Марк Олдън
Призракът (13)

13
Правилният цвят

Лу Анджело живееше в небостъргач на Парк Авеню, обърнат към Оръжейната на Седми полк, където често се провеждаха благотворителни балове.

В апартамента на двайсет и третия етаж освен другите помещения имаше овална трапезария, библиотека с тежък полилей и баня, снабдена с два цветни телевизора, факс апарат и велоергометър. От трите страни жилището бе опасано с остъклена тераса.

В девет вечерта Невидимия излезе на терасата, доволен, че се е измъкнал от блъсканицата в апартамента, където нямаше къде игла да падне — вътре бе пълно с хора, дошли да подкрепят създадения от Анджело приют за малтретирани жени, известен с гръмкото име „Тих пристан“. Сред гостенките преобладаваха негърките и латиноамериканките, които разправяха на всеослушание колко много си били изпатили от тия грубияни, мъжете.

Невидимия бе чул как те се жалват една по една пред насъбралите се какви тегоби били изтърпели. Не му се слушаха излияния. Това бе най-ужасното проявление на слабостта. По-добре човек да си трае, да не разгласява тайните си и мълчаливо да търпи.

На сбирката се бяха стекли и политици, репортери, общественици и активисти, които даваха мило и драго цял свят да види как са се обявили в подкрепа на една благородна кауза. Ето защо и вътре цареше оглушителна врява. Затова пък една минута на терасата се равняваше на цял месец в провинцията.

Материалите за благотворителната сбирка, излезли в средствата за масово осведомяване, обещаваха на нея да присъстват куп знаменитости. Но и този път Анджело бе преувеличил истината — съвсем в стила на адвокатите. От тежката артилерия мъжът видя само застаряваща актриса, придружавана от своя портиер, бивш професионален баскетболист, който сега въртеше треторазредно ресторантче в Манхатън, поп певица лесбийка, която от двайсет години не бе пускала хит, и диригент на биг бенд от четирийсетте, който се възстановяваше след мозъчен удар и се придвижваше в инвалидна количка.

Невидимия разтърка белега на тила си и отиде при градинката, до масата и столовете. Белегът още го наболяваше, сигурен знак, че ще продължи да вали. На Невидимия не му се мислеше как ще се прибира. Сто на сто щеше да се набута в някое задръстване, пътното платно щеше да бъде мокро, светофарите нямаше да работят, пред будките, където се плащаше пътната такса, щяха да се тълпят разпенявени мотоциклетисти. Кошмар! Добре поне, че Хелън нямаше да кукува сама. Гренада, Бог да я поживи, щеше да й прави компания, докато той се прибере.

На терасата излязоха трио латиноамериканки, които си вееха с отрупани с пръстени ръце. Мъжът дори не ги погледна. Нямаше причини да се крие. Просто трябваше да се постарае да не бие на очи. И да се представя за поредния добродушко, готов да се изръси, за да отстоява правдата по белия свят.

Въпреки това отиде при тънещата в сумрак дървена решетка, покрита с жълти розички. По инстинкт се спотаи. Щеше да си остане до гроб загадка за другите, с които не искаше да има нищо общо.

Лапна ядка сурово кашу и надзърна в библиотеката. Множеството се скъсваше да ръкопляска на шишкава негърка с червен тюрбан, която в прочувственото си слово бе призовала всички мъже да престанат да бият жените и да живеят в мир и сговор с тях. „На куково лято“, помисли си съгледвачът. Дебеланата явно бе дарила любовта си на някой смотаняк, който в един момент се е усетил и я е изритал по главата, та й е отворил очите. Тя бе надживяла собствената си глупост и сега очакваше да я потупат по рамото. И да се изръсят с някой и друг долар.

Невидимия поклати глава. А, без него — то оставаше да дава пари на подложени на тормоз жени. Да не би той да ги е тормозил? Или те да са негови жени? Нямаше нищо общо с тях.

Откъсна от решетката розичка и я втъкна в бутониерата си. Погледна към трапезарията. Истерясалият Лу Анджело даваше интервю на широкоплещеста репортерка — двамата току си подвикваха в лицата. Адвокатът явно беше в стихията си — смееше си се сам на шегичките и кокетничеше пред тълпата, сякаш се намираше в препълнена до пръсване съдебна зала. Невидимия смяташе Анджело за умен, но повърхностен, вечно вдигаше пушилка около името си, пилееше си силите и можеше да се съсредоточи точно колкото тригодишно дете. Но беше много сладкодумен и чаровен — можеше да омае и пепелянка.

— За мен всичко започна още навремето, в разцвета на джаза в Харлем — каза адвокатът на журналистката. — На младини често ходех там. Заради музиката. Там са минали най-хубавите години от живота ми. Виждал съм в „Пуър Джон“ Били Холидей. И Хони Коулс, който танцуваше в „Шоуман“. А също „Милс Брадърс“, Били Екстайн, Бейси и Бейби Гранд. Даже съм водел от едно от заведенията радиопредаване. Аз, белият смотаняк от Астория. Обиколил съм всички кръчми и кафенета в Харлем. — Млъкна, за да си поеме дъх, и продължи: — Хората там бяха първите ми клиенти. Първи те наеха Лу Анджело за адвокат. Никога няма да го забравя. И си рекох, че най-добрият начин да им се отблагодаря е да основа този приют за жени. Негърките нямат цена. А негрите? Бог да им прости, но те не знаят как да се държат с жените си. Не ги ценят. Построих приюта, та чернокожите жени да има къде да се подслонят, след като ги изритат на улицата. Вложил съм сърце и душа в това начинание и досега, да чукам на дърво, сме успели да помогнем на доста жени, изпаднали в нужда.

Невидимия се пипна по белега. Анджело се опитваше да лекува рак с лейкопласт. Всички жени до последната, на които беше помогнал, щяха да се окажат неблагодарници. От всички човешки чувства най-нетрайна бе благодарността.

Напипа сините стъкленички в джоба на сакото. Човекът, доставил ги на Емилио Албърт, присъстваше тази вечер тук. На благотворителната сбирка бяха дошли три от най-едрите риби в наркотрафика и това говореше красноречиво какви приятели си избира господин Анджело. Невидимия обаче проявяваше интерес само към един от тях, който пласираше така наречената Синя смърт. Той познаваше Анджело, а Анджело знаеше къде се е скрила Джен Санчес, която можеше да прати на електрическия стол и Невидимия, и твърде влиятелния му приятел. Дали той бе споделил информацията с наркопласьора? Ето това беше въпросът.

А защо Невидимия не бе принудил господин Анджело да издаде Санчес? Защото господин Анджело се ползваше с покровителството на съдията Райнър. И косъм да паднеше от плешивеещата глава на Анджело, съдията начаса щеше да назначи разследване, което рано или късно щеше да стигне и до Невидимия. Искаше се малко търпение. И после Анджело щеше да му падне в ръчичките.

Той доближи жълтата роза до носа си. Ухаеше приказно. Точно като Магелан. И тя беше тук заедно с полицаите, които й подсигуряваха гърба, и правеше всичко възможно да омае Лу Анджело. Както винаги изглеждаше като извадена от кутийка — радост за окото! Приличаше едва ли не на богиня. Явно се бе окопитила след случката в гората, когато, без да иска, бе хвърлила в смут сестра си, така че имаше опасност тя да превърти окончателно.

Невидимия затвори очи, спомнил си колко му е било приятно в жилището й. Тази вечер виждаше как мъжете я изпиват с очи. И как са готови на всичко, само и само да бъдат с нея. Те виждаха в хубостта й обещание, което никога нямаше да се сбъдне, понеже Магелан принадлежеше единствено на него.

Отдалечи се от градинката с розите и започна да се разхожда по терасата, загледан в дъжда, който се лееше по стъклото. Винаги бе смятал, че дъждът пречиства и успокоява. Нищо чудно, че първобитните хора са обожествявали природните стихии. Времето обаче със сигурност бе по-благосклонно от всяко божество, което Невидимия познаваше.

Като малък го бяха принуждавали да чете до припадък Библията и той не се прехласваше от Всевишния. Според него Творецът на Вселената си беше изсмукана от пръстите измишльотина, олицетворение на всичко безполезно и гротескно. Библията, в която човек, и със свещ да търсеше, нямаше да открие и следа от хумор, раждаше по-скоро двуличници и фанатици, отколкото светци. Невидимия предпочиташе да се гръмне, вместо да разлиства отново „Свещената“ книга.

Намери Магелан в хола — говореше с Мърси Хауард, последното гадже на Лу Анджело. Невидимия остана на терасата, извън полезрението на Магелан. Колегите, дошли да й подсигуряват гърба, не се виждаха, но той не се притесняваше — знаеше, че са наблизо: в някоя съседна стая или отвън на стълбището.

Невидимия извади от джоба си кашу, ала не успя да го лапне, тъй като Магелан тръгна нанякъде. Тя се извини на Мърси Хауард, обърна й гръб и си запроправя път през блъсканицата. Явно се бе насочила към вратата.

И други мъже в помещението я изпроводиха с погледи. Един от тях интересуваше особено живо Невидимия: мускулест негър на трийсет и пет-шест години с месест като камба нос, изрусена коса и десетсантиметрови бакенбарди. Ту си лепваше усмивка, ту я махаше, тя явно не значеше нищо. Беше застанал пред камината и ухажваше жените, струпали се около него. Те го зяпаха в устата, очевидно го намираха за голям симпатяга. Една от жените го дръпна за ръкава на сакото в електриково син цвят и кимна одобрително. Мъжът беше облечен от глава до пети в синьо: риза, вратовръзка, кърпичка в горния джоб на сакото, обувки от кожа на алигатор. Беше и със син лак на ноктите, мода, която хвърляше в тъча Невидимия.

Той лапна кашуто. Усмихна се, когато мъжът в синьо си провери пейджъра.

„Готово!“

Чернокожият прибра пейджъра в джоба си, сбогува се с дамската си аудитория и си тръгна.

Невидимия докосна синкавите стъкленички, които бе взел от жилището на Емилио Албърт. После тръгна подир Магелан и господин Синята смърт.