Метаданни
Данни
- Серия
- Гидиън Фел (15)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Till Death Do Us Part, 1944 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джон Диксън Кар. Докато смъртта ни раздели
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1986. Основано през 1855 година
Под общата редакция на Богомил Райнов
Редактор: София Василева
Художник: Веселин Павлов
Художник-редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Ирина Йовчева
Коректори: Донка Симеонова, Жанета Желязкова
Американска, I издание ЕКП 07/9536622411/5637–338–86
Издателски №2534. Формат 70×100/32
Печатни коли 17,00. Издателски коли 11,01
Условно издателски коли 10,69
Дадена за набор на 22. IX. 1986 г. Излязла от печат на 30. XII. 1986 г.
Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив
Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив
Цена 1,60 лв.
John Dickson Carr. Till Death Do Us Part
A Bantam Book published by arrangement with Harper & Row, Publishers
Copyright, 1944, by John Dickson Carr
© Борис В. Велчев и Здравко Йорданов, преводачи, 1986
с/o Jusautor, Sofia Ч–820
История
- —Добавяне
VIII
Дик беше застанал до вратата и се опитваше да събере мислите си, когато нещо проскърца до прозореца. Ловко като котка Синтия се беше прехвърлила през перваза и се беше озовала върху натрошените стъкла.
Лицето й бе спокойно, но загрижено — загрижеността й беше по-скоро за Дик Маркам, отколкото за смалената фигура на мъртвеца в креслото.
— Но това е ужасно — каза тя и усетила слабостта на думите си, повтори: — Просто ужасно! Казваш, че това е синилна киселина, Дик. Тя нали е отровна?
— Да. Много отровна.
Синтия погледна към креслото и потръпна.
— Но какво, за бога, се е случило на горкия човек?
— Ела насам — помоли я Дик. — Ти… добре ли си?
— Добре съм. Нищо ми няма. — Синтия не се разстройваше лесно. Тя продължи разпалено: — Но това е ужасно, гнусно, кошмарно! Според теб някой го е отровил, така ли?
— Не, погледни насам.
Когато тя заобиколи писалището, Дик й показа забитата в пода спринцовка. После — за това се искаше по-голямо усилие на волята — той се наведе над трупа, хвана за лакътя лявата му ръка и я повдигна. Широките ръкави на халата и пижамата му се плъзнаха надолу и откриха сухата му ръка, по която прозираха сини вени. Отровата бе инжектирана грубо — под лакътя личеше капчица засъхнала кръв.
— Дик, почакай! Имаш ли право да постъпваш така?
— Как?
— Да чупиш прозорци, да разместваш нещата, изобщо всичко, което правиш. В тези книги, които ми даваше да чета… Никак не е лесно да ги проумееш, господ ми е свидетел, и с такива отвратителни хора… Там винаги пишеше, че не бива да се пипа нищо. Нали така?
— Да — мрачно се съгласи той. — И ще си имам неприятности за това. И все пак аз трябва да разбера.
Сините й очи го погледнаха изпитателно.
— Дик, видът ти е ужасен. Ти изобщо не си лягал да спиш, нали?
— Това няма значение.
— За мен има значение. Ти никога не си почиваш достатъчно, особено когато работиш. Разтревожен си за нещо, още снощи го разбрах.
— Синтия, много те моля да го погледнеш.
— Гледам го — отговори Синтия, но беше извърнала очи и стискаше пръстите си в юмрук.
— Това е самоубийство — поясни той, твърдо и внимателно наблягайки на всяка дума, за да се запомни. — Той си е инжектирал в лявата ръка спринцовка с циановодородна киселина. Нали ще потвърдиш — и той описа кръг с ръка наоколо, — че стаята е била заключена отвътре. Това означава (не го ли разбираш?), че никой не се е опитвал да го убие.
— Но, Дик, нали някой се опита да го убие! Нали стреляха по него!
— Но куршумът не го засегна!
— Да — съгласи се Синтия, — но стреляха, за да го улучат! — Тя попита развълнувано: — Дик, с Лесли ли е свързано?
Той се извърна към нея:
— Кое да е свързано с Лесли?
— Ами това, което те тревожи — направо му отвърна Синтия — простичко и по женски.
— Какво те кара да мислиш, че има нещо, свързано с нея?
— Какво друго може да има? — попита Синтия и без да поясни логиката на въпроса си, продължи: — Това отвратително старче — тя посочи фигурата в креслото — обърка всичко в Сикс Ашис. Първо този инцидент с пушката вчера. Е, беше нещастен случай — за миг очите й като че ли се озадачиха, — но все пак е странно, че някой съвсем съзнателно се опита да го убие тази сутрин. И на всичкото отгоре, казваш, че се е отровил с онази киселина, как й беше името!
— Но ти това си видяла, Синтия.
Тя рязко го прекъсна:
— Дик, тук нещо не е наред!
— Какво искаш да кажеш?
— Не знам, не мога да ти го обясня. Чу ли… чу ли за разправията между майор Прайс и господин Ърншо късно снощи? За това, че някой е откраднал пушка?
— Да, лорд Аш ми каза.
Синтия отново посочи трупа в креслото.
— Дик, какво ти каза той за Лесли?
— Нищо! Защо, за бога, смяташ, че той ми е казал нещо за Лесли?
— На всички, на които гледа, беше познал по нещо. Хващам се на бас, че е казал и на нея нещо, което те е разтревожило.
Дик винаги бе считал Синтия за добро момиче, макар и не образец на интелигентност. За да отклони вниманието й от този опасен пункт, той се разсмя толкова гръмко, че гравюрите на батални сцени по стените потрепераха в рамките си. Така му се стори.
— Ако има нещо — настоя Синтия с трогателна грижовност, — кажи ми. Моля те, кажи ми.
— Слушай, ти наистина ли мислиш, че Лесли има нещо общо с цялата тази работа?
— Откъде-накъде ще си мисля такива, работи? — отговори Синтия, свела поглед надолу, и леко се изчерви. — Само дето… всичко е толкова объркано. Не трябва ли да се обадим в полицията? Или да направим нещо?
— Да. Трябва. Колко е часът?
Синтия погледна ръчния си часовник.
— Пет и двадесет. Защо?
Дик заобиколи писалището.
Фигурата на мъртвеца оставаше неподвижна, но едното му полупритворено око го следеше със същия сардоничен израз, както приживе, сякаш старецът се забавлява дори на оня свят.
— Трябва да се обадя на Бърт Милър, разбира се.
Милър беше местният полицай и не му трябваше много време, за да дойде дотук. Вярно, че Галоус Лейн стигаше чак до нивите и там свършваше, но това беше само на няколкостотин метра в източна посока, а имаше и пътека през полето, по която можеше да се стигне до Гоблин Уд[1]. Недалеч оттам живееше полицаят.
Стомахът на Дик се сви, като си даде сметка какво означават тези имена — някога, през осемнадесети век Галоус Лейн[2] наистина водела към бесилката в края на селото.
— Но най-важно е да се свържа с доктор Мидълсуърт — категорично заяви той.
— Защо с доктор Мидълсуърт?
— Защото той знае за другите случаи. Освен това трябва да решим…
— Какви други случаи, Дик?
Ужасно изпускане, почти пълен провал.
Дик се стегна.
— Искам да кажа, че той познава други криминални случаи.
— Но ти каза, че това не е убийство — възрази Синтия, която, задъхана, не го изпускаше от погледа си. — Ти каза, че се е самоубил. Защо сега казваш, че е убийство?
Той не й отговори не защото беше много смутен, а защото за сетен път нещо странно и уродливо в израза на мъртвеца бе привлякло вниманието му.
Встрани от креслото, като че ли изпусната от лявата ръка на жертвата, на килима лежеше разсипана кутийка кабарчета.
Спринцовката под дясната ръка, кабарчетата под лявата. Всичко беше така подредено, че изглеждаше още по-загадъчно. Дик застана на колене, взе едно от кабарчетата и притисна острия му връх към палеца си. Такова убождане, разсеяно си отбеляза той, би оставило същата следа, както непохватно (ако приемем, че е така) сложената инжекция…
— Дик! — извика му Синтия.
Той бързо се изправи и за да изпревари потока от въпроси, с които тя щеше да го залее, каза:
— Извинявай, трябва да се обадя по телефона.
Телефонът, спомни си той, се намираше в преддверието. Дик отключи вратата и издърпа резето, като не пропусна да си отбележи мислено колко е здрава ключалката и колко добре се залоства резето.
Разговорът с Мидълсуърт в присъствието на Синтия в съседната стая щеше да бъде дяволски труден. Телефонът звъня безкрайно дълго, преди да вдигнат слушалката от другата страна и да се чуе глас на току-що събудена жена.
— Много съжалявам, че ви безпокоя в толкова ранен час, госпожо Мидълсуърт, но…
— Докторът не е вкъщи — каза гласът доста сдържано. — В имението е.
— В имението ли?
— В Аш Хол. На една от прислужничките нещо й станало през нощта и лейди Аш се разтревожила. С господин Маркам ли говоря?
— Да, госпожо Мидълсуърт.
— Мога ли да му предам нещо, господин Маркам? Да не сте болен?
— Не! Не става въпрос за такова нещо. Но е спешно.
— Така ли? Съжалявам, че той не е тук — промърмори гласът подозрително, но сдържано и любезно. Съпругите на лекарите винаги знаят как да постигнат нужния тон. — Щом е толкова спешно, бихте могли да му се обадите в Аш Хол. Или да прекосите парка и да отидете при него. Дочуване.
Да прекоси парка и да отиде при него.
Би било най-добре, помисли си Дик. Ако минеше напряко през горичката, щеше да стигне до имението за две минути. Върна се бързо в гостната и завари Синтия, която стоеше, прехапала устни. Дик хвана двете й ръце, макар че на нея като че ли не й се искаше да я докосва, и ги стисна.
— Слушай, Синтия, трябва да отида в имението. Мидълсуърт се оказа там. Няма да се забавя повече от десет минути. В това време ти се обади на Бърт Милър и не пускай никого тук. Просто му кажи, че сър Харви Гилман се е самоубил, така че няма защо да бърза.
— Но…!
— Но той наистина се е самоубил!
— Ще ми се довериш ли, Дик? Искам да кажа, по-късно ще ми обясниш ли всичко?
— Да, Синтия. Непременно ще ти обясня.
В такъв кошмар беше хубаво да имаш на кого да се довериш, на откровен човек със здрав разум като Синтия. Той още веднъж стисна ръцете й, макар че тя избегна погледа му. Но после, след като излезе от къщата, пресече пътя и тръгна през гъстата брезова гора към Аш Хол, в съзнанието на Дик изплува съвсем друг женски образ.
Какво говореха фактите? Ако Лесли наистина го беше направила…
„Глупости — обади се здравият му разум, — Лесли не би убила сър Харви Гилман само за да не му позволи да я разкрие пред жителите на Сикс Ашис.“
„А защо не?“ — подхвърли дяволският глас на съмнението.
„Защото — отговори му здравият разум — това би довело до намесата на полицията и тогава пак ще се разбере коя е.“
„Не е никак сигурно — отвърна гласът на съмнението. — Може само местните власти да се занимаят със случая и да сметнат, че е обикновено самоубийство.“
„Но сър Харви е известна личност — настоя здравият разум. — Във вестниците ще пишат за него. Може да се заинтересува и някой от Скотланд Ярд.“
Разнесе се зловещият смях на съмнението.
„Но и самият ти си известен млад драматург. И за твоето самоубийство щяха да пишат във вестниците. А сър Харви и за момент не се съмняваше, че тази дама с ангелско лице се готви да отрови тъкмо теб.“
Тук съмнението дълбоко впи нокти във въображението на Дик Маркам.
„Сър Харви съвсем очевидно мразеше Лесли Грант. Преследваше я в истинския смисъл на думата. Почти я беше разкрил вчера следобед, когато тя се опита да го убие. Едва ли тя се е отнасяла към него с нежност или безразличие. Ако зад тази хубава външност наистина се крие отровителка, то точно сега би бил моментът да приложи неразкриваемия си метод на отравяне.“
Но точно тук човек се сблъскваше с големия проблем. Сър Харви Гилман не се беше самоубил, това беше ясно. Точно сега той би бил нащрек и никой не би могъл да го подмами с никакъв трик сам да си сложи инжекцията. Това беше абсолютно сигурно. И в същото време беше абсолютно невъзможно за когото и да било да го убие.
Унесен в мислите си, Дик мълчаливо се изкачваше по хълмчето в края на гората.
Пред него се показа южното крило на Аш Хол. Старинните червени тухли изглеждаха доста тъмни в бистрия утринен въздух. Още не излизаше дим през комините, като изключим тези към кухненските помещения, но всички врати и прозорци бяха широко отворени.
Първият човек, когото Дик срещна, беше лорд Аш — беше се задал иззад къщата, облечен в обичайните си кадифени панталони и старото си сако. Баронът носеше градинарски ръкавици и държеше в дясната си ръка ножици за подрязване на рози. Щом видя Дик, той спря и го изчака да се приближи.
— Добро утро — поздрави лорд Аш, малко озадачен.
— Добро утро, сър. Станали сте много рано.
— Винаги ставам по това време.
Дик огледа южното крило на замъка.
— Никога ли не заключвате, сър?
Лорд Аш се засмя.
— Млади приятелю, тук няма какво да се открадне — каза той, махна с ръка и нагласи пенснето на носа си. — Всичките картини са копия. Моят по-голям брат Франк навремето подари семейните бижута на една известна… хм… дама с леко поведение. Е, може да се вземе това, което е останало от сребърните сервизи, но за тази цел на крадеца ще му бъде необходим камион.
Той се замисли, отново нагласи пенснето си и любопитно погледна Дик.
— Моля да ме извините, че задавам такъв въпрос, господин Маркам, но имате твърде разтревожен вид. Случило ли се е нещо?
Дик реши да му каже направо.
— Сър Харви Гилман се е самоубил.
Лорд Аш го погледна удивено.
— Господи!
— Да, така е.
— Но това е… — Лордът се огледа къде да остави ножиците, но като не намери подходящо място, ги задържа в ръце. — Това е просто невероятно.
— Знам.
— Сега, като се замислям — промълви замислено баронът, — струва ми се, че през нощта чух изстрел. Или може би беше на разсъмване? Или… — мъчеше се той да си припомни.
— Сър Харви не се е застрелял. Взел е спринцовка, вероятно пълна със синилна киселина, и я е инжектирал в лявата си ръка. Намерихме го със Синтия Дру преди по-малко от половин час.
— Синилна киселина — повтори лорд Аш. — Понякога я използуваме като съставка на разтвор, с който пръскаме дръвчетата. Не би било трудно на сър Харви да се сдобие с нея. Но защо, млади приятелю, защо?
— Не знам.
— Той изглеждаше в отлично здраве и в чудесно разположение на духа, ако не броим онзи злополучен инци… — Баронът потри челото си с ръката, в която държеше ножиците, и за малко да пострадат и очите, и пенснето му. — Дали пък не е бил изпаднал в депресия или нещо друго такова? Макар че лично аз рядко съм виждал — как да се изразя — толкова жизнелюбиви хора като него. Напомняше ми за един пътуващ продавач на библии, който навремето… Всъщност… ъ-ъ… мога ли да ви попитам какво ви води насам?
— Трябва да видя доктор Мидълсуърт. Съпругата му ми каза, че е в имението.
— Да. Мидълсуърт беше тук. Сисили, една от прислужничките, се разболя през нощта. Апендицит. Докторът каза, че не е необходима операция. Сложи й студени компреси и мисли, че това е достатъчно. Но той сега не е тук. Тръгна си преди малко. Каза, че трябва да отскочи до Хейстингс.
Сега беше ред на Дик да се учуди.
— В Хейстингс ли? В пет и половина сутринта? Но защо?
Лорд Аш явно не знаеше.
— Не мога да ви кажа, драги приятелю. Мидълсуърт изглеждаше много потаен.
Свежият дъх на тревата и яркото зелено на моравите, безоблачният слънчев ден — всичко това действуваше успокояващо. Дик съвсем не очакваше следващия удар. Изведнъж, сякаш предчувствувайки близка опасност, той срещна изпитателния поглед на лорд Аш, който го прониза до мозъка на костите. После лицето на събеседника му бързо възвърна обичайния си израз.
— Вярно ли е това, което чух? — попита лорд Аш тихо. — Лесли Грант била убийца.