Марк Олдън
Призракът (11)

11
Издънката

Болницата за душевноболни, известна като института „Оукс“, се беше сгушила сред полегатите баири и усамотените имения по Северния бряг на Лонг Айланд, наричан заради милионерите и богаташките къщи Златния бряг. Беше десет и половина сутринта, когато Рос Магелан спря със синьото ауди на паркинга. Беше със сива жилетка, тъмни очила и черни дънки, пъхнати в ботушите за езда. Под жилетката беше скрила деветмилиметровия пистолет, втъкнат отзад в колана на панталона.

Той беше нейната „играчка“, както ченгетата наричаха резервното оръжие. Взимаше го, когато работеше под прикритие и трябваше да се омеша с престъпниците. Беше го купила нов-новеничък, после обаче му бе приложила една изпитана хватка: мята го по тухлена стена, влачи го по тротоара, остави го на дъжда, докато пистолетът заприлича на оръжието, с каквото се разхождат ония нещастници, дрогерите. После почисти и смаза цевта и отиде на стрелбището. No problema! Пистолетчето нямаше грешка. Беше грозно като самата смърт, затова пък вършеше чудесна работа.

Рос слезе от аудито, заобиколи двете въртящи се пръскачки и прекоси добре поддържаната морава. Институтът „Оукс“ се помещаваше в триетажна сграда от червени тухли с обрасла с бръшлян фасада, бели колони и високи остъклени врати. Името само прикриваше истинското й предназначение. Институтът „Оукс“ всъщност си беше лудница за богаташи, но без решетки по прозорците и огради от бодлива тел. Имаше си борова горичка, подкастрен жив плет и тенис корт и приличаше на имението на първия си собственик, живял през XIX век — милионер, който, за да направи Великден по-весел, пъхал в боядисаните яйца банкноти от хиляда долара.

Рос вдигна ръка и пипна пистолета на кръста си. Не носеше кобур, беше се препасала с ластичен колан, който да придържа оръжието. Тежестта на пистолета й вдъхваше сигурност. Беше притеснена до смърт след предната нощ, когато някой бе влизал в жилището й. Беше проникнал, като бе отключил вратата! Ами ако я беше заварил да спи, когато тя не можеше да се защити! Само при тази мисъл тя изтръпна.

Постъпиш ли на работа в Нюйоркското полицейско управление, вече си ченге по двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. За теб няма почивни дни. И да не си на работа, трябва да носиш оръжие.

В този момент Рос на драго сърце се придържаше към правилата.

Влезе в просторното фоайе с лъснат до блясък дъсчен под, кожени канапета и стенописи на платноходки в залива на Лонг Айланд. Зад масата на колелца стоеше беловласа негърка с малки уши, която раздаваше кафе, чай и мънички сандвичи. Неколцина пациенти играеха карти, други гледаха публицистично предаване по телевизията, където водещата и гостенката седяха на високи столове без облегалки. Около пациентите кръжаха хора от персонала, мъже и жени в колосани бели престилки и ламинирани значки с имената им — говореха тихичко и се усмихваха като горди родители. От невидимите високоговорители се разнасяше музика от „Фантома на операта“, единствения бродуейски мюзикъл, който Рос беше гледала от години.

Тя отиде на рецепцията и поздрави набития мъж с месеста долна устна на около четирийсет и пет-шест години. Беше облечен в кадифен костюм с жилетка, беше си сложил оранжево-червена вратовръзка. Върху значката му пишеше, че се казвал Бруно Слома. Часовникът му изпиука. Той го натисна, за да престане да звъни, взе някакъв хап и отпи от чашата вода. Рос го беше виждала и друг път, когато бе идвала в болницата, но никога не бе разговаряла с него.

Той я озари със същата лъчезарна усмивка, каквито раздаваше и на пациентите.

— Добре дошли в „Оукс“. Аз съм господин Слома. С какво мога да ви бъда полезен?

Въпреки усмивката лицето му беше строго и сковано. Господин Слома се бе научил да не издава никога чувствата си. Рос не се изненада. Човекът все пак работеше в лудница, където всички премълчаваха, че това си е лудница.

— Аз съм детектив Магелан — представи се тя. — Дошла съм на свиждане на сестра си Франческа Монис.

— Да, познавам ви, детектив. Идвали сте и друг път. Един момент, ако обичате.

Слома вдигна телефонната слушалка, набра някакъв вътрешен номер и съобщи, че Рос е тук. Известно време мълча — явно му казваха нещо, после затвори.

— Доктор Декарло ще дойде всеки момент — оповести мъжът. — След малко ще се появи и госпожица Монис. Приятели й сплитат косата. Доколкото разбрах, специално за вашето посещение.

— Божичко, наистина ли? Изгарям от нетърпение да я видя.

Бруно Слома се усмихна ледено.

— Сигурен съм, че ще бъде неописуемо красива. Същинска звезда. Седнете, ако обичате, а аз ще пратя доктор Декарло при вас.

Рос намери свободен кожен фотьойл при стената с аквариум. Доктор Декарло беше директор на института „Оукс“ и тя направо го беше позлатила, само и само лично той да се заеме с лечението на Чеси. Разполагаше с пари, те обаче се топяха като сняг. Родителите им бяха оставили на нея и на Чеси близо деветстотин хиляди долара. За болничните разходи и съдебните такси на Чеси беше отишъл половин милион, за който обаче Рос изобщо не съжаляваше, понеже с него Чеси бе отървала затвора. За апартамента на Рос бе отишъл още четвърт милион. Останалата сума беше заделена за лечението на Чеси. Щом и тези пари свършеха, щяха да закъсат здравата.

Рос погледна аквариума. Шарените тропически рибки гледаха да стоят по-далеч от мъничкия октопод, скрил се в мастиленото си облаче. Тя също нямаше намерение да се приближава много-много до пациентите и персонала, който непрекъснато бдеше над тях. И от едните, и от другите я побиваха тръпки.

Пациентите в института „Оукс“ — болницата ги наричаше „клиенти“ — уж не буйстваха и затова не бяха опасни за околните. Въпреки това Рос бе сдържана и предпазлива. Всъщност обаче винаги си отваряше очите на четири. Щом си полицай, това си е неминуемо. Пазиш се и от сянката си и се съмняваш и в най-свестните хора.

Сутринта се бе отбила в службата на Кони и му беше оставила ключовете от апартамента. Искаше час по-скоро да сменят бравите. И понеже ченгетата наистина нямат почивни дни, Рос надзърна в екземпляра на Кони на така наречения зелен лист — пристигаше всяка сутрин от полицейските участъци, които излагаха в подробности всички престъпления, извършени в града предишното денонощие.

Така Рос научи, че Емилио Албърт бил скочил от жилището си на осмия етаж заедно с любимия си питбул. Ама че история! Откога хората се самоубиваха заедно с домашните си любимци — да им правят компания по пътя ли? Е, да, навремето египетските фараони са го правели. Или онези откачалки в Калифорния, дето си бяха стегнали куфарите, бяха се запасили с монети за уличен телефон и сами се бяха задушили с найлонови пликове. Според полицията Емилио се бил самоубил. Рос се запита как ли би го нарекъл Фреди Паласио.

— Детектив Магелан! Радвам се да ви видя отново.

Доктор Декарло й протегна ръка. Беше прехвърлил шейсетте, бе слаб, със заоблена издадена брадичка и буйна бяла коса. Беше облечен в костюм от туид и носеше очила с кокалени рамки, закрепени на върха на носа му. От него се излъчваха искреност, доброта и състрадание, все качества, с които прикриваше безжалостния си предприемачески нюх. Макар и да бе създал института „Оукс“ заедно с още неколцина съдружници, тъкмо той командваше парада тук. Рос му се възхищаваше, задето е прям и не й губи времето с дреболии. Тя се изправи и се ръкува с него.

— И на мен ми е приятно, директоре.

— А как е престъпният свят, детектив?

— Не ни оставя да скучаем.

— Сигурно както обикновено ще поизлезете с Чеси?

Рос кимна.

— Ще обядваме в града. Ще обиколим магазините. Ако ни остане време, може би ще отидем и да пояздим.

— Доколкото знам, Чеси обича пица.

— Меко казано.

— Понякога и ние тук имаме в менюто пица. Но не е особено вкусна. Когато отидете в нашето процъфтяващо градче Олд Уейлър, на всяка цена се отбийте в „Манело“. Заведението е ново. Пада се точно срещу банката. Понеже имаме само една банка, веднага ще го откриете. Там ги пекат в пещ на дърва. Препоръчвам ви пицата с морски деликатеси.

— На всяка цена ще отидем. А как е Чеси?

Лекарят погледна през рамо, за да се увери, че са сами.

— Добре — отвърна. — Малко по малко момичето се оправя. Но е още много крехко. И досега се съсредоточава трудно, има халюцинации, живее в някакъв измислен свят — все симптоми на шизофренията. — Декарло подръпна ухото си, сякаш се двоумеше. — Понякога пак изпада и в кататония.

Рос сведе очи.

— Първия път, когато я видях в такова състояние, просто не знаех какво да правя. Чеси изпадна в истерия. Изобщо не се владееше. Размахваше ръце и крещеше. В следващия миг се вкамени като истукан. Нито приказва, нито се помръдва. Помислих, че е получила удар.

Декарло кимна.

— Кататонията наистина е плашеща, особено за някого, който вижда за пръв път човек, изпаднал в нея. Пациентът се вкаменява. Липсват всякакви волеви действия. За капак изпадналият в кататония губи временно и дар слово. Напълно бездеен е. За беда Чеси още изпада в кататония. Добрата новина е, че не така често. Но случи ли се, се появяват всички симптоми на параноидната шизофрения. Втълпява си, че някой я преследва, и халюцинира.

Рос въздъхна тежко.

— В този случай, докторе, не смятам, че думата „втълпява си“ е най-уместната. Баща ми подлагаше сестра ми на непрекъснат тормоз. Опита се и да я убие. Точно той вкара Чеси тук. Не, не бих казала, че халюцинира. Струпа й се много и сега тя непрекъснато се връща към онзи ад. Не съм лекарка, но тези, както ги наричате, халюцинации са си съвсем реални.

— Права сте. Точно заради това трябва да внимаваме много с нея. Не обсъждайте със сестра си какво правите в службата, не й се ядосвайте и не избухвайте. И най-вече не я връщайте към насилието. Чеси в никакъв случай не бива да вижда оръжието ви. Предполагам, сте въоръжена.

Рос кимна.

— При вида на оръжието у нея могат да се отприщят спомени за смъртта на баща ви — допълни Декарло. — И това въпреки напредъка ще ни върне назад към началото на лечението.

Рос докосна Декарло по китката.

— Чеси е тук. Ще поговорим по-късно.

Момичето притича през фоайето и се хвърли в обятията на по-голямата си сестра. Двете се прегръщаха дълго. Накрая Рос рече:

— Я да те видя!

Отдръпна се и огледа сестра си. Чеси беше седемнайсетгодишна и бе висока почти колкото Рос, само че беше по-тъничка, с херувимско личице и дръпнати очи. Косата й беше сплетена на дълги до кръста плитки, в които се шаренееха панделки. Момичето беше облечено в гащеризон, фланелена риза и велурени обувки със сребърни токи. Беше вързало на кръста си пуловер, на ушите имаше сребърни обички във формата на топчета. Върху всяка от китката носеше различен суоч. Беше обичлива и мила, но понеже се чувстваше несигурна, другите смятаха, че е мъчително да се общува с нея. Беше в института „Оукс“ вече от две години.

— Косата ти е страхотна — възкликна Рос. — Харесва ми.

— Наистина ли? Много се радвам. Само да знаеш колко дълго сме я сплитали.

— Кои сте я сплитали?

— Аз и Пръстите. Новото момиче в стаята ми, де. Казва се Алис. Баща й е собственик на една от най-големите автоборси в града. Тя обаче си пада клептоманка. Лошото е, че все я хващат. Има пари, но разправя, че й било забавно да ходи да краде. Пак я арестували. За трети път тази година. Но вместо да я тикнат в затвора, я пратили тук. Баща й е връзкар и го е уредил. Както ти мен.

Декарло вдигна ръка и размърда пръсти на сбогуване.

— Приятно прекарване. — Пожела им той. — И да не пропуснете да отидете в „Манело“. Идеалното място, ако искаш да хапнеш пица.

— Пица ли? — ахна ококорена Чеси.

 

 

Олд Уейлър беше на десет минути път с кола от института „Оукс“. Градчето бе заобиколено с гори и още носеше атмосферата на китоловните селища от XIX век. В магазинчетата по главната улица се продаваха ръчно лети свещи, старинни гравюри и карти, украсени с мъниста чантички, измайсторени в двата индиански резервата на Лонг Айланд. Кметството и Музеят на китоловците се помещаваха в белосана сграда, обкована отвън с дъски.

Имаше художествени галерии, агенции за недвижими имоти, италиански ресторантчета. Тук човек нямаше да види задръстени с автомобили улици, небостъргачи, чернокожи и латиноамериканци. От единия до другия край на градчето се стигаше за някакви си петнайсет минути. Нямаше престъпност. Двамата полицаи щяха да си умрат от скука, ако от време на време не се занимаваха с младоците, профучали я с мотоциклет, я с автомобил, и с дребните кражби по магазините.

Рос спря аудито пред друга белосана и обкована с дъски сграда, където се помещаваше Морският музей. После близо два часа двете с Чеси обикаляха по магазините. Купи на сестра си раничка, обици, дънково яке и два суоча, с които да обогати сбирката си. А Чеси й купи колан и копринена блуза.

В един часа отидоха в „Манело“, заведение с червени покривки по масите, плакати по стените и свещи. Посетителите — всичките със слънчев загар, стройни и облечени в дрехи на „Дона Карън Ню Йорк“ и „Версаче“, говореха тихо по клетъчните телефони между глътките мексиканска бира. Излъчваха суетност и мощ, каквито носят само парите. На Рос й се пиеше нещо по-силно, но тя реши, че още е рано, и си поръча газирана вода — тъкмо да даде добър пример на Чеси.

Момичето се гордееше с дългата си коса, похвали се дори, че продължавала да му расте. В училище всичко било наред, само дето не им разрешавали да си правят купони. Те с Алис помолили да им боядисат стаята, баща й току-що й бил подарил ролекс за двайсет и пет бона, а доктор Декарло си имал нов любовник. Двечките с Алис смятали да ходят на уроци по китара и може би да си сложат обички и на носовете.

Рос реши да не се впуска в тягостни подробности. Не отвори и дума за съдията Райнър, за кръвожадната Грасиела или невидимия, който й дишаше във врата. Вместо това разказа на момичето за престъпника от Бронкс, задържан, задето обикалял с празна кутия от пица от апартамент на апартамент и разправял, че носи поръчката. И за някакъв тип, който прострелвал дупки в столовете, после ги продавал с твърденията, че точно това бил столът, на който седял не знам кой си престъпник вечерта, когато му били теглили куршума в ресторант в Гринидж Вилидж. А също за еднокракия обирджия, който тъкмо разбивал ключалката, когато някакво куче го стреснало и той хукнал да бяга, оставяйки на местопрестъплението дървения си крак, върху който били издълбани с длето името и адресът му.

В два и половина сестрите излязоха от „Манело“ и отидоха в края на града, в конюшня за ездитни коне, собственост на бивш жокей, улегнал на вид панамец, лежал в затвора за нагласени конни надбягвания. Казваше се Гюс Чако, флиртуваше с Рос галантно, както умее само един потомък на испанците, и сегиз-тогиз подръпваше с изкривени от артрита пръсти прошарените си мустаци. Рос отби домогванията му, като се усмихна и поклати бавно глава. Гюс беше женен, имаше дори внуци, но се бе вживявал в ролята на неустоим сваляч толкова дълго, че не му се искаше да се разделя с нея.

Рос избра кротка дореста кобилка — Госпожица Евита, която бе яздила и друг път. Гюс я оседла, тя обаче настоя сама да намести седлото и да нагласи стремето. След като взе на заем от Гюс и изтъпени шпори, насочи вниманието си и към кобилата.

Отиде при нея спокойно и й заговори тихо, като я потупваше по врата, за да й вдъхне увереност. Конете са чувствителни животни. Вечно са като на тръни. Затова и човек трябва да им говори — заради самия себе си и заради тях. Именно да им говори, а не да им подвиква. Те не обичат и мълчанието, което, кой знае защо, ги стряска не по-малко от крясъците.

Рос яхна Госпожица Евита откъм лявата страна. Потегли бавно, като се намести внимателно върху седлото, та животното да свикне с тежестта й. Повдигна се на стремената, като продължаваше да говори на кобилката и да я милва по врата. После хвана юздите. Разходи се в кръг, като направляваше Госпожица Евита с глас и длани, нозе и шпори.

После препусна в тръс, след това и в лек галоп. Чеси я гледаше с блеснали очи, затова и Рос излезе от конюшнята и отпраши по черния път към гората. Вятърът брулеше лицето й и не след дълго тя се сля с мощта, излъчваща се от най-прелестната твар, сътворявана някога от Бога.

Щом се отдалечи от конюшнята, дръпна юздите на дорестата кобила, слезе от седлото и пъхна пистолета отстрани в торбичката. Чеси не биваше да вижда оръжието. Нито пък да го напипва, когато се метне на седлото зад Рос и я прегърне през кръста.

Тя се върна в конюшнята и Гюс помогна на Чеси да се качи зад сестра си. Затули с длан очите си и погледна нагоре.

— Ще вали — оповести конярят.

Беше ясно, по небето нямаше облаче.

— Надушвам — поясни мъжът. — Правех го и в затвора. Хващах се дори на бас със съкилийниците. И винаги печелех. — Той се усмихна на Рос. — Усещам и твоята миризма. Ти миришеш по-хубаво.

— Довиждане — сбогува се тя с Гюс. — Няма да се бавим много.

Рос, Чеси и Госпожица Евита пак препуснаха по черния път. Чеси се бе хванала за сестра си и току крещеше:

— Върхът!

Настояваше да препуснат още по-бързо. Но Рос не искаше и да чуе. Редуваше тръса с лекия галоп. Все се взираше в пътя да няма дупки или повалени дънери.

Някъде на километър от конюшнята свърна от пътя и навлезе в гората. Тръгна по нанадолнището през дърветата, храстите и шубрака към поточе, което се вливаше в жабунясало езеро, пазено от два молоза, които наподобяваха каменни стражи. Пъдпъдъците, кълвачите и кукумявките явно се радваха на хубавия ден, по нищо не личеше, че ще вали.

Рос слезе от седлото и привърза кобилата към клона на едно дърво. „Оукс“ не бе най-ужасното място по белия свят, но Чеси обичаше да се разхожда на воля. Събираше камъчета, листа, жълъди, парченца дърво. Смяташе да обогати колекцията си и да я подреди в току-що боядисаната стая.

Най-неочаквано слънцето се скри зад тъмни облаци. В гората стана студено, притъмня. Чеси си облече пуловера. Рос трепереше под жилетката. Трябваше да се върнат в конюшнята, докато пътищата не се разкалят. Госпожица Евита надали щеше да се справи с локвите. Едно на нула за Гюс.

Пук! чу се иззад огромните камъни, все едно някой е настъпил суха съчка — поне така се стори на Рос. Тя долови и как камъчетата се търкалят. Застина на място. Двете с Чеси не бяха сами в гората.

Сети се за мъжа, който през нощта бе проникнал в жилището й и я следеше от доста време, и се уплаши. За себе си и за Чеси. Отиде при кобилата, извади пистолета и го насочи към молозите.

— Полиция! Горе ръцете! Излез! Веднага!

Заваля. Отначало студените капки падаха нарядко, после обаче дъждът се усили и след броени секунди се изля същински порой. Рос и Чеси веднага станаха вир-вода. Притъмнялото небе бе пронизано от светкавица. Отекна и гръм, от който кобилата се подплаши. Разшири ноздри и се отдръпна от Рос.

Без да сваля очи от камъните, тя й заговори и се опита да я поуспокои. Там отпред нещо се движеше. Прехапала устна, Рос избърса с длан очите си. Беше готова да стреля, да изпразни целия пълнител. Да очисти копелдака, който и да беше той, докато не се е нахвърлил върху нея и сестра й.

Но най-неочаквано съгледа елен. Младичък, кокалест и ужасен. Главата и рогата му се подадоха зад огромните камъни. Щом животното се показа, Рос смъкна оръжието. Еленът бе уплашен до смърт. Повече и от Рос. Ако това изобщо беше възможно.

Отметна глава и подуши въздуха. После Чеси изпищя и еленът отскочи встрани, обърна се и хукна колкото му държат крака сред дърветата.

Рос погледна сестра си. Беше мокра до кости. Сочеше пистолета.

Рос си спомни предупреждението на Декарло. Хвърли оръжието и се завтече към Чеси.