Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гидиън Фел (15)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Till Death Do Us Part, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 14гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011 г.)
Разпознаване и корекция
tsveta_p(2011 г.)

Издание:

Джон Диксън Кар. Докато смъртта ни раздели

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1986. Основано през 1855 година

Под общата редакция на Богомил Райнов

Редактор: София Василева

Художник: Веселин Павлов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Ирина Йовчева

Коректори: Донка Симеонова, Жанета Желязкова

Американска, I издание ЕКП 07/9536622411/5637–338–86

Издателски №2534. Формат 70×100/32

Печатни коли 17,00. Издателски коли 11,01

Условно издателски коли 10,69

Дадена за набор на 22. IX. 1986 г. Излязла от печат на 30. XII. 1986 г.

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

Цена 1,60 лв.

 

John Dickson Carr. Till Death Do Us Part

A Bantam Book published by arrangement with Harper & Row, Publishers

Copyright, 1944, by John Dickson Carr

© Борис В. Велчев и Здравко Йорданов, преводачи, 1986

с/o Jusautor, Sofia Ч–820

История

  1. —Добавяне

II

— Специалист по криминалистика ли? — повтори Дик.

— Да — сър Харви Гилман.

— Имаш предвид главния патолог в Министерството на вътрешните работи?

— Точно така — самодоволно потвърди майор Прайс.

Колкото изненадан, толкова и впечатлен, Дик се обърна към червено-бялата раирана шатра, над чийто вход разлюляната от вятъра картонена ръка като че ли ги канеше да влязат.

В този момент забеляза една странна игра на сенки.

Толкова се бе смрачило, че едва разчиташе надписа, който висеше над шатрата: ВЕЛИКИЯТ СУОМИ. ГАДАЕ НА ДЛАН И НА КРИСТАЛНО КЪЛБО, ВСИЧКО ВИЖДА, ВСИЧКО ЗНАЕ. Но вътре беше запалена някаква лампа — светлината й падаше отгоре. Както беше тъмно навън, върху стените на шатрата ясно се очертаваха двете фигури вътре.

Бяха доста неясни сенки и трепваха всеки път, когато вятърът издуеше брезента на палатката. Въпреки това Дик различаваше силуета на жена от едната страна, а от другата — изглежда, разделяше ги някаква маса — сянката на седнал човек с необичайно голяма глава, който жестикулираше енергично.

— Сър Харви Гилман — промълви Дик.

— Да, стои вътре с тюрбан на главата — продължи майорът — и разкрива на хората какви са всъщност. Днес той беше главната атракция.

— Разбира ли нещо от гледане на ръка и на кристално кълбо?

Майор Прайс отговори сухо:

— Не, приятелю. Но той познава човешката природа. И в това е цялата тайна на гадаенето.

— Но какво прави тук сър Харви Гилман?

— Наел е вилата на Поуп за лятото. Нали я знаеш, намира се на Галоус Лейн, недалеч от вас. — Майорът отново се усмихна. — Началникът на полицията ни запозна и тогава ме осени тази идея:

— Моля?

— Тогава ме осени тази идея, че ще бъде великолепно, ако го помоля да се направи на гадател и засега да не издава кой е. Нещо повече, струва ми се, че нашият човек страшно се забавлява.

Какво представлява той всъщност?

— Дребно сухо човече, очите му бляскат. Казвам ти, според мен той се забавлява неимоверно. Семейство Аш вече си изпати от него — снощи той докара лейди Аш почти до припадък, а също и доктор Мидълсуърт и още някои.

Тук майор Прайс прекъсна обясненията си и покрай ушите на Дик прозвуча същият вик за поздрав, който подхожда повече за всеки военен парад. Отправен бе към една от току-що споменатите личности, която забързано се промъкваше между скупчените павилиони на път към Аш Хол.

Доктор Хю Мидълсуърт, гологлав, провесил през рамото си сак със стикове за голф, вървеше с широки крачки, за да изпревари дъжда. Докторът отговаряше за терена за голф — тоест бяха определили един знак, от който се правеха различни къси удари, а после раздаваха символични награди на онези, които успяваха с най-малък брой удари да вкарат топката в дупката. Той закима усърдно за поздрав в отговор на приветствието на майор Прайс, но майорът толкова настоятелно му махаше, че макар и неохотно, наложи се да се отбие до стрелбището.

Хю Мидълсуърт беше не само добър лекар, но го ценяха и като човек.

Причините за неговата популярност трудно можеха да се определят. Докторът беше мълчалив, но беше много внимателен и учтив. Имаше предана, макар и заядлива жена и голямо семейство.

Беше около четиридесетгодишен, строен, слаб, с рядка коса, съвсем олисяла на темето му, и винаги изглеждаше малко разтревожен. Около очите и устата му имаше бръчки, носеше и тънки кафяви мустачки. Лицето му беше слабо, с хлътнали бузи. Обикновено не говореше, а лицето му се озаряваше от разбираща усмивка. Правеше го несъзнателно, това беше единственото, с което се отличаваше при посещенията си при болните, но беше достатъчно, за да спечели околните.

Тръгна към тях, премести сака от едното си рамо на другото и учудено загледа майор Прайс.

— Не сте ли на крикет? — попита той.

— Не — отговори майорът на явно излишния въпрос. — Реших да поостана тук и… така де. Да не изпускам от поглед гадателя. Току-що казах на Дик за сър Харви Гилман.

— Аха — рече доктор Мидълсуърт.

Отвори уста и понечи да продължи, но размисли и млъкна.

— В момента Лесли Грант е вътре да й гледат — продължи майорът. — Ако той й каже, че е срещнала един рус мъж и скоро я чака пътешествие, значи е познал. — После посочи Дик. — Знаете ли, че те двамата са решили да се вземат.

Доктор Мидълсуърт не отговори нищо. Само се усмихна и протегна ръка към Дик. Това здраво ръкостискане имаше силата на най-сърдечни благопожелания.

— Чух нещо такова. От жена ми — призна той. Лицето му възвърна леко разтревожения си вид. — Колкото до сър Харви…

— За младеж с неговата професия — майорът силно потупа Дик по рамото — той може да се окаже безценен.

— Безценен — намеси се разпалено Дик — е слаба дума. Този човек е бил вещо лице по всяко дело за убийство през последните тридесет години — и по най-нашумелите, и по най-незначителните случаи. Мой приятел, който му беше съсед в Бейсуотър, ми е казвал, че често се прибирал вкъщи, понесъл стъкленици със спиртосани човешки вътрешности. Ралф каза, че нашият човек бил като жива криминална енциклопедия, ако можеш да го накараш да се разприказва. И…

В този момент и тримата се сепнаха.

От една страна, това се дължеше на краткия блясък на светкавицата, под която цялата околност изплува в мъртвешка бледина, а, от друга — на ужасния гръм, който удари наблизо. Светкавицата открои всяка подробност като на фотографска снимка.

Лумна над мрачната тухлена сграда на Аш Хол — имението беше едновременно достолепно и обедняло като собственика си, — над тънките комини и многокрили прозорци, в които вече грееше луната. Освети гърчещата се под напора на вятъра гора. Освети изпитото, измъчено лице на доктор Мидълсуърт и кръглата простодушна физиономия на майор Прайс, обърната към шатрата на гадателя. Когато мракът се възцари отново и трясъкът на гръмотевицата постепенно затихна, вниманието им изведнъж се насочи другаде.

Нещо ставаше в шатрата на гадателя. Сянката на Лесли Грант се бе изправила. Сянката на мъжа също се бе надигнала и бе вдигнала пръст към нея през масата. Цялата странност на тази игра на сенки върху осветената повърхност на шатрата не можеше да прикрие напрежението вътре.

— Ей! — провикна се Дик, макар че не си даваше сметка какво го е смутило. Но той усещаше напрежението на двете сенки, сякаш беше вътре. Сянката на Лесли Грант се обърна и самата Лесли изскочи от палатката.

Без да мисли, все още с пушката в ръка, Дик се затича към нея. Видя, че тя се спря — бял силует в мрака — явно за да се съвземе.

— Лесли! Какво става?

— Какво да става? — отвърна Лесли. Гласът й прозвуча малко по-тънко, но иначе беше спокоен и нежен.

— Какво ти говореше той?

Дик по-скоро усети, отколкото видя, че под тънките вежди погледът на кафявите й очи спира върху лицето му.

— Нищо не ми е говорил — възрази Лесли. — Според мен не е чак толкова добър. Щастлив живот, болест, но нищо сериозно, да чакам писмо с добри новини, изобщо обичайните приказки.

— Тогава защо се изплаши толкова?

— Не се бях изплашила!

— Извинявай, скъпа, но видях сянката ти на стената на шатрата. — Все по-потиснат и разтревожен, Дик взе решение. Без да осъзнава какво върши, той пъхна пушката в ръцете на Лесли. — Подръж за малко.

— Дик! Къде отиваш?

— Ще отида да си поговоря с този тип!

— Но моля те, не бива!

— Защо да не бива?

Дъждът отговори вместо нея. Няколко големи капки се изляха отгоре, спуснаха се по тревата, а съскането на дърветата се усили, като че ли се сговаряха с небето да плисне вода като из ведро.

Дик се огледа и забеляза, че досега безлюдната морава се бе изпълнила с хора, които се връщаха тичешком от мача по крикет от другата страна на имението. Майор Прайс припряно събираше пушките. Дик му извика, посочи Лесли и докосна ръката й.

— Идете в къщата — каза той. — Аз няма да се бавя. — След това вдигна покривалото на входа на шатрата и се вмъкна вътре.

Напевен, преднамерено превзет гърлен глас прозвуча от вътрешността на тясната задушна шатра.

— Съжалявам! — изрече той. — Умората ме надви. Току-що приключих последния си сеанс за днес. Не съм в състояние да продължа повече.

— Не е необходимо, сър Харви — каза Дик. — Не съм дошъл да ми гледате.

Погледите им се срещнаха. Необяснимо защо, думите на Дик Маркам заседнаха в гърлото му.

Над едно пространство от по-малко от два квадратни метра висеше електрическа крушка с абажур. Светлината й се пречупваше в блестящото кристално кълбо, поставено върху покрита с тъмновиолетова плюшена покривка малка масичка, и допълваше загадъчната атмосфера на това задушно място.

Зад масичката седеше гадателят — слаб, сух, възнисък мъж, преминал петдесетте, в бял ленен костюм и шарен тюрбан, увит около главата му. Под тюрбана надничаше умно лице с остър нос, тънки прави устни и изпъкнала брадичка, а грозните гънки на челото му придаваха нервен вид. В очите му, обсипани в ъгълчетата със ситни бръчки, личеше проницателност.

— Значи ме познавате — хладно и покровителствено проговори той вече с естествения си глас и се закашля няколко пъти, докато намери подходящия тон.

— Точно така, сър.

— Тогава с какво мога да ви бъда полезен, млади човече?

Дъждовни капки потропваха с барабанен шум по покрива на палатката.

— Искам да знам какво говорехте с госпожица Грант — отвърна Дик.

— С кого?

— С госпожица Грант — младата дама, която беше тук преди малко. Моята годеница.

— Годеница, така ли?

Сбръчканите клепачи трепнаха за миг. Майор Прайс бе казал, че сър Харви Гилман изпитва голямо удоволствие от работата си. Изисква се особена нагласа, помисли си Дик, да седиш цял ден в този задух, да преправяш гласа си и да се наслаждаваш на психологическата дисекция на хората срещу теб. Но сега нищо не подсказваше, че сър Харви изпитва удоволствие. — Кажете ми, господин…

— Казвам се Маркам. Ричард Маркам.

— Маркам. — Великият Суоми се вглъби в себе си. — Маркам. Понякога в Лондон гледам пиеси от автор на име Ричард Маркам. Подобни произведения се наричат, струва ми се — той се поколеба за миг, — психологически трилъри, нали?

— Точно така, сър.

— Пиеси, които анализират, ако си спомням добре, психиката и мотивите на хората, които вършат престъпления. Вие ли сте авторът?

— Старая се да правя каквото мога в тази област — отговори Дик и внезапно си даде сметка, че е започнал да се оправдава, смутен от погледа на събеседника си.

„Да — помисли си той, — на нашия човек му е приятно.“ Сър Харви издаде звук, който можеше да се приеме за смях, ако си беше отворил устата малко повече. Сбръчканото му чело обаче не се отпусна.

— Не се и съмнявам, господин Маркам. Та как беше името на дамата?

— Грант. Лесли Грант. — Тъкмо произнесе тези думи и бурята се разрази с пълна сила. Ливна дъжд, забарабани глухо и тежко по покрива и Дик повиши глас: — Защо е тази тайнственост?

— Кажете ми, господин Маркам, от колко време живее тя в Сикс Ашис?

— От около шест месеца. Защо?

— От колко време сте сгоден за нея? Повярвайте ми, имам причини да ви питам за това.

— Ние се сгодихме едва снощи, но…

— Едва снощи — повтори гадателят с равен глас.

Висящата в палатката лампа леко се залюля и по кристалното кълбо просветнаха ярки отблясъци. Барабаненето на дъжда премина в рев, от който брезентовите стени затрепериха. Иззад кристалното кълбо сър Харви загледа посетителя си с любопитни очи, обърна ръка с опакото нагоре и леко затропа с кокалчетата на пръстите си по кадифената покривка на масата.

— И още нещо, млади човече, откъде черпите материал за пиесите си? — попита той с интерес.

При други обстоятелства Дик би му разказал с удоволствие. Нещо повече, щеше да бъде поласкан, дори смутен. Даде си сметка, че с поведението си вероятно ще обиди възрастния патолог, а може би дори щеше да го настрои срещу себе си. Но повече не можеше да издържи.

— По дяволите, човече, какво има?

— Чудех се как да ви го кажа — рече сър Харви и за първи път у него се усети проблясък на човещина. Той вдигна поглед. — Знаете ли коя е всъщност така наречената Лесли Грант?

— Коя е тя всъщност ли?

— Мисля, че ще е най-добре да ви кажа — отвърна сър Харви.

Поемайки си дълбоко въздух, той се надигна от креслото иззад масата. В същия миг Дик чу пушечен изстрел.

От този момент започна кошмарът.

Шумът не бе силен, но в мислите на Дик така се бяха объркали пушки и стрелбища, че почти очакваше този звук. Видя как се появи черна дупчица от куршума върху стената на палатката и брезентът около нея постепенно посивява от стичащата се вода. Видя как сър Харви полита напред, като че ли някой го е ударил с юмрук под лявата лопатка. В един миг непроницаемото лице на патолога се изкриви от ужас.

Човекът политна напред заедно с масата и почти се озова в ръцете на Дик. Всичко стана толкова бързо, че той дори не успя да се протегне, за да го хване, преди всичко да се сгромоляса. Сър Харви конвулсивно сви ръка и при падането си повлече покривката от масата. Кристалното кълбо глухо тупна върху утъпканата трева на пода. Върху белия ленен костюм започна да избива кърваво петно, което ставаше все по-наситено и докато Дик не можеше да откъсне поглед от него, отвън се чу ясен глас.

— Майор Прайс, направих го, без да искам!

Беше гласът на Лесли.

— Много съжалявам, направих го, без да искам. Дик не трябваше да ми дава да държа тази пушка. Някой ме блъсна, а ръката ми беше на спусъка и съм натиснала. — Искрен, притеснен и нежен, гласът се открои над плисъка на дъжда. — Дано да не съм улучила нищо!