Марк Олдън
Призракът (10)

10
Тайно, в мълчание

Застанал на вратата на спалнята, той загледа как медицинската сестра слага метални протези върху безжизнените крака на жена му, после й завързва ортопедичните обувки.

Сестрата, млада негърка на име Гренада Брат, беше сърдечна, добродушна и изключително грижовна. Невидимия се бе изръсил с цяло състояние, за да я наеме, но изобщо не съжаляваше.

Потърка белега от порезна рана на тила си. Тази сутрин беше по пижама под хавлиения халат и изрязани сандали, подарък от жена му за рождения ден. Прозя се. Рядко спеше повече от пет часа на нощ. Сънят беше смърт, а смъртта — неизвестност. Нещо, над което той нямаше власт. Точно заради това гледаше да прекарва в леглото възможно най-малко време.

Вдигна показалец, за да привлече вниманието на жена си, и посочи малката коледна елха при долния край на леглото. Беше изкуствена — малка и бяла, и бе окичена с гирлянди от сини лампички. Жена му се усмихна и изрече само с устни: „Благодаря ти.“

Невидимия държеше елхата през цялата година. Жена му Хелън я харесваше много.

Когато призори се прибра от жилището на Магелан, вместо да си легне веднага, се зае да сменя лампичките по елхата, та щом се събуди, жена му да види нова украса. Не го беше чула как се движи из стаята. От болкоуспокоителните спеше много дълбоко. Въпреки това Невидимия внимаваше да не я събуди.

Както беше само по чорапи, махна пъстрите светещи гирлянди и играчките от елхата. После сложи само сини лампички и една-единствена играчка: весел Дядо Коледа, който се поклащаше напред-назад в шейната си. Хелън твърде рядко се чувстваше щастлива. Но й доставяше огромна наслада да се любува на елхата.

Мъжът живееше в двуетажна тухлена къща в Лонг Айланд, в мрачен квартал с железопътни депа, заводи и общински жилищни блокове. За да спести на жена си притеснението да я качват и свалят от втория етаж, бе превърнал хола в спалня. Така Хелън можеше да се придвижва с инвалидната количка до кухнята, трапезарията и задния двор. Освен това можеше да си лежи в леглото и да маха през прозореца на съседите.

Ала най-приятно й беше да гледа моста. Къщата се намираше в подножието на Куинсбъро, който свързваше Куинс с Манхатън. Вечер Хелън седеше с часове, облегната на възглавницата, гледаше окъпания в светлини мост и слушаше Бах.

Невидимия отиде при жена си на леглото и погледна подноса със закуската. Тя почти не се бе докоснала до храната. Както винаги мъжът й я бе приготвил сам: прясно изстискан портокалов сок, пшеничена каша и разрязан наполовина банан, поръсен отгоре с канела. Рохко яйце, препечени филийки, чай, витамини и жълта роза, която Хелън държеше в ръцете си с изпъкнали сини вени.

Мъжът разтърка белега на тила си — бе започнал да го наболява, значи скоро щеше да вали. Притесни се, задето жена му няма апетит. Значи отново бе започнала да пие. Лекарите й бяха забранили да слага и капка в уста — бяха я предупредили, че може да си съсипе черния дроб или да се отрови, ако смесва алкохола с лекарствата.

Хелън обаче си беше упорита като магаре. Освен това бе умна и изобретателна. Умираше си за водка. Все успяваше някак да надхитри Невидимия и Гренада и да си набави пиене, рядък успех за сакат човек. Сега мъжът й на всяка цена трябваше да намери бутилката и да я изхвърли. Пак се почваше!

Хелън бе малко над четирийсетте, имаше големи очи и приведени рамене и беше въз пълна в талията. От кръста надолу беше парализирана. Навремето беше работила като счетоводителка в Градската библиотека на Ню Йорк, но преди десет години я бе блъснала кола на пожарната команда — при катастрофата бе пострадал гръбначният стълб на Хелън и тя бе изгубила още нероденото им дете.

Докато лекарите се бореха за живота й, Невидимия се опита да издейства обезщетение: заведе съдебен иск за милиони долари срещу градската управа. Беше сигурен, че ще спечели делото. Десетина свидетели потвърдиха, че пожарната кола е профучала с бясна скорост на червено. И не само това, и шофьорът си бе признал, че преди катастрофата е изгубил управление. Невидимия би трябвало да спечели от воле. Той обаче изгуби.

Искът беше отхвърлен и така и не влезе в съда. От кметството изплатиха на Хелън някакви си мижави десет хиляди долара и й заявиха, че случаят е приключен. Преди катастрофата честичко я бяха хващали да кара пияна, тя имаше и други, по-леки катастрофи и сега това се стовари с цялата си мощ връз нея. Невидимия се бе погрижил нарушенията й да не стигат до съда. Ала когато наистина опряха до съда, той беше безсилен да придвижи нещата.

Застраховката покри отчасти сумите по лечението й. Но не всичките. Невидимия се видя принуден да се бръкне за човек, който да се грижи за жена му вкъщи. Теглеше заеми от профсъюза, взе пари и от пенсионната си осигуровка, осребри и своята застраховка. Щом парите свършиха, изнамери начини да си ги набавя.

Правеше го, без да се впуска в празно философстване и угризения на съвестта. Ето, и сега разполагаше със сто хиляди долара в брой — държеше ги скрити в мазето.

По природа си беше студен човек и пет пари не даваше за другите. Хелън и Магелан бяха изключение. Но привържеше ли се към някого, чувствата му бяха дълбоки и трайни. Като се изключеше пиенето, не можеше да се оплаче от жена си. Съвсем разбираемо бе понякога тя да изпада в самосъжаление и да е потисната. Гордостта се редуваше с чувството за безпомощност. Имаше обаче и мигове, когато беше весела, непретенциозна и неописуемо мила.

Страстта му към Магелан беше всепоглъщаща. Въпреки това обаче Хелън пак имаше място в неговия живот. При това много съществено. И през ум не му минаваше да я захвърли на вълците. Щом напуснеше заедно с Магелан и с петдесетте милиона долара града, щеше да вземе и жена си.

Знаеше какво е да те предадат. Беше работил с жени, които само чакаха да му забият ножа в гърба. А той им се бе доверявал. Беше се оставял да го водят за носа и да го правят на маймуна. Под чистата ръкавица често пъти се криеше мръсна ръка. За нищо на света не би постъпил така с Хелън. Особено пък сега, когато тя имаше най-голяма нужда от него.

— Не си докоснала храната — укори я той.

Жена му начаса пусна глезеното си гласче — правеше го всеки път, когато искаше да го умилостиви.

— Понякога лекарствата убиват апетита — отвърна тя. — Толкова ли не знаеш? Пак се скъсваш от работа, няма те по цяла нощ. Нещо голямо ли?

— Може да се окаже и голямо. Ще видим какво ще излезе.

— Дано този път сполучиш. И най-после ти отдадат заслуженото. Умът ми не го побира защо шефовете на отдела не те оценяват. Кога ние с Гренада най-после ще научим, че са те повишили?

Гренада спря да реши косата й.

— Знаеш, че не може да ни каже нищо повече, докато разследването не приключи. Полицаите са длъжни да мълчат като гроб. Но за едно си права. Ако зависеше от мен, съпругът ти още утре щеше да стане шеф на полицията.

Невидимия се подсмихна. Гренада се поизхвърляше, но го правеше от добро сърце. Беше стройна негърка към трийсетте с високи скули и голяма уста. Беше възпитана, добричка и много грижовна. Беше безупречна като медицинска сестра; белите жени, при които бе работила, не можеха да я нахвалят. Обичаше всеки, който се чувстваше уязвим, и се отнасяше към Хелън с много любов и грижовност. Въпреки тлъстите суми, които плащаше, Невидимия бе на мнение, че е извадил голям късмет с нея.

Беше си взел шепа непечено кашу и дояде последните ядки. Бе време да позабавлява жена си.

Махна от нощното шкафче очилата за четене на Хелън и пластмасовата бутилка минерална вода и разчисти местенце. Извади от джоба на халата навита на руло синя хартия и я опъна върху шкафчето. Под погледите на жените сгъна бавно и методично парчето, хартия с размери петнайсет на двайсет и пет сантиметра и направи жабка. Мислеше си за Магелан.

Трудно изкуство си бяха оригамите. Трябва да направиш фигурка от хартия, но без да режеш, лепиш и украсяваш. Беше си сложно — направо да превъртиш. Ала тъкмо това приковаваше вниманието на Невидимия.

Щом измайстори жабчето, го сложи на възглавницата до Хелън, сетне го тупна лекичко по гърба. То подскочи. Очите на жена му грейнаха и тя плесна с ръце. Жабката беше сред любимите й фигурки — заедно с пилето, което разперваше криле, ако го дръпнеш за опашката.

Мъжът погледна Гренада и кимна към кухнята. Излезе от стаята. Медицинската сестра го последва.

В кухнята тя заговори първа:

— Знам какво ще ми кажете. Че жена ви е пила. Намерих водката и я хвърлих на боклука. Някой, дето се мисли за голям умник, я сипал, моля ви се, в шише от шампоан. Така е попаднала в къщата. Госпожата ме надхитри. Донесоха продуктите и тя ме прати да съм й дадяла още една възглавница. Връщам се и що да видя — шампоанът го няма. Търсила съм го цели два часа.

Невидимия потупа Гренада по рамото, погледна през кухненския прозорец към задния двор и каза:

— Сигурно се е сдушила с някое от момчетата в супермаркета, които разнасят поръчките по домовете. Бутнала му е някой и друг долар и то й е донесло пиенето.

Гренада поклати глава — демек, ще взема мерки.

— Оставете на мен — рече тя. — Познавам хаитянеца, който донесе последния път продуктите. Само да ми падне в ръчичките, горчиво ще съжалява, задето не е поел с лодката към друга държава.

Невидимия се усмихна.

— Разчитам на теб.

— Госпожата е ваша съпруга, но и моя пациентка. Гордея се с това, което правя, и няма да допусна някакъв си имигрант да ми се мъкне тук и да ми мъти водата. Ще го пипна аз тоя проклетник, хаитянина. Той хич и не подозира, но съм го взела на мушка. Ще си имаме разправии. А после ще го видя дали пак ще ми носи тук нещо освен онова, което става за ядене. Не знам как да ви се отплатя за всичко, което сторихте за Левъл. Бъдете спокоен, аз ще се заема с хаитянчето.

Двайсет и седем годишният Левъл Брат беше съпруг на Гренада: навремето зарязал гимназията и за да си набавя дрога, правел обири в Бронкс. Тормозел старците от един жилищен блок, нападал ги, докато се прибирали. Една от жертвите му, деветдесет и две годишен старец, който навремето оцелял в концентрационните лагери, издъхнал от сърдечен пристъп. Накрая спипали Левъл и му лепнали тежка присъда за непредумишлено убийство.

Невидимия се бе поразровил в миналото на Гренада и беше установил, че двамата с Левъл ходят от деца. Имаха две момиченца — на осем и на девет години. Въпреки издънките на Левъл Гренада не му беше изневерявала през всичките тези години било от любов, било от липса на въображение — върви, че разбери! Едно обаче беше сигурно: беше правила, струвала, но не бе успяла да му издейства да го освободят предсрочно от затвора.

За да го пуснат, се искаше той да работи някъде. А кой ще вземе на работа бивш пандизчия! И тогава на сцената се появи Невидимия. Нямаше друг избор. С времето Хелън се бе привързала към Гренада, а ако медицинската сестра се притесняваше за мъжа си, щеше да куца и работата й.

Невидимия се свърза с членовете на комисията по предсрочно освобождаване и обеща да уреди Левъл като таксиметров шофьор. От три месеца Левъл кръстосваше по улиците на Манхатън и заедно с пакистанци, бенгалци и сикхи прекосяваше на червено и си оспорваше с тях клиентите. Вече не се дрогираше и отново живееше с Гренада. Засега никой не можеше да се оплаче от живота.

— А как да накараме Хелън да хапне? — попита Невидимия.

Гренада напълни чайника и го сложи на печката.

— Умира си за сапунени сериали — отвърна сестрата. — Само чака да започнат „Всички мои деца“ и „Болницата“. Гледам да се залиса и тогава почвам да я храня.

Мъжът кимна одобрително. Гренада наистина нямаше цена.

Тя се върна при Хелън и го остави сам в кухнята. Невидимия отпи от чая и се загледа в птиците, които кълвяха черешите по дървото. Той не знаеше какво да прави с плодовете и не си правеше труда да ги бере. Навремето, когато още беше здрава, Хелън се покатерваше, обираше черешите и правеше вино, което се ядваше. Но това беше минало.

Мъжът загледа две врани, които си оспорваха един от клоните — защо ли просто някоя от двете не се преместеше на друг? Очевидно всяка смяташе, че този й принадлежи. Кълвяха се с такова ожесточение, че хвърчеше перушина — другите птици се разлетяха коя, накъдето види. Невидимия си помисли: „Ето на. Гневът влива мощ.“

Качи се горе в стаята си, заключи вратата и седна да попълва дневника.

9 юни, Магелан

Случва се понякога да предизвикаш с неблагодарността си гнева ми. А заедно с него в мен се влива и разрушителна сила, която дано не се налага да насочвам срещу теб. Жива си благодарение на това, че бдя над теб. Затова и имам правото и отговорността да насочвам живота ти, както сметна за добре. Сега се държиш към мен с безразличие. Ала знам, че с времето ще ме обикнеш. За да съществува любовта ни, трябва да те откъсна от света. Да те отведа далеч от този град и от всичките ти познати.

През последните четирийсет и осем часа извърших заради теб две убийства. Емилио Албърт е мъртъв, защото можеше да насочи полицията към мен. Тикнат ли ме зад решетките, ще останеш без единствената защита, която имаш, а враговете ти само това и чакат. Колкото до Хуан Ривас, той ти беше враг. Затова и го очистих. За беда хората, пратили го при теб, още са си живи и здрави и ти пак си изложена на огромна опасност. Може би някой ден ще поискам същото от теб: да убиеш някого заради мен. Така ще покажеш, че си ми предана и вярна, нещо, което безусловно заслужавам.

По природа съм такъв, че не обичам насилието. Обаче съм принуден да взема предпазни мерки. Подложен ли съм на напрежение, постъпвам, както изобщо не ми е в стила. Убивам, за да предпазя себе си, и по-важното, за да предпазя теб.

Ще живеем заедно или ще умрем. Наблюдавам те тайно, мълчаливо.