Марк Олдън
Призракът (15)

15
Нечакан гост

Рос се върна на терасата и както отпиваше от газираната вода, погледна в спалнята на Лу Анджело.

Беше с ламперия и позлатени огледала, мокет на цветя и огромно метално легло с карирана покривка от сурова коприна. Адвокатът седеше на кревата и държеше върху коленете си жълт бележник и дипломатическо куфарче. След петнайсет минути трябваше да държи слово за „Тих пристан“.

— Накарай ги да се чувстват гузни — каза той на Рос, — и те няма да си простят, докато не ти връчат чек.

Попита Рос за Фреди Паласио. Дали щял да наеме някой от най-прочутите адвокати по наказателни дела, или щял да се задоволи със защитник, определен му от профсъюза? Тя отвърна, че не знае. Била затънала до гуша в работа в звукозаписната компания и нямала време да мисли и за проблемите на Фреди.

Анджело побърза да смени темата, първо обаче се завайка, че си е сложил таралеж в гащите с тоя Фреди, който да вземе да стреля по някакъв зъболекар от Уестчестър и да го направи на решето. Семейството на жертвата смятало да заведе иск срещу агенцията за компаньонки, а полицията я разследвала, за да провери дали е имало и други случаи на насилие срещу клиентите.

Заговорило се и кой всъщност е собственик на агенцията. Ченгетата настоявали да се срещнат с истинските собственици, а не с хората и холдинговите фирми, изброени за параван в разрешителното. Рос можеше само с едно обаждане да разбере кой всъщност държи агенцията — имената със сигурност бяха в архива на Бюрото за борба с организираната престъпност. Тя беше собственост на престъпния клан Вендрито с дял и в много нощни топлес барове, заведения с пийпшоу и книжарници за порнографска литература. Заради Фреди Паласио сега Лу Анджело се скъсвал от бач, за да предпази клана от ченгетата, адвокатите, драпащи да заведат дела за небрежност, и медиите.

Рос задъвка кубче лед. Беше отворила плъзгащата се стъклена врата и бе излязла на терасата, откъдето виждаше като на длан спалнята. Пред нея стояха три негърки, които си говореха за децата и я прикриваха, така че тя наблюдаваше Анджело, без той да я забелязва.

Както личеше, той наистина бе загрижен за жените, подложени на тормоз. Малко преди това при него бе отишла дребничка латиноамериканка с превързана китка и насинено лице. Двамата си поприказваха и хванати за ръце, поплакаха, сякаш току-що е починал човек, когото обичат. После пък някаква висока негърка с избити зъби сграбчи в обятията си адвоката, нарече го „мой ангел пазител“ и сподели, че единствено благодарение на него не се е озовала в някой публичен дом.

Рос извади лимончето от чашата си и го лапна. Анджело започваше да й става симпатичен. Дъртият негодник беше куриер на съдията Райнър, пренасяше му рушветите, падаше си и женкар. Но не беше пълен боклук. Това обаче нямаше да й попречи да го тикне на топло. Тя смяташе да си свърши работата, тоест да си спечели доверието на адвоката, а после да го експедира зад решетките.

Мърси Хауард се бе разположила на леглото до Лу Анджело. Беше пъхнала длан под ръката му и го слушаше прехласната, докато той четеше на глас извадки от словото си. Беше облечена в ламе: къса поличка, блуза и сако, носеше черни обувки с тънки високи токчета, от които краката й изглеждаха още по-дълги. Заради жени като Мърси мъжете съвсем оглупяваха. Рос все пак подозираше, че отношенията между негърката и адвоката не се свеждат до едното чукане. Мърси Хауард му даваше нещо, което само едно младо момиче може да даде на стар мъж — причина да продължи да живее, нещо, заради което си струва да не умира.

Къде ли беше госпожа Анджело? Ако се вярва на адвоката, била заминала за Форд Лодърдейл — да обзаведе новия апартамент, да си види внуците и да поиграе голф.

— Жена ми се изнесе във Флорида — бе споделил той с Рос, — понеже реши, че тази вечер няма да ми трябва. Всъщност мъжът си се нуждае от две жени: едната да пробужда по-изтънчените му инстинкти, а втората — да му помага да ги забрави.

Рос обаче беше на друго мнение: госпожа Анджело бе предпочела да замине за Флорида, вместо да дели дома си с някаква проститутка, която за капак беше и любовница на мъжа й. Има неща, от които една жена трябва да се срамува, например от това да позволява на мъжа си да й навира под носа своята любовница.

Рос си погледна часовника. Девет и половина, а доктор Декарло още не се беше обадил за Чеси. Тя смяташе да почака още малко и да позвъни в института „Оукс“.

Погледна холандския рисуван параван от кожа в спалнята. При него стоеше детектив Глен Форд, който сваляше млада негърка с остра брадичка и обица на носа. Едрият трийсет и пет годишен Форд носеше обувки четирийсет и осми номер, вдигаше от лежанката сто и шейсет килограма и държеше преспокойно в дланта си баскетболна топка. Беше дързък, прям и понякога доста недодялан — вечно се изтъкваше. Но средностатистическият престъпник изпадаше в ужас само при вида му.

Преди броени минути някакъв ударен от хормона млад пуерториканец се бе впуснал да ухажва Рос. Беше се надрусал с трева и погледът му бе изцъклен. Косата му беше зализана с гел. На ушите му имаше златни халки.

— Казвам се Лече — оповести той. — Викат ми Млекцето, понеже се отразявам добре на тялото. Вече знам как ти е името. Сателитката, защото задникът ти не е от този свят.

Рос му обърна гръб. Той обаче отново й се изпречи на пътя.

— Страхотна усмивка имаш, кукло — знаеше си своето. После се изкиска. — Да се усмихваш е второто най-прекрасно нещо, което те бива да правиш с устните си. Нали чаткаш какво имам предвид?

„Направо не е за вярване. И всичко това става тук“ — помисли Рос. Опита да се отскубне, ала пуерториканецът я сграбчи за китката.

— Mamacita, хубава работа, да си тръгваш точно сега! Когато започва всичко.

Рос се усмихна и стрелна с поглед Глен Форд. След броени секунди той се извиси като канара пред натрапника. Никой от двамата мъже не пророни и дума; Форд — понеже не му се налагаше, пуерториканецът — защото си глътна езика от страх. Не посмя дори да погледне в очите Форд. Вторачи се в огромните му ходила, очевидно смаян от размера им. Накрая поклати невярващо глава и на бърза ръка се изпари.

Детектив Арт Франчезе, трийсет и седем годишен, дребен като тапа и оплешивял, седеше на един от градинските столове в дъното на терасата; загледан свъсено в поройния дъжд, пъхна хапче болкоуспокояващо в устата си. За колегите той си беше тъмна Индия. Преливаше от енергия, беше остроумен и досетлив, но ако нещо не му харесваше, не го търпеше и миг. Вечно страдаше от главоболия, падаше си авантюрист и бе най-ненадеждният в екипа. Като повечето ченгета обичаше хазарта и бе затънал в дългове. Според Рос щеше да се издъни, и то твърде скоро. Бдеше над нея като квачка, понякога чак й играеше по нервите.

Шеф на групата беше детектив сержант Хари Ърлс, който беше пряко подчинен на лейтенант Фарньоли. Рос пък беше подчинена на него, но не му издаваше информаторите си. От съображения за сигурност: колкото по-малко хора знаеха кои са информаторите, толкова по-добре.

Четирийсет и две годишният Хари Ърлс беше рус и снажен, с чисти черти и големи раздалечени очи. Рос не помнеше да е работела с човек, който да умее да предразполага така и да се владее до такава степен. И тази вечер в апартамента на Лу Анджело той се бе спотаил някъде. Беше връчил на Рос списъка с гостите на благотворителната сбирка и се бе слял с навалицата. Тя не го виждаше, ала знаеше, че бди отнейде над нея. На това и разчиташе. Хари беше нейният най-сигурен тил.

Нещо в жилището очевидно бе привлякло вниманието му. Вместо да си обърне главата, той наостри уши. Не беше от хората, които се скатават.

„Прекалено много хора вечно отлагат да живеят — бе казал Хари на полицайката. — Никога не съм живял така, нямам намерение да почвам тепърва.“

Беше сред най-умните полицаи, с които бе работила. И един от най-безстрашните. Наистина не знаеше що е страх. Със своя талант Хари би трябвало да се е издигнал в отдела. Но при двайсет години стаж още си стоеше сержант. И щеше да се пенсионира такъв, понеже, доколкото знаеше Рос, не беше връзкар, нямаше си човек, който да го подкрепи. Дори и да не беше мъртва, кариерата на Хари определено береше душа.

Беше й спасявал живота два пъти: първия — когато тя бе преследвала руснаци, завзели брокерска фирма на Уолстрийт, и втория — докато беше по следите на адвокат, създал мрежа за детска порнография. Без Хари Ърлс тя отдавна да е на онзи свят както полицайката под прикритие, загинала преди четири години в пожар, избухнал в публичен дом. Ако Рос можеше да избира на кого да повери да й пази гърба, щеше да посочи именно Хари Ърлс и никой друг. Той бе не само нейният покровител. Той беше и нейният късмет.

Отидеше ли да „пазарува“ дрога, оръжие, задигнати ценни книжа, накити, екипът отцепваше района и оглеждаше педя по педя всичко наоколо — улицата, сградата, покрива, коридорите.

Един от членовете на групата бе натоварен с по-особена задача — това бе така нареченият „призрак“, и работата му беше толкова важна, че той бе освободен от всичко останало, освен да държи под око полицая под прикритие. Точка.

Не биваше да обръща внимание на нищо друго — дори да имаше боричкане, пожар, престрелка и верижна катастрофа. Не биваше да предприема нищо, да си помръдва и пръста, за да помогне. Най-важното бе да запази човека под прикритие жив. Всичко останало беше подробност. Ако „призракът“ се разсееше и за миг, нищо чудно полицаят под прикритие да се превърнеше в труп.

За да изпълни своята задача, „призракът“ не биваше да се отдалечава много от ченгето, което пазеше. А това означаваше да е невидим. Което не бе никак лесно. Лошите познаваха на пръсти квартала, където въртяха своите далавери. Навлеците веднага биеха на очи и бяха нежелани.

Искаше се въображение, за да се слееш с околните и да станеш невидим. „Призракът“ го постигаше, като се спотайваше в някой вход, коридор или кола, в телефонна будка или в контейнер за смет. В зависимост от случая можеше да се представя и за телохранител.

Можеше и да се предреши като бездомник, поспрял да почине във входа. Като куриер, тръгнал да разнася пратки. Като електромонтьор в зелен гащеризон. „Призракът“ сам решаваше в каква роля да се вживее, а Хари Ърлс нямаше равен в това.

Рос и Хари работеха в екип вече три години. Отношенията й с него и с останалите колеги бяха чисто професионални. Хари не се беше и опитвал да я сваля. Виж, Глен Форд и Арти Франчезе бяха правили плахи опити, тя обаче начаса им беше отрязала квитанциите и им бе дала да разберат, че е безпредметно да си губят времето. Форд („Чукала ли си се с черен? Що не опиташ?“) както винаги караше право през просото. Франчезе пък я бе поканил да посрещат заедно Нова година. Рос му отказа и той се муси дни наред. Докато Хари, слава Богу, си гледаше работата и жената.

И тримата бяха женени, на Глен Форд му беше най-трудно да се придържа към съпружеската вярност. „Бракът е като водата във ваната — бе казал той на Рос. — Свикнеш ли, и вече не ти се струва топла.“ Рос не се изненада, когато и сега, на благотворителната сбирка, го засече да подготвя почвата за поредната си изневяра.

Тя видя как в спалнята на Лу Анджело влиза едър плешив мъж с рунтави прошарени вежди. Насочи се веднага към адвоката. Стори й се познат. Рос се опита да си спомни откъде. Беше виждала и преди конското лице с огромни торбички под очите. Къде ли?

Щракна с пръсти. Ами да! Кубето често се появяваше по вестници, публицистични телевизионни програми и обзорни новинарски предавания. Рос беше виждала физиономията му дори върху кориците на две-три книги. Кубелията се казваше Мозес Русо, шейсет и две годишен прокурор, станал адвокат по наказателни дела и бранещ в съда наркопласьори, убийци, пречукали жените си, изнасилвачи на деца и всяка друга отрепка, готова да се изръси с шестстотин долара на час, за да му плати хонорара. Какво ли търсеше той на благотворителна сбирка, на която се набираха средства за малтретирани жени? Русо си беше отявлен мръсник. Ако лайната можеха да плават, той щеше да ходи по водата.

Рос не го познаваше лично. Но никак не бе изключено той да я е виждал я в съдебната зала, я в окръжната прокуратура. Беше си опасно, затова и тя се отдръпна от вратата на терасата.

Мозес Русо изобщо не обърна внимание на Мърси Хауард, която му протегна ръка. За него тя не съществуваше. Кубелията обаче се ръкува с Лу Анджело, пошушна му нещо и му пъхна бял плик.

Рос вдигна вежди. Нали беше ченге, начаса надушваше кога става дума за рушвет. Дето е думата, Мозес Русо и Лу Анджело вършеха работа — да подплатят с тлъсти суми „избирателната кампания“ на съдията Райнър.

Анджело не погледна какво има в плика. Направо го пусна в дипломатическото куфарче и също пошушна нещо на Русо, който секунди след това си тръгна.

Рос се усмихна. Ха сега да видим дали си е струвало да излиза в дъжда? Нима всеки ден ще видиш как един от най-прочутите адвокати, защитаващи наркопласьори, връчва плик на човек, който е нещо като куриер на съдия. За Мозес Русо рушветът си беше всекидневие. Мо Могъщия, както го наричаха репортерите, хич и не подбираше средствата: подкупваше съдебни заседатели, сплашваше свидетели, обработваше ченгета, тласкаше клиентите си към лъжесвидетелстване.

Негърките се махнаха от вратата и тръгнаха да се разхождат по терасата, оставяйки Рос без прикритие. Тя продължи да стои, вторачена в дипломатическото куфарче на Анджело. Би дала всичко да надзърне вътре. След няколко минути Лу щеше да дръпне великата си реч. Дали щеше да вземе и куфарчето, или щеше да го повери на някого? Най-умното, което Рос се сети да направи, бе да се лепне за адвоката и да чака.

Влезе в спалнята. Мърси Хауард се усмихна.

— Как си, приятелко?

Като си вееше с ръка, Рос седна до нея.

— Горещо ми е — отвърна й. — А ти?

Мърси Хауард поклати глава.

— Не питай. Иде ми да се съблека и да се разхождам по голо дупе.

Лу Анджело я погледна над очилата. Рос събу обувката си и разтърка крака си.

— Как е словото, върви ли?

— Скоро ще разберем — отвърна адвокатът и си погледна часовника. — До шоуто остават петнайсет минути. Преди да замине, жена ми даде чек за „Тих пристан“. Петстотин долара. Ама е забравила да сложи подпис. Дали не ми намеква нещо?

— И аз ще дам толкова — рече Рос.

Лицето на Лу Анджело грейна.

— Ето, словото ми вече действа, а не съм изрекъл и дума.

Рос пак си обу обувката.

— Утре ще пратя чека в кантората. Между другото, имаш ли нещо за мен?

Анджело се плесна по челото.

— Ох, съвсем ми излетя от главата. Всичко е тук. Договорите, споразумението с онова приятелче, всичко. Съвсем се ошашавих.

Извади от дипломатическото куфарче плик от кафява амбалажна хартия, връчи го на Рос и затвори куфарчето. Тя обаче успя да надзърне и да види няколко бели плика — от единия се подаваше пачка банкноти.

Анджело потупа плика, който жената държеше.

— Вътре е и сметката за хонорара ми.

Тя погледна в плика.

— Muchas gracias. Как върви сбирката, постъпват ли средства за „Тих пристан“?

Анджело поклати глава.

— Засега слаба работа. Трябва да ги подгрея със словото. Ония от кметството и щатската управа ми показаха среден пръст. Нямали средства. Я върви го кажи на жена, която току-що са изритали от къщи на студа. Ако не беше приютът, щеше да бере студа и да се свива по кашоните.

Мърси отпусна длан върху рамото на Рос.

— Аз дарих петдесетачка. Щеше ми се да са повече, но дотук ми се простират възможностите. Нали напуснах агенцията.

— Точно така, напусна я. Край на тия дивотии — потвърди Анджело.

— Браво на теб — похвали я Рос. — Ще видя дали не можем да те вземем при нас. Как си с компютрите?

— Няма ме никаква — поклати глава момичето.

Рос я докосна по китката.

— Е, ще се опитам да уредя нещо.

Мърси й се усмихна признателно. Рос тъкмо си бе изпила питието, когато в стаята влезе млад негър с широко чело и тяло на тежкоатлет. Отиде при Лу Анджело и му пошушна нещо, след което адвокатът се свъси и стана от леглото. Понечи да излезе от спалнята, но се сети, че държи дипломатическото куфарче. Връчи го на Мърси Хауард.

— Пази го като зеницата на окото си — заръча й той. — Не пускай никого да припарва до него. Връщам се веднага.

Чернокожият намигна на Мърси.

— Чух, сладурано, че си напуснала бранша.

Тя разшири ноздри и се извърна.

Лу Анджело изгледа на кръв негъра, който сви рамене, демек „Какво толкова се втеляваш пък ти?“. Адвокатът му се тросна да си гледал работата, после излезе от стаята, следван от негъра, който стъпваше напето.

Щом останаха сами, Рос попита Мърси:

— Кой е тоя пуяк?

Момичето поклати глава.

— Кливланд Нобълс. Ченге. Понякога си въобразява, че е голямата работа. В събота и неделя е охрана в клуб „Ацтек“ на Десето Авеню.

— А какво търси тук?

Мърси вдигна рамене.

— Знам ли. Тая чернилка изобщо не ме интересува. Лу го е вредил да кара някакъв съдия до Бостън. Само заради това го търпи. Съдиите си падат по покера. Не си говорят за друго с Лу. Карти, хазарт, мангизи. Съдията вечно е закъсал за пари.

— И богат да си, и беден, не е зле да ти се намират мангизи. Хубави обувки имаш.

Мърси изопна дълго краче.

— Лу ме харесва на високи токчета. Сутринта ме заведе да ми купи едно друго. Взе ми ги специално за тази вечер.

— Само твоите са от истинска кожа. А защо все го мъкнеш с теб? Защо Лу не ти преведе малко парици за кредитната карта?

— Понеже нямам кредитна карта. И надали някога ще имам. Какво става, защо гледаш така?

— Защото липсва нещо — отвърна Рос — беше надзърнала в плика, който й бе връчил адвокатът. — Един договор, който Лу трябваше да състави. Не го виждам.

— Ами сега!

— Искаме да уволним един тъпанар. За да не ни съди, смятаме да сключим с него много изгодно споразумение: за тлъсто обезщетение, кола, от фирмата и медицинска осигуровка. Лу трябваше да го състави. Я виж в куфарчето. Може би е там.

Мърси Хауард изобщо не се колеба.

— Ама, разбира се.

Както държеше куфарчето върху коленете си, тя го отвори и погледна вътре. „Ей това се казва жена! Сладка и тъпа като кокошка“ — помисли си Рос.

— Мале, съвсем съм превъртяла — възкликна младата негърка. — Дори не знам какво търся!

— Дай да видя аз — предложи Рос и стрелна с очи вратата.

„Господи, дано Лу се позабави още една минута. Хайде да са две!“ — замоли се тя. Преброи шест бели плика. В незапечатания имаше пачка от петдесетдоларови банкноти. И други два бяха натъпкани с пари. Дотук съдията Райнър определено изпреварваше в набирането на средства „Тих пристан“. Трите останали плика бяха запечатани и бяха съвсем тънички. Какво ли имаше в тях? Може би писма. Или чекове. Всички бяха адресирани до Лу Анджело и адвокатската му кантора на Медисън Авеню. Всичките бяха с еднакъв адрес на подателя и с клеймото на окръг Дъчес.

Рос затвори дипломатическото куфарче.

— Споразумението не е вътре — оповести тя. Надзърна и в кафявия плик. — Я да видим тук! Ето на, знаех си аз. Пъхнало се е под договора за нови записи.

— Добре, че го намери — зарадва се и Мърси.

Рос извади договорите от плика и ги погледна. Прелисти ги и пак ги пъхна вътре. После взе от дамската си чанта химикалка и бележник и си записа името и адреса на подателя върху пликовете в куфарчето на адвоката. Разтърка тила си. Едно на нула за Хари. Беше уредил тя да дойде на благотворителната сбирка и бе възнаградена пребогато. Беше потвърдила, че Лу Анджело наистина е доверено лице и куриер на съдията и му пренася подкупите. Беше научила и че Мърси Хауард няма кредитни карти. А това означаваше, че Лу Анджело оставя подире си пътечка от банкноти, с които плаща сметките на своята любовница.

И накрая Рос знаеше къде да намери свидетел, който да потвърди, че съдията Райнър наистина е закоравял комарджия. Този свидетел се казваше детектив Кливланд Нобълс, който караше с автомобила съдията на покерджийските му сбирки извън щата.

Погледна си часовника: десет без петнайсет. В десет имаше среща с Кони и изгаряше от нетърпение да го види. Не беше слагала и залък в уста от днес следобед, когато бе хапнала заедно със сестра си в пицарията.

Вдигна поглед и видя Лу Анджело, ухилен до уши, да върви към нея. Умираше си да помага на другите. Най-малкото на изпаднали в беда жени, които сякаш пробуждаха гражданската му съвест.

Той хвана Рос за лакътя.

— Днес ти върви. Ела да те запозная с един човек. Във връзка с развода ти.

Тя си погледна часовника.

— Хайде да е друг път, Лу. Имам среща с Кони.

Тази вечер Лу Анджело се държеше като истински християнин с всички жени. Сега бе дошъл редът и на Рос. Той я поведе към вратата.

— Пристигна току-що. Отбил се да помогне на „Тих пристан“. Така да се каже, нечакан гост.

Тя се опита да се отскубне, но Анджело я стискаше здраво. Не че й причиняваше болка, а сякаш намекваше, че знае кое е най-добро за нея.

— Не си размислила за развода, нали? — попита я.

— Не, не съм, но…

Какво друго можеше да каже?

— Няма „но“. Обясних на приятеля си за какво става въпрос и той изрази желание да помогне.

— Кой е този приятел?

— Съдията Райнър. В другата стая е. Очаква да се запознае с теб.