Марк Олдън
Призракът (21)

21
Миналото

Хари Ърлс слезе в сумрачното мазе в къщата си в Куинс, отвори сейфа в пода и извади десет хиляди долара в брой. Пъхнати в същото дипломатическо куфарче, с което бе проникнал в жилището на Емилио Албърт.

Задръстеното с какви ли не боклуци мазе беше с нисък таван, циментов под и влажни стени. Тук държаха градинарските инструменти, стари дрехи, счупени градински мебели и комплект стикове за голф, към които бе посягал само веднъж.

И, разбира се, сейфа.

Беше от най-хубавите, огнеупорен, и бе невъзможно да се разбие. Хари бе взел допълнителни мерки — беше запоил към долната част стоманена пластина и го беше сложил в дупка, изкопана в пръстта, после го беше циментирал отстрани, а отгоре бе метнал стар килим. Дори и някой касоразбивач да го откриеше, щеше да си умре тук, докато го помръдне и на сантиметър.

Хари се върна с куфарчето в хола. Навън почти се беше мръкнало. Бе дошло времето, когато Хелън наблюдаваше моста.

Тя седеше в инвалидната количка, сложена при прозореца. До нея стоеше Гренада — току поглеждаше дали мъжът й Левъл е дошъл да я прибере с таксито.

— Не знаех, че ходите на черква, господин Ърлс — каза медицинската сестра.

Той се усмихна, после обаче я стрелна с леден поглед, който й убягна.

— Сигурна ли си, че не си сбъркала човека?

— Току-що разбрах, че майка ви е била проповедница. И моята майка помага в църквата. В Източен Ню Йорк.

— Наистина ли? — попита Хари Ърлс и се разположи на канапето, покрито с американ.

Остави дипломатическото куфарче на пода до краката си.

— Свири на орган. Много е всеотдайна. И богобоязлива.

Хари бе долавял и преди по мургавото лице на медицинската сестра, че между тях двамата има нещо общо: майките и на двамата се бяха посветили на Христа.

Последното, за което му се говореше, беше неговата майка. Какво можеше да каже за една вманиачена християнка фундаменталистка, която не се занимаваше с друго, освен да спасява души, да се тъпче като невидяла с риба и бамя и да скъсва от бой с точилката единственото си дете?

Но не можеше да пренебрегне и Гренада. Хелън зависеше от нея. Не беше зле Хари да й оказва известно внимание.

— Майка ми беше пътуваща проповедница — рече.

Гренада го погледна смаяна.

— Наистина ли!

— Беше се специализирала да вдъхва на всеки, изпречил й се на пътя, страх от Бога. За нея това бе като да каже „добър ден“. За майка ми всичко беше или бяло, или черно, без никакви отсенки по средата.

— Педантка. Има такива хора.

— И те не са никак малко.

— Разбрах, че е проповядвала къде ли не: шапита, паркинги, училища.

— Да не забравяме селските панаири и пасищата. Обикаляхме Юга и Югозапада. Половин година пътувахме, другата половина прекарвахме във Флорида — живеехме там.

Хелън извърна очи от прозореца.

— Представяш ли си, Хари е нямал и двайсет години, бил си е дете, а е ходел сам в чужди градове, за да организира проповедите на майка си. Раздавал е рекламни листовки, свързвал се е с редакциите на вестниците, запазвал е стаи по хотелите. От малък е бил много оправен, нали, Хари?

Върху бамбуковата масичка до канапето имаше купичка със сурово кашу. Той загреба с шепа от ядките.

— Вечно бях под пара — допълни. — Майка ми не понасяше грешките. Задачата ми беше да подготвя почвата. Отивах преди другите в града, уреждах всичко и докладвах на майка си. Оттам нататък тя поемаше нещата.

— И тогава си правел горе-долу същото, както днес — отбеляза Хелън.

Хари разтвори шепата си и погледна ядките.

— Вършех какво ли не — продължи. — Проверявах дали в града по същото време няма да пристигне и друг проповедник, дали местният шериф не е настроен враждебно, дали няма съпротива срещу подобни проповеди. Щом уточнях тези неща, на сцената се появяваше майка ми. Опъвахме шатрата, правехме си представлението, събирахме доброволните пожертвования и продължавахме към следващия град. — Той налапа ядките. — Но правехме голямо шоу, не сме им събирали току-така парите. Пеехме църковни песни, четяхме откъси от Библията, после майка ми проповядваше — хвърляше огън и жупел. Правеше насъбралите се на нищо. Но ме изумяваха най-вече хората, дошли да я чуят. Бяха си страшнички.

Гренада махна с ръка.

— Божичко, познато ми е до болка. Всички се изтъпанили и крещят колкото им глас държи, че са получили новорождение.

— Наистина ме плашеха до смърт.

— А защо не сте станали проповедник?

— Майка ми се опита да ме вкара в правия път. Но удари на камък. Библията не ме влечеше, и туйто.

— Ами баща ви? Той с какво се занимаваше?

Хари си погледна часовника. Къде, да го вземат мътните, се беше запилял тоя Левъл?

— И той беше проповедник. Липсваше му пламът на майка ми, но си вършеше работата. Тъкмо на него му хрумна да си направим малък пътуващ цирк. Сам се запретна да урежда всичко. Падаше си добряк. Имаше невероятен глас. Мощен, тътнещ баритон. Запали у мен интереса към четенето, главно към историята, а също към операта. Навремето искал да стане оперен певец. Но му липсвали упоритост и пробивност.

„Затова и се пропи — алкохолът го вкара в гроба. Остави жена си да си прави сама шоуто и да разиграва с прищевките си Хари като маймуна. Докато той не вдигна ръце. Изнесе се от бащиния дом едва седемнайсетгодишен и постъпи във военноморските сили. Вля се в друга структура, подчинена на строга дисциплина. Понеже не познаваше друго. Само че без майка му.“

Той разтърка белега от нож на тила си.

— Постъпих във военноморските сили и видях свят. Накрая ми писна, дойдох в Ню Йорк да чуя Мария Калас и си останах тук.

— Коя е Мария Калас? — попита Гренада.

— Най-великата певица, живяла някога под слънцето.

Медицинската сестра се свъси.

— Какво е пеела?

— Опера.

— Опера, значи — изрече Гренада, сякаш бе име на далечна страна. После: — Майка ви още ли проповядва?

Хари поклати глава.

— Може и да проповядва, но на другия свят. Убиха я. Някакъв малоумник в Оклахома се опитал да й отмъкне новата кола. Поискал ключовете и понеже тя не се подчинила веднага, я застрелял право в лицето. По онова време работех в посолството в Токио. Разплаках се, щом научих.

— Сигурно сте я обичали повече, отколкото си мислите — вметна младата негърка. — А не сте могли да си вземете последно сбогом.

— Знае ли човек какво му се върти в главата? Дотогава се смятах за самото въплъщение на мълчаливото мъжество. Но няма как да предвидиш какво те чака.

От една страна, наистина му беше мъчно. От друга, животът с майка му бе същински ад. Тя се бе опитала да го превърне в безмозъчен робот. Всеки божи ден Хари се бе мъчил като грешен дявол.

— Майка ти те е възпитала силен — намеси се и Хелън. — Ти може и да си на друго мнение, но си е така.

Хари направи кисела физиономия, обаче тактично си замълча.

Ако беше живял само още година с майка си, съвсем щеше да превърти, щеше да нахлуе с картечница в някоя закусвалня на „Макдоналдс“ и да избие до крак всички вътре. Майка му си беше жива вещица — вечно го пришпорваше за нещо. На всичкото отгоре бе голяма неблагодарница. Каквото и да правеше Хари, все беше недоволна. Точно като Магелан и другите полицайки, с които беше работил.

— Не си представям, господин Ърлс, да убиете някого току-така — възрази медицинската сестра. — Я колко награди сте получили от полицейското управление! Градът се нуждае от полицаи като вас, които да се ползват с уважението на чернокожите.

— Наградите щяха да са още повече, ако хората днес не си правеха тънките сметки — уточни Хелън. — Често се случва управлението да награди някоя жена полицайка за неща, които е извършил Хари. Нали?

Мъжът й потупа с ръка дипломатическото куфарче.

— Бива ли да говориш така, току-виж Гренада останала с впечатлението, че съм женомразец. Няма такова нещо. Както е казал поетът, жените са извор на най-сладка радост.

— Удостоен е с медал за храброст и с няколко похвални грамоти — обърна се Хелън към Гренада. — Многократно е получавал и Боен полицейски кръст — вече му изгубих дирята колко пъти. Ами белегът на врата му!

Сестрата кимна. Хелън се усмихна на Хари.

— По онова време още беше униформен. Повикали го заедно с колегата му Шон по радиостанцията. Семейна кавга в Бронкс. Но пуерториканците — мъж и жена, престанали да се карат и се нахвърлили на Хари и Шон. Шон бил прострелян с два куршума в корема, точно под бронираната жилетка. Хари тъкмо го затътрил зад канапето, когато оная шантавелка, пуерториканката, се опитала да му отсече главата с мачете. За късмет само го ранила. После се залостила в клозета заедно с приятеля си, който не спирал да стреля по Хари. Накрая и мъжът ми изстрелял десет куршума…

— Осем — поправи я той.

— Добре де, осем. Та ги изстрелял през вратата на клозета и убил и двамата. Тогава получи първия си Боен полицейски кръст. Шон Костело също беше награден. Посмъртно. Издъхнал на операционната маса.

— Само на двайсет и две години — каза Хари. — Работи човекът в полицията има-няма една година и си отиде.

— Хари го понесе тежко — обясни Хелън на Гренада. — Винаги се грижи и преживява за хората си, както навремето за майка си. И понеже стана дума за грижи — обърна се тя към мъжа си, — когато си дойде, ми спомена нещо за Рос Магелан. Бях позамаяна от лекарствата и не разбрах какво.

Той потърка тила си. В дъждовно време винаги го наболяваше.

— Казах ти как се е разчуло, че е ченге. Ще се опитат да я очистят.

— Майко мила, няма да го допуснеш, нали? — завайка се Хелън. — Тя е от твоите хора. Кой й има зъб?

— Де да бяха един и двама! Създала си е доста врагове.

— А вие не можете ли да помогнете на жената? — включи се и Гренада.

Хари вдигна вежди.

— Ще опитам. Но напоследък тя нещо не ме слуша.

Хелън хвана ръчките на инвалидната количка.

— Ако си знае интереса, по-добре да те слуша. Навремето те гледаше в устата. А сега се прави на много печена. Ако не внимава, нищо чудно да… — Тя погледна през прозореца. — Гренада, мъжът ти май е дошъл. Прати му много поздрави, чу ли?

Медицинската сестра също надзърна през прозореца и махна към таксито, спряло пред къщата. В отговор се чуха две къси изсвирвания на клаксона.

Щом Гренада си тръгна, Хелън каза на мъжа си:

— Не исках да съм толкова строга към Рос. Ти обикновено не можеш да я нахвалиш. Но ми е неприятно, когато някой се държи зле с теб. Особено пък хора, на които си помагал. А както гледам, Рос пак ще опре до помощта ти, ако й е мил животът.

— Ще направя, каквото мога. Знаеш го.

— Имаш ли представа кога ще се опитат да я убият?

— Скоро.