Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гидиън Фел (15)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Till Death Do Us Part, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 14гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011 г.)
Разпознаване и корекция
tsveta_p(2011 г.)

Издание:

Джон Диксън Кар. Докато смъртта ни раздели

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1986. Основано през 1855 година

Под общата редакция на Богомил Райнов

Редактор: София Василева

Художник: Веселин Павлов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Ирина Йовчева

Коректори: Донка Симеонова, Жанета Желязкова

Американска, I издание ЕКП 07/9536622411/5637–338–86

Издателски №2534. Формат 70×100/32

Печатни коли 17,00. Издателски коли 11,01

Условно издателски коли 10,69

Дадена за набор на 22. IX. 1986 г. Излязла от печат на 30. XII. 1986 г.

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

Цена 1,60 лв.

 

John Dickson Carr. Till Death Do Us Part

A Bantam Book published by arrangement with Harper & Row, Publishers

Copyright, 1944, by John Dickson Carr

© Борис В. Велчев и Здравко Йорданов, преводачи, 1986

с/o Jusautor, Sofia Ч–820

История

  1. —Добавяне

XII

Празен сейф.

Синтия, пребледняла като восък, а русата й коса разрошена.

Дик я вдигна — макар че не беше висока, беше набита и доста му натежа, — но я пренесе до леглото, където тя се отпусна безжизнено като кукла.

Жива беше, слава богу, нямаше съмнение. А според него даже не беше сериозно наранена. Полуразтворените й устни трепкаха и изпускаха доловимо, но неравномерно дихание. Беше много бледа и следата от удар изпъкваше грозно на нежната й кожа.

През отворената врата срещу прозорците се виждаше съвсем модерна, дори прекалено разкошна баня. Дик се спусна вътре, пусна силно студената вода в мивката, натопи една кърпа за лице, изстиска я и започна да рови в аптечката за ароматни соли и йод. В огледалото над мивката се изправи пред собственото си отражение — брадясал, дори немит, същински призрак, от който благоприличните хора щяха да се изплашат. Не откри нито амоняк, нито йод, но имаше шише кислородна вода и кутийка с памук.

Той се върна при Синтия и тъкмо притискаше мократа кърпа на челото й, когато чу отдолу глухото хлопване на външната врата.

Лесли?

Но това не беше Лесли. Спусна се по стълбата, прескачайки стъпалата, но намери госпожа Ракли — с кошмарна шапка, прехвърлила пазарска кошница през едната си ръка, стиснала издут книжен плик в другата.

— Господин Маркам! — възкликна госпожа Ракли. А очите й добавиха: „Ха сега!“ толкова недвусмислено, като че ли беше полицай.

— Къде е госпожица Лесли?

— Тука е, сър.

— Не е тук, госпожо Ракли!

— Беше тук, когато излязох — изрече тя и леко разтревожена тръсна пакетите на масата.

— Кога излязохте?

— Горе-долу преди един час — погледна тя часовника. — Госпожица Синтия…

— Какво е станало с госпожица Синтия?

Обърканата икономка не знаеше какво да прави с пакетите в кошницата и плика, които, изглежда, проявяваха склонност да се търкалят като билярдни топки.

— Ами то беше, когато майор Прайс беше тук, господин Маркам. Госпожица Синтия, тя дойде през задната врата и попита може ли да се качи по задната стълба до стаята на госпожица Лесли, защото искала да я изненада. Казах, че може, защото Синтия е толкова мило момиче и не ви се сърди на вас и госпожица Лесли за това, че… Извинявайте, извинявайте!

— Е? Какво стана после?

— Какво се е случило?

— Няма значение! Продължавайте!

— После майор Прайс си тръгна, госпожица Лесли се качи горе и аз ги чух да си говорят.

— И?

— И аз се качих горе, почуках на вратата на спалнята и казах: „Госпожице, закуската ви е готова.“ А тя извика: „Слизам веднага, не се съобразявай с мен, излез да напазаруваш.“ Говореше много сопнато, а тя никога не се държи така. Тъй че аз веднага изхвърчах навън, както ми беше заръчала. — Обидата на госпожа Ракли прерасна в загриженост, след като се сети, че е възможно някакво чудовищно деяние. — Да не би да не си е изяла закуската?

Дик не отговори на този въпрос.

— Случило се е нещо неприятно. — Той се поспря. — Госпожица Синтия е паднала, и си е ударила главата. Ако можете да…

Не беше необходимо да говори повече. Въпреки че беше пълна жена, госпожа Ракли заизкачва стълбата с учудваща пъргавина, с ръка на сърцето си, като че го пазеше да не изпадне. Грижите, които положи за Синтия, бяха резултатни и компетентни.

След като изми удареното място и попи кръвта, тя наложи свои лекове, които донесе някъде отгоре. Синтия, като идваше в съзнание, започна да се мята. Гърчеше се, въртеше се, скимтеше и риташе, а госпожа Ракли търпеливо я държеше за раменете, докато тя притихна.

— Няма нищо! — успокояваше я госпожа Ракли. — Няма нищо! — Тя обърна глава настрани. — Трябва ли да повикаме доктор според вас, сър?

— Не.

— Как е станало това?

— Ами… раната е причинена от удар в крака на леглото.

— Вие бяхте ли тук, сър?

— Благодаря ви, госпожо Ракли, Това е достатъчно. Бъдете така любезна да ме оставите за малко да поговоря с госпожица Синтия насаме…

— Не зная дали е много редно — рече госпожа Ракли многозначително.

— Трябва да й дадем чай — каза Дик. Нямаше представа дали точно това трябваше да се направи в този случай, но разчиташе, че подобно подсещане ще има ефект върху госпожа Ракли, след като ставаше въпрос за нещо, което е свързано с кухнята. — Горещ черен чай — заяви убедено той — без мляко и без захар. Не е зле да й дадем малко…

Номерът успя.

Той приседна в края на леглото до Синтия, която веднага придърпа надолу полата си и се опита да стане, от което не може да не е почувствувала болката да пронизва главата й. Синтия дишаше тежко. Погледът на сините й очи вече не беше така отнесен, тя се изчерви, после отново пребледня.

— Успокой се, Синтия. Какво се случи?

— Тя ме удари. Колкото и да звучи невероятно, тя ме удари. С огледалото.

— Какво огледало?

Синтия се опита да се надигне, за да го посочи. Щом се изправи малко, тя съзря отворения сейф и се вкопчи в ръката на Дик, очевидно все още доста замаяна.

— Дик! Сейфът!

— Какво сейфът?

— Празен е. Какво имаше в него?

— Нима не знаеш?

— Не! Аз се опитах да… — Синтия внезапно се усети. Хубавичкото й лице стана безжизнено и непроницаемо — ако не беше хубавичко, щеше да добие кравешки израз. Тя се опита да се позасмее. — Ставаме смешни, драги приятелю — добави тя с такъв тон, сякаш се намираха на тенискорта. — Нека да стана.

— Не мърдай, Синтия!

— Ти ще кажеш, разбира се!

— Откъде си чула, че в сейфа има нещо, каквото и да било то?

— Драги ми Ричард, как пък да не съм чула! Цялото село се чуди за този сейф. А половината от хората коментират за това, ако искаш да знаеш. И откакто има и други неща, за които да се чудят… — Синтия отново се усети, че прекалява. — Тя ме удари, Дик. Бях тръгнала към нея, за да поговорим като хора. А тя замахна и ме удари. Ей с това огледало.

Дик погледна натам.

На тоалетката имаше сребърен комплект тоалетни принадлежности: доста обикновени, скромни, но скъпи и много тежки. Настолното огледало, което би могло да послужи като оръдие за убийство, сега беше поставено на самия край на тоалетката, като че ли някой го бе пуснал набързо.

Дик Маркам — самият той си даде сметка за това с изненада — вече не беше вчерашният замаян, изпаднал в унес човек. Беше се освободил от злото, или поне така си мислеше; отново енергичен, жизнен млад мъж, с интелигентност доста над средната.

— А тя защо те удари, Синтия?

— Казах ти вече! Исках да отвори сейфа.

— Тя пред теб ли стоеше?

— Да. С гръб към тоалетката, а ръката й беше отзад. И докато се усетя, замахна с огледалото.

— Синтия, сигурна ли си, че ми казваш истината?

— Защо да не ти казвам истината?

— Лесли не е левачка. Ако те е ударила с огледалото, както си стояла пред нея, тази рана трябваше да бъде на лявото ти слепоочие. А защо е на дясното?

Синтия го изгледа.

— Дик Маркам, ти не ми ли вярваш?

— Не съм казал, че не ти вярвам, Синтия. Опитвам се да разбера какво се е случило тук.

— Разбира се, ти вземаш нейната страна — каза Синтия с внезапен изблик на горчивина и това момиче, което винаги досега бе внимавало какво ще си помисли Дик, сега се обърна по лице и се разхълца.

Силно смутен, Дик допусна грешка, като се опита да я докосне по рамото — тя го отблъсна с ненавист. Той се изправи, отиде до прозореца и с невиждащ поглед се вторачи в Главната улица.

Вляво, от другата страна на пътя, се виждаше входът на Аш Хол. Улицата беше пуста, с изключение на един висок непознат човек с военна осанка, който се беше запътил към пощата.

Дик беше привързан към Синтия, много привързан, макар и не по същия начин, както към Лесли. Мисълта, която се стрелна през главата му, беше толкова отвратителна, че го вледени; но пък и емоционалният изблик на Синтия беше преминал. С удивителна промяна в настроението тя се изправи и стъпи на пода, вече спокойна.

— Сигурно изглеждам ужасно — забеляза тя.

Той се извърна бързо.

— Синтия, къде е Лесли?

— Откъде мога да знам?

— Тя не е тук. Не е в къщата. И както сама каза, този сейф сега е изпразнен.

— Не си мислиш, че аз съм й направила нещо, нали?

— Не, не! Но…

— Но признаваш — прекъсна го Синтия хладно, — че тя наистина крие нещо. Държи го в сейфа, а сега го е отнесла. Разбирам!

— Слушай, за бога! Това, което искам да науча, е следното: Какъв предлог си използвала, за да искаш тя да отвори сейфа? Какво те накара да го направиш?

— Ако беше чул ужасиите, които се говорят за нея…

— Това ли е всичко, Синтия? Случайно да си подслушвала под прозорците снощи?

— Какви прозорци, Дик? За какво става въпрос?

Не, това беше невъзможно.

Държанието й беше на откровен и объркан човек — той изостави тази мисъл. Бутна вратичката на сейфа, която се затвори сама. Вдигна от килима картината, която очевидно бе прикривала сейфа. Докато я закрепваше отново на мястото й, той забеляза, че е рисунка от Обри Бирдзли[1] — игрива и зловеща мозайка, чийто смисъл не се разкриваше веднага, но поразяваше зрителя, щом я разгадае.

— Настоявам да ми обясниш какво си имал предвид! — извика Синтия.

Дик се чудеше какво да каже за извинение:

— Имах предвид, че тази сутрин ти си била там. До вилата. Трябва да си чула или видяла нещо, което може да ни помогне.

Не бе искал да подхвърли нищо, просто говореше каквото му дойде наум, но за негова изненада гласът на Синтия се промени.

— Ако става въпрос, Дик, аз наистина видях нещо.

— Моля?

Пръстите на Синтия се вкопчиха в покривката на леглото.

— Мислех да ти кажа по-рано, но нали стана тази разправия, съвсем ми излезе от ума. Във всеки случай това не е толкова важно, след като сър Харви Гилман се е самоубил. — Тя погледна нагоре: — Нали така?

— Това няма значение! Ти какво видя?

— Видях някакъв човек да тича — отвърна Синтия.

— Кога? Къде?

Синтия се позамисли:

— Беше минута-две преди изстрела към прозореца.

Преди изстрела към прозореца?

— Да. Вървях по пътя от изток, не помниш ли? А ти идваше от запад. Още не те бях видяла и, разбира се, не можех да знам, че става нещо. Но видях някакъв човек пред мен да пресича пътя.

— Да пресича пътя пред теб?

— Точно така. Откъм овощната градина покрай вилата — прескочи през оградата и изчезна в горичката.

— Видя ли кой беше?

— Не. Едва се различаваше само един силует. Слънцето тъкмо изгряваше.

— Можеш ли да го опишеш?

— Не, няма да мога.

— Мъж ли беше или жена?

Синтия замълча за малко.

— Не знам наистина. А сега, господин Ричард Маркам, ако си свършил с въпросите си и безбройните си подозрения спрямо мен, мисля, че е време да се прибера у дома.

— Да, разбира се. Но почакай! Още си замаяна. Аз ще те отведа до вас.

— Нищо подобно няма да направиш, господин Ричард Маркам — каза хладно Синтия с равен глас, който криеше насъбран гняв. — Нима си мислиш, че мога да тръгна насред Главната улица в този… този, дявол знае какъв вид? И ако си мислиш, че ще ти позволя да ме заведеш вкъщи при родителите ми в това състояние, просто ще ти кажа, че много грешиш. Не се занимавай с мен.

— Не ставай глупава, Синтия!

— Значи вече съм глупава.

— Не исках това да кажа. Имах предвид…

— Да не би много да се беше загрижил за мен? Ами! Ти мислиш само за нея. В това няма нищо лошо, далеч съм от тази мисъл. Нямам никакво намерение да те упреквам, но след като първо ми каза, че лъжа, а после ме нарече глупачка и се сещаш да покажеш загриженост към мен само за да не направиш лошо впечатление пред хората, не ми остава нищо друго, освен да ти кажа да ме оставиш на мира.

Дик тръгна към нея, за да възрази. Хвана я за раменете, воден от две противоречиви чувства: едновременно искаше кротко да я разубеди и така да я разтърси, че да й изтракат зъбите. Синтия се намери в прегръдките му — той не можеше после да си обясни как стана това, — притисна се горещо до него така, че той усети стегнатите мускули на тялото й.

И това беше най-подходящият момент за госпожа Ракли да влезе с подноса за чай.

— Благодаря много, Дик — промърмори Синтия, като се освободи и му се усмихна приятелски. — Благодаря и на вас, госпожо Ракли. Няма защо да ме изпращаш до вкъщи. Ще се оправя. Довиждане.

След това си тръгна.

Въпреки че госпожа Ракли не беше казала в действителност „Браво!“, вдигнатите й вежди говореха доста повече. Тя мина до леглото и положи с трясък подноса на нощното шкафче.

— Госпожо Ракли, къде е тя? — попита Дик.

— Мога ли да попитам, сър — госпожа Ракли изобщо не погледна към него, — коя от двете имате предвид?

— Госпожица Лесли, разбира се.

— Да ми простите, сър, ама се чудех дали има някакво значение за вас къде е отишла.

— За бога, госпожо Ракли, не си правете неверни заключения от това, което видяхте!

— Заради госпожица Лесли, аз не съм видяла нищо. Само заради госпожица Лесли — повтори тя, без да откъсва поглед от един ъгъл на тавана. — Каквото било — било, ако ме разбирате правилно. На мен не ми влиза в работата.

— Изобщо не е имало нещо…

— Не искам да слушам за неща, които не ми влизат в работата. Никой ли няма да пие този чай?

— Не, съжалявам. Госпожица Синтия…

Госпожа Ракли издигна подноса на няколко сантиметра над нощното шкафче, след което отново го остави с трясък.

— Специално ми казахте да донеса чай.

— Добре! Добре! Аз ще изпия проклетия чай.

— Господин Маркам, винаги съм ви мислила за джентълмен. Но има джентълмени и джентълмени, то е ясно.

Проклинайки всички жени, Дик се въздържа да не даде израз на раздразнението си. Ситуацията щеше да бъде съвсем смешна, ако не беше искреното му безпокойство за Лесли.

А той имаше всички причини за безпокойство. Сейфът, отворен и необяснимо празен, беше достатъчен повод за тревога. Загрижена за Синтия, госпожа Ракли очевидно не бе забелязала, че е отворен, когато влезе първия път, а при второто й влизане той беше затворен и скрит зад картината.

Но Лесли беше изчезнала заедно с тайната, която сейфът беше съхранявал, и сега празнината се превърна в източник на опасност и заплаха. Дик Маркам започна да си представя какви ли не възможности — една от друга по-мелодраматични, но всичките кошмарно реалистични. Припомни си разни сцени на престъпления — достойни за присмех, разбира се — и най-правдоподобна сред тях му се стори тази, в която госпожа Пърси свири на пиано в изпоцапан с кръв салон, а през това време полицията търси тялото на Фиби Хог. Дик тъкмо бе решил да се обади на няколко души по телефона, когато апаратът на долния етаж иззвъня.

Пренебрегвайки новите възражения на госпожа Ракли, Дик се спусна към телефона преди нея. Ръцете му трепереха, когато вдигна слушалката. По жицата, пращейки, долетя глас, който не можеше да се сбърка — гласът на доктор Фел.

— Кхъ-кхъ — позакашля се доктор Фел, но по телефона това прозвуча, сякаш беше предизвикал земетръс. — Надявах се, че наистина ще ви открия на този телефон. Аз се намирам в Аш Хол. Можете ли да дойдете веднага?

— За Лесли ли става въпрос?

— Да.

Дик стисна слушалката и измърмори нещо като молитва, преди да попита:

— Тя е добре, нали?

— Добре ли? — прогърмя гласът на доктор Фел. — Разбира се, че е добре! В момента е при мен.

— Тогава какво…

— Но има някои доста важни новини — продължи доктор Фел. — Идентифицирахме трупа.

Бележки

[1] Обри Бирдзли (1872–1898) — английски илюстратор, известен със стилизираните си рисунки. — Б.р.