Джон Диксън Кар
Докато смъртта ни раздели (16)

XVI

— Но все пак не може да се каже, че това е абсолютно невъзможно — добави комисарят, за да не остави впечатление за прибързаност. Взе един молив и го загледа как е подострен. — Има хора, на които не им действуват и най-силните лекарства, има хора, при които ефектът им е много краткотраен. Единственото, което можем да кажем, е, че е малко вероятно да е бил в такова състояние. Но по всичко изглежда, че Сам е слязъл долу тази сутрин.

— Така изглежда.

— И ако не приемем, че господин Маркам е лъжец, в тази стая е било включено осветлението по времето, което уточнихме.

— Без съмнение.

— А вие смятате, че това не обръща нещата с главата надолу, така ли?

— Не — отговори доктор Фел и пак се облегна на стената, така че периферията на широкополата му шапка се повдигна, сякаш килната от невидима ръка, — не, приятелю, не е така. Може да стане по-ясно, ако ми позволите да уточним няколко важни неща — направи той грозна гримаса. — Какво обяснение (ако мога повторно да запитам) ви даде госпожица Синтия Дру за присъствието си на пътя по това време?

Дик отбягваше да го гледа.

— Не могла да спи. Излязла да се поразходи.

— Разходка. А-а, аха. А там ли е най-модното място за ранни сутрешни разходки?

— Може и там да се разхожда. Защо не!

Доктор Фел се намръщи.

— Пътят, както лорд Аш ме осведоми, свършва стотина метра на изток оттук, там, където през осемнадесети век наистина се намирала бесилката.

— Да, действително свършва там. Но има пътека през полето към Гоблин Уд, където всички ходят на разходка. Милър, полицаят, живее там близо, ако искате да знаете:

— Е, млади момко, няма защо да се крещи — обърна се доктор Фел към него много благо. — Разбирам ви. Мисълта ми е, че госпожица Дру също е била на местопрестъплението или някъде много близко до него. Може би тя е чула или е видяла нещо, което да ни е от полза?

— Не. Синтия… Чакайте малко, да, видяла е! — възкликна Дик, когато се сети, но сега пред него изникнаха нови мъчителни предположения. — Това не съм го споменал в показанията си сутринта, защото Синтия все още не ми го беше казала. Каза ми го после, когато се видяхме в къщата на Лесли.

— Е, и какво е то?

— Около минута преди да гръмне пушката — заобяснява Дик — видяла някой, който идвал откъм овощната градина, да пресича тичешком пътя и да изчезва в горичката от другата страна.

Той разказа каквото знаеше.

А ефектът върху доктор Фел беше поразителен.

— Това е! — гръмогласно се провикна той и щракна с пръсти. — О, небеса, прекалено ясно е, за да бъде истина! Това е!

Хадли, който познаваше дебелия си приятел не от вчера, избута назад креслото от писалището и скочи на крака. При преместването на креслото колелцата му заскърцаха по износения кафяв килим, минаха покрай кутийката с пръснати кабарчета и се разкри още нещо.

На пода лежеше подвързана с плат книга, разтворена и обърната така, че заглавието й не се виждаше, сякаш е била скрита под креслото нарочно. Хадли се наведе веднага и взе книгата.

— Хей, Хадли, внимавайте да не стъпите върху кабарчетата — обади се доктор Фел, след като забеляза кабарче, което се беше изтърколило встрани от другите. — Е? Какво е това?

Хадли подаде книгата. Беше доста употребявано томче на есетата на Хазлит^[1], издание на Евриман, с името Самуел Р. де Вила на форзаца и много бележки, изписани със същия четлив почерк. Доктор Фел го разгледа с любопитство, преди да го хвърли на масата.

— Не намирате ли, че Сам проявява доста изтънчен вкус по отношение на четивото си? — измърмори той.

— Кога най-сетне любителската ви глава ще проумее, че професионалният измамник не е лекомислен досадник, който виси само по модни хотели и барове?

— Добре, добре!

— С държанието си на университетски преподавател, както бях започнал да ви разказвам сутринта, Сам си докарваше по пет хилядарки на година. Баща му беше свещеник в Югозападна Англия, а той самият е завършил с отличие Бристолския университет, наистина е следвал медицина и друг път се е правил на патолог и не е допускал много грешки. Веднъж, някъде в Южна Франция, завлякъл един твърдоглав английски адвокат с голяма сума само защото… — Хадли млъкна, взе книгата от масата, а после я пусна. — Това няма значение сега! Какво искахте да кажете?

— Синтия Дру — рече доктор Фел.

— Какво Синтия?

— Това, което е видяла, или твърди, че е видяла, добавя последния щрих към картината. Някой е направил лоша грешка. — Той се обърна към Дик: — А вие, младежо, изобщо ли не видяхте тайнствения убиец на пътя?

— Казах ви, че слънцето ме заслепяваше.

— Слънцето заслепяваше всички ни. Охо, вижте там!

С чувство на неизбежна катастрофа, с чувство, че всичко се сгромолясва, Дик погледна към прозореца, накъдето му беше кимнал доктор Фел. Лъскав, но не прекалено модерен двуместен автомобил — той позна колата на Бил Ърншо — боботеше по пътя, намали и спря. Синтия Дру седеше до Ърншо.

— Не се познаваме с дамата, но мисля, че ще позная коя е тя — рече доктор Фел. — Хадли, искате ли да се обзаложим, че тя най-сетне е чула, че госпожица Грант не е зловеща отровителка и идва тук, за да научи с ужас истината от нас?

Хадли удари с ръка по масата.

— Не може да е разбрала каквото и да е, сигурен съм! — заяви комисарят. — Никой освен нас не знае, като изключим госпожица Грант и лорд Аш. Лорд Аш се закле, че няма да каже нито дума. Не може да е разбрала каквото и да е.

— А, не, може — каза Дик Маркам. — Ърншо!

Хадли го погледна озадачено.

— Ърншо ли?

— Директорът на банката! Човекът, който слиза сега от колата заедно с нея! Той беше тук тази сутрин и не си беше тръгнал, когато доктор Фел каза: „Това не е сър Харви Гилман.“ Не си ли спомняте, доктор Фел?

Всички замълчаха и съвсем ясно се чуха стъпките на Синтия и Ърншо във високата трева, когато двамата се приближаваха към вилата.

Доктор Фел тихо изруга.

— Хадли, аз съм магаре — изшептя той гръмогласно, сякаш беше преминал вихър в железопътен тунел. — О, какво изключително магаре съм аз! Изобщо забравих за този човек, въпреки че го срещнахме в пощата следобед.

Тук доктор Фел се удари с юмрук по розовото чело.

— Трябва да си взема секретарка — изръмжа той, — за да ми напомня какво съм мислил преди две минути. Ами разбира се! Тази изправена стойка! Тази шапка като на Антони Идън! Тази пригладена коса и усмивка като реклама на паста за зъби! Когато го срещнахме в пощата, знаете ли, имах смътното чувство, че съм го виждал някъде. Разсеяност, драги ми Хадли…!

— Да, но не обвинявайте мен — каза равнодушно Хадли. — А като говорите за посещение в пощата, това не пречи ли на другия ви план?

— Не, не е задължително. Макар че трябваше да го организирам по друг начин.

Какъв смисъл имаше това споменаване на пощата с темпераментната й стопанка госпожица Лора Федърс, която иззад охраняваното с метална мрежа гише произнасяше на висок глас цели лекции по повод на най-дребните пощенски нарушения — изобщо не беше ясно на Дик.

Но от притеснение за Синтия Дру той не можеше да мисли за нищо друго.

— Милър! — извика комисарят Хадли.

От другата страна на прозореца Бърт Милър се обърна. Май беше готов да каже нещо, но се отказа.

— Моля?

— Можеш да пуснеш и двамата, госпожица Дру и господин Ърншо — каза му Хадли. — Но аз — той отправи многозначителен поглед към доктор Фел, — аз, приятелю, ще проведа разпита на тази свидетелка.

Синтия побърза да влезе в преддверието и оттам в стаята, а след нея и Ърншо, но двамата се спряха като заковани. Хадли учтиво обърна поглед към Синтия, а през това време емоционалното напрежение се усещаше като горещината. Синтия почти бе успяла да скрие с пудра тъмното петно на дясното си слепоочие. Други неща обаче не можеше да скрие.

— Госпожица Синтия Дру? — запита Хадли с равен глас.

— Да. Да. Аз…

Хадли се представи, а после представи и доктор Фел. Говореше спокойно, обмислено и както се стори на Дик Маркам — сякаш имаше чувство за надвиснала опасност.

— Искали сте да ни видите за нещо, госпожице Дру?

— От майка ми разбрах, че вие сте идвали да се срещнете с мен — отвърна Синтия с твърд поглед в искрящите сини очи. Тя махна с ръка. — В момента тя не ми каза, че сте дошли при мен. Искала е да ми спести тези неприятности. Едва когато господин Ърншо се отби у нас…

— А, да — каза Хадли любезно, — господин Ърншо!

— … едва когато той се отби и спомена някои неща, разбрах, че сте идвали. — Синтия се опитваше да контролира дишането си, но твърдо гледаше Хадли в очите. — Може би искахте да ме попитате за нещо, господин Хадли?

— Да, наистина това исках, госпожице Дру! Заповядайте, седнете.

И той посочи тежкото кресло, в което беше седял мъртвецът.

Ако беше проявил безсърдечност нарочно, той постигна търсения ефект. И все пак Синтия не трепваше, не отместваше очи от него.

— В това кресло ли, господин Хадли?

— В което искате, разбира се, щом имате нещо против това.

Синтия отиде до креслото и се отпусна тежко в него. Ърншо, който се чудеше какво да прави и се усмихваше до вратата, се изкашля.

— Аз просто споменах на Синтия… — започна той. Но му се стори, че гласът му прозвуча смущаващо високо, след което съвсем заглъхна поради мълчанието и убийствените погледи, отправени му от доктор Фел и Хадли. Хадли застана срещу Синтия от другата страна на писалището и се подпря на ръба му.

— Майка ви ни каза, госпожице Дру, че сте си ударили главата, когато сте се подхлъзнали и сте паднали от някакви каменни стълби.

— Не, това е била просто приемливата версия заради съседите.

Хадли кимна.

— В действителност, както разбрах, белегът ви се дължи на удара, който госпожица Грант ви е нанесла с настолното огледало.

— Да, така е.

— Сигурно ще ви бъде интересно да чуете, госпожице Дру, че госпожица Грант отрича да ви е удряла с огледало или с каквото и да е.

Синтия вдигна глава. Постави дланите си върху дръжките на креслото. Сините й очи се разшириха от изненада.

— Но това просто не е вярно!

— Не е вярно, че сте паднали и сте се ударили в крака на леглото, така ли?

— Аз… не, разбира се, че не е вярно! — Тя се умисли, помълча, през което време отново се чу далечният звън на църковния часовник, а после добави: — Нека да се разберем по този въпрос. Мразя да говоря със заобикалки. Мразя… нечестните неща. Аз съм почти убедена, че знаете защо съм дошла тук. Господин Ърншо ми каза…

Ърншо се намеси, преди някой да успее да му попречи.

— Ако нямате нищо против, не желая да ме забърквате в тази история — каза той възпитано, но доста остро.

— Е, и? — обади се доктор Фел.

— Дойдох тук рано сутринта, за да попитам за пушката. — Ърншо продължаваше да се усмихва неволно даже когато изразяваше протеста си. — Ето тази пушка до камината. Докато бях тук, изложих на Дик Маркам моето обяснение за случая. Освен това го осведомих за някои работи.

— Имате предвид кабарчетата ли? — попита доктор Фел.

— Да! — Сега вече Ърншо нямаше спиране. — Полковник Поуп винаги използваше кабарчета за мрежите си против комарите, в което можете да се убедите, ако разгледате дупчиците по касите на всички прозорци в тази къща. Но пък какво търси сега кутийката с кабарчетата на пода — това не мога да кажа. Но това няма значение.

Ърншо махна с ръка.

— Преди да си тръгна оттук, чух едно нещо — продължи да говори той на доктор Фел, — касаещо сър Харви Гилман. Вие го казахте, доктор Фел. Не съм обещал да пазя тайна, ако си спомняте. Никой не ми е казвал да бъда дискретен. Въпреки това реших да не го споменавам. Такава ми е работата, не знаех за какво става въпрос, а и дискретността си е дискретност.

Вече никой не се опитваше да спре Ърншо. Той говореше като в празно пространство, сякаш се бяха уединили някъде с доктор Фел и напълно беше пренебрегнал Синтия и Хадли, застанали неподвижно в средата на стаята като в жива картина. Безмълвната борба помежду им, която се водеше с поглед, се разгоря още повече от думите на Ърншо.

— Като се връщах от банката днес…

(Синтия се размърда.)

— Като се връщах от банката днес — каза Ърншо, — се отбих у Синтия, защото жена ми искаше да й предам нещо. Тя ме покани. Разплака се. Разказа ми една абсолютно отвратителна история за Лесли Грант. — Ърншо гръмко се изсмя.

— Това е истина — каза Синтия, без да отмества поглед от Хадли.

— Една отвратителна история — повтори Ърншо. — Бях длъжен да я предупредя. Тук не можеше да става въпрос за дискретност или недискретност. Попитах я: „А ти откъде си я чула?“

— Много интересен въпрос — обади се Хадли.

— Казах: „Длъжен съм да ви предупредя, че според доктор Фел, този сър Харви Гилман не е никакъв сър Харви Гилман. А и Мидълсуърт също твърди, че бил измамник.“

— Истина ли е? Вярно ли е това за Лесли? — попита Синтия.

— Вярно ли е? — попита Ърншо и дори челото му беше пребледняло.

Миг-два комисарят Хадли остана подпрян на двете си ръце върху писалището. Лицето му не издаваше нищо.

— Да допуснем, че съм ви казал, госпожице Дру, и на вас също, господин Ърншо, че тази история за госпожица Лесли Грант е абсолютно вярна?

— О, господи! — измърмори Ърншо с равен глас.

Синтия най-накрая сведе очи. Пое си дъх така дълбоко, сякаш беше останала без въздух.

— Имайте предвид, че официално не мога да ви дам никаква информация — предупреди ги комисарят. — Аз само казах „да допуснем“. Имам още няколко въпроса към госпожица Дру, така че ще ви помоля да ни оставите, господин Ърншо. Ако нямате нищо против, бихте ли я изчакали навън, в колата?

— Не, не, не — увери го Ърншо. Погледна към Дик, а после извърна очи настрани, смутен и объркан. — Лесли Грант — отровителка… Я остави… Дискретност. Това е невероятно! Извинете ме.

Той затвори внимателно вратата след себе си. Стъпките му се чуха в преддверието, а навън по тревата темпото им се ускори.

Синтия се обърна към Дик Маркам за пръв път.

— Просто не можех да ти го кажа тази сутрин, Дик — проговори тя тихо, но със сигурен глас. В погледа й се четеше съжаление и той се ужаси най-искрено, когато си помисли, че това може да е театър. — Нямах сили да те нараня толкова много. Когато трябваше да направя нещо за теб, не се оказах на ниво.

Гърлото на Дик се беше свило, той не поглеждаше към Синтия.

— Цял следобед се чудех — продължи тя с чувство на вина — дали не съм била несправедлива към нея. Честно, ако беше станала някаква грешка, щях да падна на колене, за да й поискам прошка!

— Да. Естествено. Разбирам.

— Когато Бил Ърншо ми каза, не можах да повярвам за миг!… Но това е то!

— Почакайте малко, госпожице Дру. — Хадли не говореше високо. — Не сте искали да нараните господин Маркам и да му кажете нещо, което според вас той вече е знаел? — Той замълча. — Казали сте на госпожица Грант, нали, че господин Маркам вече знае всичко?

Синтия се изсмя дрезгаво.

— Много глупаво се изразявам — отговори тя. — Да, знаех, че го е чул. Но не исках аз да бъда човекът, който ще му го каже в очите и ще му го припомни отново. Толкова ли не можете да разберете?

— А всъщност, госпожице Дру, откъде чухте тази история?

— О, има ли някакво значение? След като историята е вярна?

Хадли се протегна и взе тефтерчето си.

— Не би имало значение — призна той спокойно, — ако историята беше вярна. Но тя изобщо не е вярна, госпожице Дру. Това са един куп лъжи, измислени от един мошеник, който се е представил за сър Харви Гилман.

Синтия се вторачи в него.

— Вие казахте…!

— О, не. Аз внимателно казах „да допуснем“, и всеки от тези господа може да го потвърди. — Хадли сложи молива си върху тефтерчето. — Откъде чухте тази история?

Недоверие, дързост и в същото време непоколебима добродетелност — всичко това се смеси в изражението на Синтия, тя пребледня и тялото й се вцепени.

— Не говорете глупости! — избухна тя. — Ами ако това не е истина, откъде-накъде някой ще твърди, че е така?

— Може би някои хора не обичат много-много госпожица Грант. Не можете ли да допуснете такова нещо?

— Не. На мен ми е симпатична, по-точно преди си мислех, че ми е много симпатична.

— И въпреки това я нападнахте?

— Не съм я нападала — отговори Синтия и вирна брадичката си, бледа, но запазила самообладание.

— Значи тя ви е нападнала, така ли? Все още ли твърдите, че белегът на слепоочието ви е причинен от удар с настолно огледало?

— Да.

— Откъде чухте тази история, госпожице Дру?

Синтия пак не отговори.

— Как може някой да опише всичко с такива подробности, ако в тях няма някаква истина. Поне някаква истина, разбирате ли? — Тя разпери ръце. — Вие какво знаете за Лесли? Колко пъти е била женена? Какво е пазила в този сейф?

— Изслушайте ме, госпожице Дру. — Хадли положи на писалището тефтера и молива, отново подпря ръцете си на ръба му с вид, като че ли се готви да го обърне върху нея — Колко пъти трябва да ви повтарям, че няма никаква истина в цялата история.

— Но…!

— Госпожица Грант не е престъпница. Никога не е била женена. Не е държала в сейфа си нещо, което да я уличава. Не е идвала близо до тази вила нито снощи, нито тази сутрин. И още нещо. Тази къща е била тъмна от единадесет часа снощи до пет и нещо тази сутрин, когато вътре било включено осветлението…

— Сър! — намеси се нов глас.

От известно време Дик усещаше, че нещо се е променило, макар и във фона на цялата картина. Каската на полицая Милър все още преминаваше ту в едната, ту в другата посока. Но сега се движеше малко по-бързо.

Сега широкото лице на полицая се беше появило в рамката на счупения прозорец, наклонено на една страна, направо смешно, но Милър създаваше впечатление, че трябва да каже нещо много важно.

— Сър, мога ли и аз да кажа нещо? — обърна се той към комисаря с дрезгав глас.

Раздразнен, Хадли се обърна към него.

— По-късно! Ние…

— Но това е важно, сър. Отнася се за — той провря голямата си ръка през прозореца, за да посочи — отнася се за това.

— Влез вътре — каза Хадли и всички в стаята зачакаха като заковани, а Милър заобиколи, мина през преддверието и застана мирно до вратата.

— Щях да ви го кажа по-рано, сър — ама никой нищо не ми спомена, че може да е убийство. — Една бенка до носа му сякаш ги упрекваше дръзко.

— Е?

— Аз живея тук, до Гоблин Уд, сър.

— Добре! И какво?

— Снощи много закъснях, сър, защото един пияница нарушаваше реда в Нютън Фарм. Аз винаги се прибирам с колелото по този път и после продължавам по пътеката към Гоблин Уд. Покрай тези вили минах с колелото около три часа тази сутрин.

Тишина.

— И? — подтикна го Хадли.

— В къщата на господин Маркам — Милър посочи с глава към Дик — светеше само една стая. Добре се виждаше.

— Така е — каза Дик. — Заспах на дивана в кабинета и оставих лампите да светят.

— Но тази вила беше много по-осветена от нея. Приличаше на коледна елха — разпалено продължи полицаят.

Хадли заобиколи писалището.

— Какво казваш?

Милър отговори все така разпалено:

— Това, което ви казвам, сър, е вярно. Наистина всички завеси бяха спуснати. Но вътре светеше. Всички стаи във вилата — най-малкото тези, които видях, докато минавах оттук с колелото — бяха осветени.

И неприкритото учудване на Синтия Дру, извила шия нагоре, тъй като седеше в креслото, и сравнително по-въздържаното недоумение на комисаря Хадли, който си представяше самотна осветена къща, а вътре — упоен човек, всичко това остана незабелязано за Дик, погълнато от преливащото задоволство, което се излъчваше от доктор Гидиън Фел. Доктор Фел възкликна: „Аха!“ с такова мелодраматично удовлетворение, толкова искрено, че явно вече беше напълно сигурен в себе си.

Милър се изкашля.

— Помислих си: „Няма нищо нередно.“ Защото бях чул, че господинът е ранен и си представих, че вътре има или сестра, или доктор, или други хора. Викам си: „Да отида ли да поразпитам?“ Но си рекох, че е твърде късно и не е бърза работа.

— Но аз видях и друго — продължи Милър, като повиши глас, сякаш се страхуваше да не го прекъснат. — Някой стоеше пред входната врата. Беше тъмно, знам. Нямаше да забележа нищо, ама носеше бяла блуза, или пуловер, знам ли какво е, а съм съвсем сигурен…

Хадли стоеше като замръзнал.

— Бяла блуза ли? — повтори той.

— Беше госпожица Лесли Грант, сър.