Джон Диксън Кар
Докато смъртта ни раздели (6)

VI

Тя бе прелиствала разсеяно едно списание и леко се стресна при отварянето на вратата.

Издутата лампа на масичката зад канапето освети гладката кожа на лицето й, когато тя вдигна глава. Светлината се плъзна по меката й кестенява коса, която се къдреше навън по раменете и. Сменила бе бялата си рокля с тъмнозелена и копчетата й проблясваха. „Cette belle anglaise, tre’s chic, tre’s distinguee.“ Но по гладката кожа на врата й нямаше нито една бръчка. Широко отворените й невинни кафяви очи гледаха уплашено.

За един миг никой не проговори. Лесли вероятно бе забелязала изражението на лицето му.

Тя хвърли списанието, стана и затича към него.

Дик машинално я целуна.

— Дик, какво има? — тихо попита Лесли.

— Какво да има?

Тя отстъпи назад и го погледна внимателно. Прямият й поглед изпитателно се спря върху лицето му.

— Ти… ти не си същият — каза тя и го разтърси за рамената. — Променил си се. Какво има? — После бързо се сети: — Заради гадателя ли? Сър… сър Харви Гилман? Как е той?

— Както може да се очаква.

— Значи ще умре, така ли? — попита Лесли. Изведнъж тя разбра всичко. — Слушай, Дик. Затова ли се държиш така? Тя го погледна с ужас. — Нали не мислиш, че съм го направила нарочно?

— Глупости, разбира се, че не.

„Дано не се изпусна. Да не изтърся някоя излишна дума, да не се издам с някой въпрос, който да провали всичко. Целият разговор е пълен, с уловки.“ В собствените му уши гласът му звучеше неубедително, лицемерно и фалшиво. Потупвайки я по ръката, той вдигна поглед към стената до камината и първото нещо, което видя, беше жълтият афиш на една от собствените му пиеси — „Грешката на отровителя“.

— Нали не мислиш така? — упорствуваше тя.

— Скъпа моя! Но защо да стреляш по него нарочно? Та нали никога не си го виждала преди?

— Никога. — Очите й се насълзиха. — Дори името му разбрах едва след това. Някой ми го каза.

Дик се опита да се засмее.

— Значи няма защо да се притесняваш. Забрави цялата работа! Всъщност какво ти каза той тогава?

Дик не искаше да й задава този въпрос. Уж беше решил да внимава! Изпусна се и му идеше да се разкрещи от гняв.

— Но аз ти казах! Обичайните неща — щастлив живот, леко заболяване, да очаквам писмо с приятни новини… Наистина ли ми вярваш?

— Разбира се.

Тя отстъпи към дивана и той я последва. Погледът й го накара да седне до нея, макар че му се искаше да се настани в креслото насреща и да я наблюдава в светлината на лампата, да избяга от смущаващата го близост.

Лесли се наведе, загледана в килима. Косата й падна напред и закри лицето й.

— Какво ще ми направят, Дик, ако той умре?

— Нищо. Това беше случайност.

— Искам да кажа… полицията ще дойде ли да ме разпитва, ще има ли нещо такова?

В стаята беше абсолютно тихо.

Дик се протегна да вземе цигари от кутията на масичката зад канапето. Чувствуваше такова вътрешно напрежение, че се опасяваше да не би ръката му да затрепери. Струваше му се, че и двамата висят в стаята като в безтегловност сред книги, картини и изкуствена светлина.

— Сигурно ще има разследване колкото и да е неприятно.

— Искаш да кажеш, че ще пише и във вестниците? Ще трябва ли да им кажа името си?

— Това е само формалност, Лесли. Пък и дори да го научат, какво от това?

— Нищо. Просто… — Тя се обърна към него, очевидно изплашена, но с тъжна усмивка на лицето си. — Просто, виждаш ли, всичко, което знам за тези неща, съм научила от теб.

— От мен?

Тя кимна към полиците, затрупани с книги, в които се разказваше за какви ли не странни престъпления, към ярките плакати и театрални афиши. Да, беше много забавно, когато ставаше въпрос за тези неща само на книга.

— Ти толкова се интересуваш от тези неща — усмихна се Лесли. — Аз мразя смъртта, но ми се струва, че тя започва да ме заинтригува. Има някаква привлекателна сила. Стотици хора и всеки крие в себе си нещо особено… — Изведнъж Лесли каза нещо неочаквано. Направо извика: — Искам да ме смятат за порядъчен човек. Толкова искам да ме смятат за порядъчен човек.

Дик се опита да се пошегува.

— Толкова ли е трудно това?

— Не се шегувай, скъпи, моля те! Как успях да се замеся в такава неприятна история, макар че какво съм направила! — Тя го погледна отново така жално, с такава молба в очите, че той изгуби способността си да разсъждава. — Но това няма да развали нашия празник, нали?

— Утре вечер ли?

— Да. Нали ще вечеряме заедно.

— Ще дойда на всяка цена. Ще има ли и други гости?

Тя го погледна изненадано.

— Нима искаш и други гости! Дик, какво има? Защо се отдръпваш от мен? Още малко и ще почна да си мисля разни неща.

— Няма нищо. Само…

— Държа между нас всичко да бъде наред. Всичко! И особено, макар че това е сантименталност, държа специално утре всичко да бъде наред. Защото искам да ти кажа нещо. А искам и да ти покажа нещо.

— Така ли? Какво?

Той си беше извадил цигара от кутията и сега я запали. Докато задаваше въпроса си, на входната врата силно се потропа с чукчето. Лесли уплашено възкликна и се облегна назад.

Дик не знаеше да се радва ли или да съжалява за прекъсването. Би трябвало да е доволен, тъй като емоционалният градус се беше вдигнал твърде високо и той на никаква цена не можеше да откъсне поглед от Лесли. За миг можеше да се освободи от напрежението да внимава какво говори. Бързо се отправи към вратата, отвори я и застина от изненада пред посетителя, който бе застанал на прага и смутено пристъпваше от крак на крак.

— Добър вечер. Съжалявам, че ви безпокоя толкова късно.

— Няма нищо, сър. Моля, заповядайте.

Пред вратата на градината стоеше стар очукан форд с незагасен двигател. Посетителят направи знак на някого в колата и моторът замлъкна. После малко неуверено влезе в къщата.

Джордж Конвърс, барон Аш, беше единственото титуловано лице, което Дик познаваше. От литературата човек свиква да си представя благородниците или надменно аристократични, или отпуснати и иронични, или многословни като Удхаус^[1]. Лорд Аш не съответствуваше нито на една от тези представи.

Беше среден на ръст сух мъж, преминал шестдесетте, със стоманеносива коса и доста розово интелигентно лице. Рядко го виждаха из селото. Твърдеше се, че пише история на семейството си, която явно нямаше край. Дрехите му бяха винаги малко поизносени, което не беше чудно, като се има предвид какви данъци трябваше да плаща, така че всъщност той страдаше от хронични парични затруднения. Но когато имаше време за разговори, той можеше да бъде приятен събеседник.

Докато го съпровождаше по коридора, Дик си спомни думите на Синтия Дру, произнесени в същата вила малко по-рано същата вечер. „Защо лорд Аш винаги гледа така странно бедната Лесли в редките случаи когато са се срещали?“

Лорд Аш спря рязко на прага на кабинета и отправи към Лесли странен поглед.

Лесли рязко се изправи.

— Хъм, да — промърмори гостът. — Да, да, да. — После се сепна, поклони се любезно и се усмихна.

— Госпожица Грант, струва ми се? Аз си мислех… — Очевидно объркан, той се обърна към Дик. — Драги приятелю, имаме големи неприятности.

— Във връзка с какво? — извика Лесли.

— Всичко ще се оправи, госпожице Грант — успокои я лорд Аш внимателно. — Давам ви честната си дума, че няма защо да се тревожите. Радвам се да ви видя тук, макар че не очаквах да ви сваря.

— Минавах наблизо и реших да се отбия.

— Да, да, разбира се. — Лордът отново се обърна към Дик. — Бях там… — посочи той към другата вила. — Мислех, че е мой дълг да го посетя. По тона му личеше, че изпълнява неприятно задължение. — Но вътре е тъмно и никой не ми отвори, като почуках.

— Нищо не се е случило. Сър Харви си е легнал.

Лорд Аш изглеждаше изненадан.

— Но докторът не е ли там? Няма ли поне сестра?

— Не, доктор Мидълсуърт не сметна за необходимо.

— Драги приятелю! Това разумно ли е? Е, в крайна сметка Мидълсуърт си знае работата. Какво е състоянието на пациента му? Сигурно тази вечер всички ви притесняват със същия въпрос, но не можех да не се отбия, за да попитам и аз.

— Положението на сър Харви се развива според очакванията — отговори Дик. — Но за какви неприятности говорехте?

— Някой е откраднал една от пушките — отвърна лорд Аш.

В стаята настъпи тишина.

Зловеща тишина, която подхранваше лоши мисли. Лорд Аш извади пенсне от джоба на широкото си вълнено сако и го постави на носа си.

— Кажете ми, госпожице… госпожице Грант, спомняте ли си какво направихте с пушката след онзи злощастен инцидент днес следобед?

Лесли го погледна с широко отворени очи.

— Дадох я на майор Прайс. Всеки може да го потвърди.

— Да, разбира се. Точно така. Но случайно да си спомняте какво стана с пушката, след като я дадохте на майора?

Лесли повдигна рамене и потрепери.

— Майор Прайс тъкмо събираше пушките, когато започна бурята. Беше ги наредил на плота на стрелбището. След като се случи онова нещастие, аз… аз просто хвърлих пушката към него. Струва ми се, че той я, взе и я постави при другите. Но не съм сигурна. Бях ужасно разтревожена. Помолих Дик да ме придружи до вкъщи.

— Да, разбирам. Случайно вие да помните, младежо?

Дик се опита да се съсредоточи, върху онзи момент, когато валеше, беше настъпила суматоха и вятърът издуваше сенниците — а това му изглеждаше толкова отдавна, сякаш беше изминала цяла вечност.

— Точно така беше — съгласи се той. — Когато сър Харви падна, аз си подадох главата от шатрата и повиках майор Прайс и доктор Мидълсуърт.

— А после?

— Бил Ърншо, директорът на банката — поясни Дик, като си мислеше, че лордът е много-много отдалечен от живота в селото и името едва ли му говори нещо. — Бил Ърншо току-що беше дошъл. Майор Прайс го помоли да наглежда пушките, докато той и докторът пренесат сър Харви до колата на доктора. Това е всичко, което мога да кажа.

— Всичко е точно така — каза лорд Аш.

— Ами тогава какъв е проблемът?

— Майор Прайс казва, че никой не е взел пушка, докато той е бил там. Господин Ърншо също твърди, че в негово присъствие никой не е пипал пушките. И въпреки това една от тях липсва.

— Това същата пушка ли е, с която аз… — заекна Лесли.

— Да.

На безименния пръст на лявата си ръка лорд Аш носеше малък пръстен-печат, съвсем обикновен. Дик го забеляза, когато събеседникът му повдигна ръка, за да намести пенснето си. Тогава го видя и Лесли, която след влизането на госта изглеждаше дори още по-притеснена. Изведнъж лорд Аш включи добре познатия си номер — започна да се суети и да мънка като грамофон, преди да спре.

— Е… според мен всъщност не е толкова важно — каза той най-сетне и погледна часовника си. Май иглата на грамофона отново бе влязла в браздата — той пак се разприказва. — Но майор Прайс и господин Ърншо малко се разгорещиха. Доколкото разбрах, днес следобед на стрелбището майорът си направил глупава шега с господин Ърншо и сега подозира, че изчезването на пушката е опит на Ърншо да му отвърне на номера с номер. Но това е толкова невероятно. Направо невероятно. Да не говорим за слуховете, които се носят.

— Какви слухове? — попита Лесли и стисна ръце до посиняване. — Моля ви, кажете ми! До мен ли се отнасят?

— Мила госпожице, какво говорите! Разбира се, че не. Но чух например, че сър Харви Гилман не бил сериозно ранен. Дано да е така. Един от братята на моята баба — Стивън — получил ужасна огнестрелна рана в Южноафриканската война и пак оцелял. Е, приятелю, няма да ви задържам повече време. Имате ли с какво да се придвижите, госпожице Грант?

— Да се придвижа ли?

— За да се приберете вкъщи — поясни лордът.

— Не. Дойдох… дойдох дотук пеша.

— В такъв случай мога да ви предложа да ви отведа. Отвън моят форд ни чака, а Пъркинс е внимателен шофьор.

— Благодаря ви, лорд Аш. Време е да тръгвам.

Очите на Лесли молеха Дик Маркам да измисли някакво извинение, за да може да остане и да поговорят още малко. Мълчаливо, но с неистово напрежение тя го убеждаваше да каже поне една дума. Но той не искаше да го направи.

Дик знаеше, че ще й разкаже всичко, ако тя остане още пет минути. В присъствието на лорд Аш под влияние на спокойствието и здравия му разум нещата бяха възвърнали стойността си и всичко изглеждаше нормално. За момент дори бе забравил, почти беше забравил в какво положение се намира. Но после пак си даде сметка за всичко и пак изтръпна. За пореден път осъзна, че обича Лесли и че ще продължи да я обича. Повече не можеше да издържа.

И така те си тръгнаха, а сърцето му се късаше, като гледаше лицето на Лесли. Едва бяха излезли от градината и вече му се искаше да извика: „Върни се! Това не е вярно! Аз ще ти разкажа всичко!“

Но фордът бавно потегли.

Цигарата му бе изгаснала. Той я хвърли върху мократа трева в градината, застанал под безстрастните звезди. Обърна се и влезе във вилата.

От трапезарията взе сифон за газирана вода, чаша и бутилка уиски. Пренесе ги в кабинета си и ги остави върху бюрото. Главата му бе необяснимо замаяна. Беше уморен, свят му се виеше от умора и му изглеждаше върховно усилие да отвори бутилката уиски или да си налее сода.

Отиде и легна по гръб на дивана.

— Ще полегна само за малко — каза си на глас. — Няма да загасям лампата, за да не се унеса. И без това не ми се спи, само за минутка ще затворя очи. После ще стана и ще си приготвя едно питие.

Меката светлина падаше право върху очите му. Прозорците с ромбовидните стъкла, които гледаха на изток към градинката встрани от къщата, бяха широко отворени като врати; кукичките за затваряне се блъскаха от нощния вятър, разлюлял преди това листата на дърветата. Далечният часовник на църквата удари полунощ, но Дик не го чу.

Ако в този момент някой беше надникнал през прозореца, а сега вече е известно, че това наистина се е случило в ранните утринни часове, той щеше да види един светлокос пребледнял младеж с високо чело и доста очертана челюст да лежи на канапето, обут в сиви фланелени панталони и поизмачкано спортно сако и от време на време да си говори насън.

Сънищата му бяха кошмарни. Сега той не си спомня какво е сънувал, сигурно поради събитията, станали по-късно. Дик Маркам не бе потънал в сън, а по-скоро сънят го бе повалил и го бе откъснал от света до момента, когато до него достигна пронизителен звук. Нещо пискливо и настойчиво звънеше.

Дик се стресна, обърна се и едва не падна от канапето.

Разбра какво се е случило.

Звънеше телефонът.

Още сънен, той седна, схванат от нощния хлад. Първата му мисъл беше, че се е отървал от много неприятен сън, в който Лесли Грант отравяше съпрузите си. Но, слава богу, всичко беше свършило. Огледа се около себе си и се изненада, че е легнал на канапето и е оставил лампите да светят, а стъклата на източните прозорци вече сияят в синьорозовите багри на изгряващото слънце.

През цялото време телефонът продължаваше да звъни. Дик стана, но краката му бяха схванати и той се запрепъва към бюрото. Не съвсем разбуден, вдигна слушалката и дочу тих тревожен шепот, който го разсъни:

— Елате веднага във вилата на полковник Поуп. Ако не дойдете веднага, ще стане твърде късно.

Линията се прекъсна.

Изведнъж Дик Маркам си спомни всичко.