Марк Олдън
Призракът (27)

27
Не се навирай между шамарите!

По залез-слънце Хари Ърлс, който беше облечен в пончо с качулка и носеше тъмни очила, влезе в западнал хотел на магистрала „Ван Уик“ в Куинс. Вече не валеше, но беше много влажно и небето бе навъсено. Той наведе глава, за да скрие лицето си, оказа се обаче, че е излишно.

На рецепцията седеше младичък хаитянец, който продължи да си чете вестника — не вдигна очи от хороскопа и когато Хари се качи на асансьора. Персоналът в хотела — той бе работил тук под прикритие, докато беше разследвал наркотрафиканти, — не беше особено любезен. Всъщност за какво му е да е любезен: тая смрадлива дупка се бе превърнала в свърталище на най-отявлената паплач.

Слезе от асансьора на третия етаж, но преди да потърси стаята, застана в безлюдния коридор. Бръкна под пончото и извади две метални топчета с големина на слива. Отвътре бяха кухи и щом се търкулнеха, подрънкваха като камбанки.

Хари сложи топчетата в лявата си длан и ги завъртя първо по посока на часовниковата стрелка, сетне обратно. Сгъваше и разгъваше пръсти, така че топчетата да се въртят едно около друго. Мърдаше ставите, мускулите на китката му ту се разтягаха, ту се свиваха. С всяко движение се чуваше звук като от мънички черковни камбанки, който галеше слуха.

След две-три минути премести топчетата в дясната си ръка и ги завъртя пак по същия начин — първо по часовниковата стрелка, после и обратно. Както ги търкаляше в дланта си, отиде в средата на коридора. Стигна при вратата срещу аварийното стълбище и почука с едно от металните топчета два пъти. Почака малко и отново почука.

Чу как вътре двама мъже си говорят на испански и млъкват след почукването. Хари поклати глава: лоша работа!

Имаше среща с един, а не с двамина — това за него бе изненада, а той не обичаше изненадите.

Зачака, въртейки топчетата. Пръстите му мърдаха чевръсто като на фокусник. Накрая вратата беше отворена от човек, който не се виждаше.

Хари влезе в тясната стаичка с един-единствен прозорец с изглед към мократа от дъжда магистрала, където колите пъплеха като костенурки. Вътре едвам се бяха побрали неоправено легло, лампион и тоалетка. Телевизорът беше включен — тъкмо започваше забавна програма на испански. Върху мъничкото нощно шкафче се мъдреха празна бутилка от вино, препълнен с фасове пепелник и автомат. Вонеше на пръдня, евтини сандвичи и марихуана.

Вратата се затвори зад Хари, който се обърна и видя шкембест мъж по боксерки — държеше пушка с рязана цев. Беше Хилтън Приго, едър като канара албинос доминиканец някъде на трийсет и пет-шест години, който с розовата си кожа и почти бяла коса приличаше на заек. Голите му гърди и ръце бяха покрити с татуирани кръстове, навити на кълбо змии и голи мадами. Би трябвало да е сам. Но не беше.

На леглото седеше млад доминиканец, слаб и мургав, с необичайно високо чело и чаровна усмивка. Беше в лимонено жълт анцуг и по сини гуменки, носеше косата си на бретон. Беше пъхнал лявата си ръка под възглавницата. Хари бе готов да се обзаложи, че калтакът му с калтак крие там оръжие.

Виждаше за пръв път младока, но знаеше за подвизите му от ченгетата, тикнали го на топло. Казваше се Израел Валенсия, или Изи В., и допреди месец бе излежавал присъда за предумишлено убийство. Преди да го задържат, бе тартор на банда бездомници, пласирали дрога из мъжките приюти в Манхатън.

Един от служителите в приютите също се бил включил в далаверата да пласира наркотици, като заделял половината за собствена употреба и удоволствие, а другата шиткал за печалба. Изи го насилил да глътне отрова за мишки, после му разбил черепа с гирички. За всеотдайното приложение на управленските си способности се озовал в панделата.

Колкото до Хилтън Приго, и той, както се изразяваше навремето майката на Хари, не беше цвете за мирисане. Беше потаен и жесток, вечно се притесняваше за нещо и това го правеше нерешителен и склонен към изхвърляния. В Пуерто Рико бе лежал за кражба на автомобил и в затвора бе накълцал някакъв доносник на парченца, които хвърлил в тоалетната. Увил главата в калъфка за възглавница и я блъскал о стената на килията, докато я направил на сол, после хвърлил и нея в канализацията.

Викаха му El Conejo — Заека, много уместен прякор за човек с издадени предни зъби и нервен тик. Като повечето престъпници, които познаваше, и Приго неотклонно правеше онова, което му се прави. Беше излишно да очакваш друго от него — само ще се разочароваш. Засега Приго не го бе разочаровал. И нищо чудно — той беше единственият човек, от когото се страхуваше.

Хари завъртя металните топчета в лявата си ръка. Изи В. нямаше какво да търси тук. Хари си беше уговорил среща на четири очи с Приго, а той на своя глава беше дръзнал да покани и трети човек. Грешка!

Заговори на Приго така, сякаш Изи изобщо не беше в стаята:

— Какво търси тоя тук? Казах ти, че искам да си сам.

Изи продължи да се хили.

— Леле, глътнах си езика от страх. Голям детектив си, няма що! Подпалил някаква шантавелка, претрепал двама-трима лайнари и си въобразява, че ми е скрил шайбата!

Хари разтърка белега върху тила си. Като повечето бивши пандизчии явно и Изи смяташе, че щом е бил зад решетките, е станал по-умен и по-силен от останалото човечество. Освен това, пак като повечето бандити, мразеше в червата ченгетата. Дали щеше да надживее невежеството си? Вероятно не. Както казваше майката на Хари: „Глупаците са повече от нас, останалите. — И добавяше: — Открай време си е било така.“

Без да вади ръка изпод възглавницата, Изи рече:

— Ние с приятеля ми си говорим по работа. Ще си тръгна, когато приключим.

Нервният тик на Приго пролича още повече. Той познаваше Хари по-добре от Изи.

— Хайде, разкарай се — каза му. — Ще поговорим после.

Изи поклати глава.

— Цели осем години друг ми е казвал какво да правя. Край, свърши се тая. Първо приключваме и тогава ще си ходя.

Хари свали слънчевите очила. Смъкна качулката и за пръв път погледна Изи. Пандизчията понаведе глава на една страна и не извърна очи. „Знаем ги тия пандизчийски хватки — помисли си Хари. — То оставаше да не издържа на погледа му!“ Така де, Изи вече не беше в затвора. Бяха го пуснали, а навън правилата бяха други. Като начало Хари не смяташе да отстъпва.

Извади от джоба си носна кърпа, завърза в единия й край възелче, в което сложи металната топка, и се усмихна на Изи. Рече му:

— Добре дошъл на свобода!

Сетне замахна с все сила и фрасна с топчето Изи по пищялите. Веднъж, втори път. Движеше се светкавично, Изи не беше виждал такова чудо. Изпищя, преви се и се хвана за краката, които го боляха непоносимо.

Хари го сграбчи за перчема и го просна на пода. После бръкна под възглавницата. „Бре, бре, бре!“ Изи се бе задоволил с някакъв мижав деветмилиметров таурус. Каза му:

— Не можа ли да се снабдиш с нещо по-прилично? Или е против религиозните ти убеждения да използваш мощно оръжие?

Както се бе проснал на пода, Изи продължи да разтърква пищяли и изгледа Хари на кръв. „Наш Изи още се прави на голямата работа.“

Хари втъкна пистолета в колана си. После, сякаш внезапно му беше хрумнало нещо, срита с все сила пандизчията по главата. Онзи извика нещо, което прозвуча като провлачено „и-и-и-и“, след това застина като вкаменен.

— Събличай се — нареди му Хари.

Младежът го погледна предизвикателно с изцъклени очи и поклати глава. Изсъска през зъби:

— Що не си таковаш таковата!

— Я да го кажем по друг начин — отвърна Хари и пак го ритна по главата.

Пандизчията простена, закри с ръка носа си и се претърколи на една страна. Между пръстите му рукна кръв.

Хари погледна Приго, който беше пребледнял като мъртвец.

— Съблечи го, но не ми се мотай, няма да чакам до довечера.

След броени минути Изи вече стоеше, както го е майка родила, с подуто окървавено лице и се крепеше за тоалетката, за да не се строполи. Вече не му беше до това да се прави на много отворен. Беше се вторачил не в Хари, а в пода.

— Сега вече можеш да си тръгнеш — каза му Хари. — И видя ли те да се навърташ в коридора или край хотела, ще ти тегля куршума, така да знаеш.

Изи си погледна дрехите, струпани на купчинка в нозете му.

— Това ще остане тук — отсече Хари. — Дай му един долар, Хилтън. Само един, нито цент повече.

Албиносът изпълни нареждането. Хари каза на Изи:

— Разполагаш с десет секунди. Разкарай ми се от главата! — Той си погледна часовника. — Броя.

След като останаха сами с Приго, Хари седна на сгъваемия стол и продължи да си играе с металните топчета. И двамата мълчаха дълго. Накрая Хари посочи вратата:

— Ще ми обясниш ли нещо?

Приго се прокашля.

— Той ще работи с мен. Събирам организация…

— А, без тия! Никаква дрога. Поне засега. Ще се върнеш към далаверите, когато ти кажа аз. Ясен ли бях?

— Да.

— Дано, инак жална ти майка. Всъщност добрите съвети са безполезни, понеже никой не се вслушва в тях. Затова и не си губих времето да вразумявам приятелчето ти. А сега по работа. Дошъл съм да си прибера парите. А също да решим проблема, възникнал покрай Дени Ринко. Не съм дошъл обаче да гледам как ти строиш империя.

— Ясно.

— Съмнявам се, че ти е чак толкова ясно. Но да караме нататък. — Хари видя, че албиносът разглежда металните топчета. — Китайски талисман — поясни той. — Регулира кръвообращението и жизнената енергия в тялото. Предпазва от болести, засилва паметта, прави те дълголетник. Понеже стана дума за дълголетие, тук ли са ми парите?

— Да, взех ги.

— Ще бъдеш възнаграден.

Приго приклекна край леглото. Боксерките му се бяха смъкнали, виждаше се чак цепката на задника му.

Хари побутна с върха на обувката опаковката на презерватив, паднала при стола. Когато не изграждаше империя, Приго си пилееше тъпашкия живот. Беше грозен като самата смърт, затова и му се налагаше да си плаща за удоволствията. Падаше си по плоски като дъски курви азиатки с офъкана коса, което според Хари си беше само на крачка от педерастията.

— Гледам, ударил си го на живот — отбеляза той.

Албиносът издърпа изпод леглото ожулен кафяв куфар и го сложи върху завивките.

— И аз съм човек, имам си потребности. Пък и трябва да правя нещо, докато те чакам да се обадиш.

— Изи и ония жълти джуджета виждали ли са куфара?

Приго поклати глава.

— Къде ти! Никой не го е и зървал, кълна се в паметта на майка си, лека й пръст.

Хари бръкна под пончото, извади бял плик и го метна на албиноса. Онзи го погледна и се ухили — грозна гледка!

— Десет бона — уточни Хари. — Мангизите, които ти обещах, ако Грасиела се хване и отиде в кафенето.

Можеше и да накаже Приго, който си беше доста смотан — имаше коефициент на интелигентност колкото парен чук. Понякога обаче, приложиш ли насилие, по-скоро вадиш очи, отколкото да изпишеш вежди. Това важеше и в този случай. Дума да няма, албиносът си беше тъп като галош — направо ти иде да виеш. Но Хари имаше нужда от него. При тези обстоятелства бе за предпочитане да свие сармите на Изи и да се надява той да си е извлякъл поуката.

Другият мъж докосна с пръсти банкнотите в плика.

— Радвам се, че всичко с Грасиела мина по вода. Голяма кучка, ще знаеш. Напълно изкукуригала. Рано или късно щяха да й видят сметката.

— Нямаше да се справя без теб — увери го Хари. — Предпочитах да научи за Магелан от човек като теб, а не от мен. От някой, дето е, тъй да се каже, от нейната черга. Ако й се бях обадил аз, нямаше да припари в кафенето.

Приго го погледна — на лицето му се беше изписал телешки възторг.

— Как само я гръмна! Окото ти не мигна.

Хари вдигна пръст.

— Не забравяй, при самозащита!

— Да, бе.

Приго пъхна плика в горното чекмедже на нощното шкафче. Ърлс си беше ненормален — никога не питай ченге като него защо е очистило някого, само ще си навлечеш главоболия. Току-виж си чул нещо, дето няма да ти хареса. Това, че е теглил куршума на доминиканката, си беше лична работа на Ърлс. Приго не искаше да си пъха гагата, но бе готов да се обзаложи, че ченгето е пратило Грасиела на оня свят заради оная, детективката, която уж бе спасил от Грасиела. Ърлс никога не отваряше дума за нея и албиносът нямаше намерение да подпитва. Кретенът му с кретен, като нищо щеше да му почерни живота.

— Я да видим парите — подкани го Хари.

Приго натисна ключалките на куфара и го отвори. Беше натъпкан със сто и петдесетдоларови банкноти.

— Три милиона — оповести. — Брой.

Другият се ухили.

— Вярвам ти.

Друг път му вярваше. Но ако липсваше и цент, Приго щеше да съжалява горчиво, че изобщо се е раждал.

— Нещо ново от Дени? — поинтересува се Хари.

Албиносът поклати глава.

— Не, нищо след последния път, когато говорихме с теб. Отказва да даде цялата стока. А как да пласирам нещо, което не е у мен?

— Логично. И врънка за още мангизи.

— Да бе, да сме му платели. Бил се изложил на опасност и сега ти да си се отблагодарял. Иска двойно повече.

Хари извади изпод пончото сурово фъстъче и отхапа половината. Виж го ти него, двойно повече! Лекенцето щеше да лапне цял милион. Четири пъти повече, отколкото плащаше на Приго. Не че Приго знаеше какво всъщност им доставя Дени, но все пак!

Вече бе решил да очисти Дени. Ала гадният мъник не беше расъл в гората и бе надушил какво му се пише. Отваряше си очите на четири. Никак нямаше да бъде лесно да го пречукат. Но карай! Хари все щеше да намери начин.

Приго седна на леглото.

— Каза да не си му се обаждал, ако не си бил готов. Нямало да се пазари. Предупреди да не се циганиш и ти. Ако не му дадеш каквото иска, щял да си задържи стоката и да си намери друг купувач. Поиска да му се обадиш. Имал си му номера на пейджъра. Настоява да имало само една среща. Ти носиш парите, той — стоката. И държи той да изберял мястото.

— Недей да се доверяваш на врага си: както желязото ръжда хваща, така е и със злия. Дори да се сниши и да ти се вижда смирен, внимавай и се пази от него.

— Какво, какво? — зяпна го албиносът.

— Цитат от Еклесиаста. Глава дванайсета, стих десети и единайсети^[1]. И какво, значи, Дени иска двойно повече. Както гледам, си проси два зад ухото.

— Аз съм „за“.

Хари се облегна на стола.

— Тоя дребосък си е втълпил, че ще постъпя и с него, както с Грасиела и приятелчетата й.

— А той откъде е разбрал? Не са съобщавали по телевизията и вестниците.

— Не помниш ли, Дени работи на хонорар в Дирекцията на полицията?

— Да, бе. И как смяташ да излезеш наглава с него?

— Не аз, а ние.

— Ние ли?

— Този път ще действаме рамо до рамо, mi amigo. Аз подготвям почвата, ти довършваш започнатото. Получаваш още петдесет бона.

— Дадено — ухили се албиносът.

Хари се изправи и се протегна.

— Една седмица. Само толкова ми трябва. После обаче всичко ще е приключило. Ще си разчистим сметките с Дени, аз ще съм уредил останалото и шапка на тояга: излизам в най-скоро време в пенсия и се отдавам на почивка.

Погледна си часовника. Трябваше да се прибира, за да освободи Гренада. Търкулна топчетата в лявата си ръка.

— Първо трябва да си приберем стоката и чак тогава ще мислим как да очистим Дени, чу ли?

— Да.

Хари затвори куфара, вдигна го и се отправи към вратата. Преди да излезе, се обърна и се усмихна на Приго.

— Всичко хубаво! Поработи добре и ме дръж в течение. И внимавай. Някой е открил наблизо гол мъж. Гледай да не те хванат надвесен над него.