Джон Диксън Кар
Докато смъртта ни раздели (7)

VII

— Кой се обажда? — попита той. Кой е?

Но отговор нямаше. Беше дочул само шепот, а гласа не можа да разпознае. Дик остави слушалката, закри очи с дланите си и разтърси глава, за да дойде на себе си. Призрачната светлина, която влизаше през прозорците му, вече бе поизгубила синкавия си оттенък и бе заляла стаята в невероятни цветове. Часовникът му бе спрял, но вероятно минаваше пет часът.

Сега дори нямаше време за мислене. Немит и небръснат, той изскочи от вилата и се затича по пътеката на изток колкото можеше по-бързо в тишината на утринния здрач.

В този все още несъживен свят всички звуци отекваха особено отчетливо. Чуруликането на птиците, шумоленето на тревата, собствените му стъпки по черния път гърмяха в ушите му така силно, както го лъхна в ноздрите свежестта на росата. Мина покрай необитаемата къща, вилата на сър Харви изникна пред очите му и точно тогава видя, че там нещо става.

Някой запали лампата в гостната.

Пред Дик все още беше сумрак. Отляво, успоредно на пътя, започваше гъстата брезова гора, която се бе надвесила над каменната ограда на Аш Хол. Вдясно от пътя на стотина метра се намираше вилата. Нищо не я закриваше — макар и неясно, той различи белосаните каменни основи, черните трегери и покрития с шинди наклонен покрив, видя също двора между къщата и пътя.

Гъстата овощна градина се простираше отстрани и зад къщата, продължаваше на изток покрай пътя и заедно със срещуположната брезова горичка образуваше над него същински тунел. Всъщност тесният път ставаше тунел. В него тук-там се процеждаше бледорозовото сияние на изгряващото слънце, сега вече примесено с размитожълто.

Виделината проникваше само тук, а двете страни на пътя оставаха в сянка. Гъстата шума поглъщаше яркия й блясък. И все пак електрическото осветление, което открояваше два прозореца с дръпнати завеси в приземния етаж на вилата на сър Харви Гилман, сега изглеждаше бледо и недостатъчно.

Явно това беше гостната.

Същата гостна с прозорци към пътя, където предната вечер бяха беседвали със сър Харви.

Дик спря изведнъж — сърцето му тупкаше, празният му рано сутринта стомах се бунтуваше.

Не знаеше защо тича така и какво очаква да намери. Очевидно сър Харви беше станал рано, щом лампата светеше и завесите на прозорците бяха дръпнати. В потискащия сумрак Дик вървеше бавно по светлата ивица в средата на пътя и нищо не можеше да разбере. Но когато стигна на около тридесетина метра от вилата, изведнъж всичко му стана ясно.

Леко пристъргване като при съприкосновението на метал о камък го накара да се обърне наляво към каменната ограда на Аш Хол.

Някой се криеше зад стената на парка, някой вдигна пушка, някой подпря цевта й върху камъка, някой се прицели внимателно в осветените прозорци на вилата отсреща.

— Хей! — извика Дик Маркам.

Викът му не се чу, защото прозвуча изстрел. Гърмът беше страхотен, птиците по дърветата се вдигнаха във въздуха. Острият поглед на Дик различи дупката от куршума в стъклото на прозореца. Пушката изчезна. Зад ниската стена се чу шум от бягащи стъпки, отмятани клони, а дали някой не се изсмя в гъстите сумрачни дървета? Ехото заглъхна в тревожното цвъртене на птиците. Стрелецът беше изчезнал.

Около десет секунди Дик стоя, без да мръдне.

Не се затича към вилата, защото мислеше, че знае съвсем сигурно ужасната истина. А да се преследва убиецът в гъстата гора — дори да искаше да го направа — беше безсмислено.

Иззад дърветата, в пролуката на пътя се показа част от огнения слънчев диск, изсветляла до бяло. Силният блясък заслепи очите на Дик. Вече се появи трети човек на пътя, но той идеше от изток и явно също бе чул изстрела.

Макар че слънцето все още не жареше с пълна сила, Дик виждаше само един силует, който бързо се приближаваше към него.

— Какво стана? Кой е там? — завика човекът срещу него.

Дик позна гласа на Синтия Дру и се втурна напред да я пресрещне. Стигнаха едновременно пред вилата на сър Харви. Синтия носеше същия розов пуловер и кафява пола, както и предната вечер. Спря изведнъж и го погледна силно изненадана.

— Дик, какво става?

— Май се е случило нещо лошо.

— Но какво правиш тук?

— И аз бих могъл да ти задам същия въпрос, Синтия.

Тя махна с ръка.

— Не ми се спеше и излязох да се поразходя.

Синтия наистина беше здраво момиче, макар и не много набита, но в никакъв случай не можеше да я нарече човек разглезена или пък прекомерно впечатлителна. И въпреки това, когато видя израза на лицето му, тя притисна уплашено ръце към гърдите си. Слънцето зад гърба й позлатяваше краищата на косите й.

— Дик, този звук нима беше…?

— Струва ми се, да.

До този момент, докато не бе излязъл досами фасадата на вилата, Дик не се бе обърнал надясно, за да я погледне. И сега видя онова, което бе очаквал да види.

Отпред сградата беше доста дълга, разположена на около десетина метра от пътя сред неподдържана градина. Беше ниска като кукленска къщичка и само капандурите в наклонения тъмен покрив показваха, че има и втори етаж. По белосаната й фасада с видими греди падаше сянка от овощната градина на изток. През двата прозореца на приземния етаж, разположени вляво от входната врата, се виждаше всичко вътре, тъй като беше включено осветлението.

Предната вечер, спомни си Дик, сър Харви бе седял на креслото отстрани на писалището в средата на стаята. Сега креслото беше преместено до бюрото, сякаш някой бе седял на него, за да пише. И сега някой седеше в него — колкото и криво да виждаше през стъклото, беше ясно, че това е сър Харви, но той не пишеше.

Висящата от тавана лампа с бежов абажур осветяваше плешивата глава на доктора. Брадичката му бе увиснала към гърдите. Ръцете му кротко почиваха върху страничните облегалки на креслото. Изглеждаше съвсем спокоен, човек би помислил, че спи, ако в стъклото нямаше кръгла дупчица с побелели ръбчета и тази дупчица от куршум не попадаше на една линия с плешивото теме.

Дик едва потисна силното чувство на гадене, което го бе обзело. Синтия, досега спокойна и хладнокръвна, проследи погледа му, прехапала долната си устна.

— Това ми е за втори път — каза Дик. — Вчера видях дупка от куршум в стената на палатка. Днес виждам такава дупка в прозорец. Но не ми е по-леко. Всъщност струва ми се… Я почакай малко!

Той се обърна и огледа каменната ограда и преплетените клони на мрачната брезова гора срещу прозорците. С три крачки прекоси ивицата остра трева между пътя и стената и погледна в сянката зад нея. Под дърветата имаше нещо захвърлено при бягството на човека, който бе стрелял.

Прехвърляйки оградата, без да се замисли за пръстовите отпечатъци, Дик се наведе и го вдигна. Оказа се автоматична пушка Уинчестър 61, калибър 22. Точно тази пушка бе очаквал да намери.

Някой я беше откраднал, след като Лесли Грант я беше върнала на майор Прайс на стрелбището. Така беше казал лорд Аш.

— Моля те! — извика Синтия Дру.

— Какво?

— Моля те недей да гледаш така.

Но лицето на Дик не беше изкривено от ужас, а от луда радост. Всеки друг можеше да открадне тази пушка, но не и Лесли Грант.

Самият той я беше отвел вкъщи след инцидента и бе останал при нея няколко часа. Тя не беше откраднала пушката. Можеше да се закълне в това, защото си беше чистата истина.

Той пусна пушката на земята и се прехвърли обратно през оградата. Да, това поне не беше дело на Лесли.

Не чуваше и не виждаше Синтия, която му говореше нещо и естествено после не можеше да си спомни какво е било то. Спусна се към вилата на сър Харви.

Дворът не беше ограден. Избуялата трева се заплиташе в краката му и го спъваше. Денят щеше да бъде горещ — от земята лъхаше топлина, която повличаше нагоре влагата от росата. Една оса кръжеше около плодните дръвчета. Дървенията и камъните от фасадата на къщата миришеха на старо. Дик се доближи до прозореца с дупката от куршума — падаше се отдясно, като застанеш насреща — и надникна през мръсното стъкло.

После засенчи очите си и погледна отново.

Под слабата светлина на лампата, съвсем избледняла в сравнение със сиянието на започващия ден, се виждаше фигурата на дребничкия патолог, седнал неподвижно пред писалището. Лицето му се виждаше в профил с отпусната долна челюст и полуотворени очи. Беше мъртъв. Дик Маркам не се съмняваше в това. И все пак още нещо не беше наред, още нещо съвсем не беше наред…

— Дик! — Синтия застана до него и прошепна: — Куршумът не го е ударил.

Точно така беше.

В дъното на стаята точно срещу тях се намираше тухлената камина с месинговите украшения, подредени на полицата. Над нея висеше цветна гравюра, изобразяваща момент от битката при Ватерло. Куршумът бе пробил прозореца, бе преминал покрай главата на сър Харви и преди да се забие в стената, беше закачил долния ъгъл на картината, която сега висеше изкривена на една страна. Изобщо не беше закачил сър Харви.

Гласът на Синтия издаваше напрежение и обърканост, но се долавяше и някакво облекчение. Дик се обърна към нея.

— Но, по дяволите, какво му е тогава?

— Нищо не разбирам.

— Сър Харви! — извика Дик, доближил глава до стъклото. — Сър Харви!

Отговор нямаше.

Дик внимателно огледа първо единия прозорец, после другия. Тъй като вилата не беше особено висока, первазите на прозорците му идваха до кръста. А прозорците бяха обикновени, като в почти всички къщи в селото — вдигаха се нагоре и се захващаха с метални приспособления. Като опря коляно на външния перваз и се хвана с ръка за касата отстрани, Дик успя да види, че и двата прозореца са заключени отвътре.

Грозна мисъл се промъкна в главата му.

— Почакай ме за момент — каза той на Синтия и забърза към входната врата. Изкачи двете стъпала, разбра, че не е заключено, а и резето не е пуснато. Блъсна я, за да се отвори и влезе в малкото, но модерно обзаведено преддверие, което помнеше от предишната вечер.

Припомни си, че вратата към гостната се намира вляво. Ако беше влязъл, щеше да се озове зад гърба на неподвижната фигура, седнала до писалището. Но той не успя да отвори вратата, колкото и да дърпаше дръжката, беше заключена отвътре.

Дик се върна в градината, където Синтия все още гледаше през прозореца.

— Знаеш ли, той изглежда много особено — каза му тя. — Лицето му има странен цвят. Не ти ли се струва малко синкаво? Или пък изглежда така от светлината? Освен това има нещо около устата му. Дали не е пяна? И… Дик! Какво правиш, за бога?

Със смътната мисъл, че дупката в стъклото може да послужи за доказателство, Дик не докосна десния прозорец. Вместо това отиде до другия.

Из неокосената трева намери половин тухла и я запрати в прозореца, откъдето с шум и трясък се посипаха стъкла.

От задушната стая ги лъхна лек, но ясно доловим мирис на горчиви бадеми, който веднага се усещаше в чистия утринен въздух. Миризмата ги плисна в лицето на талази.

Синтия го хвана за ръката.

— Какво е това? — попита тя. — Мирише ми на лак за нокти.

— Синилна киселина.

Дик се протегна през счупения прозорец, освободи езичето, което задържаше подвижното крило, и го вдигна нагоре. После се прехвърли през перваза и стъпи сред счупените стъкла в стаята.

Вътре миризмата на горчиви бадеми беше още по-силна. Не беше лесно да се доближиш до мъртвеца и да го докоснеш, но Дик го направи. Сър Харви Гилман явно бе умрял само преди няколко минути и трупът му все още бе запазил телесната си температура. Облечен бе в пижама и халат, както и предишната вечер. Тапицираното с кадифе кресло го крепеше изправен и само главата му бе клюмнала надолу. Ръцете му изглеждаха спокойно отпуснати върху страничните облегалки. Обаче отравянето прозираше във всичко, щом се приближиш — и в пяната по устата, и в мъртвешкия синкав цвят на лицето, и в полуотворените очи.

Дик погледна вратата към коридора.

После се спусна, за да я разгледа. Ключът беше превъртян в ключалката и малкото, но стегнато резе здраво беше залостено.

От двата прозореца, които също биха могли да послужат за изход на убиеца, единият беше с разбито долно стъкло, а в другия имаше само малка дупчица от куршум над дръжката, с която се затваряше. Но нямаше съмнение — Дик можеше да се закълне, независимо дали в полицията ще му повярват, или не, — че и двата бяха здраво затворени отвътре.

— Да — каза на глас Дик, — а той твърдеше, че точно на него подобно нещо не би могло да му се случи.

Едва в този момент той забеляза и още нещо.

Светлината от лампата беше попаднала върху него и то лъсна на пода до креслото — малка стъклена спринцовка с никелирано бутало. Беше се забила в килима, сякаш изпусната от ръката на мъртвия. Тя беше завършващото, съединяващото звено в зловещата верига на събитията. Навън окончателно се беше разсъмнало, а в задушната стая миризмата на синилна киселина ставаше все по-силна и по-силна.

Още едно самоубийство.