдреше снимка в рамка на Магелан и Чеси, яхнали кон. По всичко личеше, че тук живеят тийнейджърки. По стените бяха накачени постери с рок звезди, нашумели телевизионни водещи, пътни знаци от Лондон, вимпели на хокейния отбор „Айландърс“, както и огромен цветен плакат с образа на президента Клинтън. Екранът на малкия компютър върху бюрото бе включен на сейвър. Климатичната инсталация бе пусната на най-слабо, в стаята ухаеше на парфюм с дъх на лимон.

Хари веднага премина към действие — само така можеше да надвие гнева.

Надзърна в банята. В дрешниците. Погледна под креватите.

Нямаше и следа от Чеси.

Той прекоси стаята, отиде при вратата и се облегна на нея. Просто бе невъзможно момичето да го няма.

Помисли си дали да не го почака да се върне. Нямаше смисъл. Можеше да си чака цяла вечност и Чеси пак да не се появи.

Тъкмо натисна дръжката на вратата, когато погледът му падна върху по-близкото легло. Застина като попарен.

Върна се в стаята и се вторачи в предмета. Мина доста време, докато намери сили да се наведе и да го вземе.

Държеше компактдиск на „Тоска“. Същият, който бе оставил само преди няколко дена в жилището на Магелан.