Джон Диксън Кар
Докато смъртта ни раздели (5)

V

Дик отново седна. Започваше ясно да осъзнава за какво става дума.

— Какъв капан? — попита той.

— Утре вие ще вечеряте с въпросната дама в дома й, нали така?

— Да.

— За да отпразнувате годежа си. Точно така е било, когато и Мартин Белфорд е вечерял с нея, преди да умре.

Ледена тръпка сви вътрешностите на Дик. Това не беше страх — би било направо смешно да се страхува от Лесли. Но усещането за студ не го напускаше.

— Чакайте, сър, нима си мислите, че след вечеря и аз ще се прибера вкъщи, ще се заключа в някоя стая и на другата сутрин ще ме намерят отровен със синилна киселина?

— Да, млади човече. Точно така си мисля.

— Очаквате, че ще се самоубия?

— Вярвам, че накрая ще бъдете мъртъв.

— Но защо? Поради нещо, което ще бъде казано, направено или загатнато на вечерята.

— Да, много е възможно.

— Какво например?

— Не зная — отговори сър Харви, като разпери ръце. — И точно поради това искам да бъда в къщата и сам да наблюдавам всичко.

За миг замълча, обмисляйки нещата.

— Моля да имате предвид, че за пръв път ще можем да наблюдаваме нещата лично. Само дедукции, както доказа Гидиън Фел, няма да ни помогнат: трябва да използуваме собствените очи. Но всъщност трябва да гледаме внимателно и за още нещо. Сигурно ви е направило впечатление и едно друго обстоятелство около така наречената Лесли Грант. — Сър Харви вдигна пръст. — Тя не обича бижута, нали?

Дик се замисли.

— Да, това е вярно.

— И не притежава бижута. А освен това не държи големи суми пари в къщата си, нали?

— Не. Никога.

— Сега стигаме до нещо, което стана очевидно едва при смъртта на третата жертва. Когато се оженила за американеца Фостър — юрисконсулта, — в спалнята им бил инсталиран малък, но много здрав вграден сейф. Когато се оженила за Дейвис, подобен сейф също бил вграден в къщата им. Тя обяснила, че и в двата случая това е станало по идея на съпруга й, който искал да държи там служебните си книжа. Тогава никой не се усъмнил в обяснението й.

Сър Харви продължи необичайно разпалено:

— Но когато е била вече сама и е живеела на авеню „Фош“ в Париж, тя пак е имала подобен сейф, така се оказа.

— Но какво означава това?

— Тя няма бижута. Не държи големи суми пари в къщата си. Тогава за какво й е сейф, който не може да бъде разбит от обикновен крадец? Какво пази в този сейф, който бива отварян едва след убийството?

Смътни, но все неприятни предположения преминаваха през главата на Дик Маркам.

— А вие какво мислите, сър?

Дик се стараеше да изглежда спокоен и да избягва изпитателния поглед на сър Харви. Но и сега, както и преди, присъствието на проницателното суховато човече му въздействуваше дори повече от това, което то говореше.

— В къщата й има подобен сейф, нали, млади човече?

— Да, има. Случайно го разбрах, когато веднъж прислужницата й я попита за какво й е. — Дик се посмути. — Лесли само се засмя и каза, че там пази дневника си. — Той замълча. Подозрение, по-страшно от всички изречени досега, не се побираше в ума му. — Дневника си — повтори бавно. — Но това е…

— Ще възприемете ли истината най-сетне? — попита сър Харви. — А също и че тази жена не е съвсем нормална. Това, че отровителят трябва непременно да сподели какво е извършил с някого или да го разкрие по някакъв начин — най-често в дневника си? И не само това, струва ми се, че там ще се намери и още нещо. Спомняте си, нали, че не се доказа тя да се е снабдила с отровата. Нито със спринцовка. Може и така да е. А може да бъде и…

— Какво?

— Нещо дори по-неприятно — отговори сър Харви и лицето му придоби странно изражение, сякаш гледаше в празно пространство. — Да. Нещо дори още по-неприятно. Гидиън Фел веднъж каза…

Тук докторът го прекъсна.

— Днес чух в кръчмата, че доктор Фел прекарва лятната си отпуска в Хейстингс, имал вила там — внезапно каза той, като извади все още празната лула от устата си.

Като че ли бе проговорил някой от мебелите. Сър Харви се обърна и го погледна с раздразнение. Мидълсуърт продължаваше да смуче празната си лула и замисленият му поглед все още бе вперен в лампата.

— Гидиън Фел е някъде наблизо ли? — попита сър Харви, оживи се, показа задоволство, настроението му се подобри. — Тогава трябва да го включим и него. Хадли се допита до него след случая Дейвис, но и той не можа да реши загадката на затворената стая. Но сега ние ще отключим тази стая…

— С моя помощ ли? — горчиво попита Дик.

— Да, с ваша помощ.

— А ако не се съглася?

— Струва ми се, че ще се съгласите. Така наречената госпожица Лесли Грант мисли, че съм в кома и умирам. Така че аз не бих могъл да я издам. Следите ли мисълта ми?

— О, да, следя я.

— Тя, разбира се, греши. Освен това тя просто не може да не си поиграе с тази чудесна привлекателна играчка, наречена отрова. Престъплението я влече. Тя не е на себе си. Затова и пое риска да стреля по мен, като разчиташе, че всичко ще се приеме за случайност — хората са лековерни, пък и тя има такъв невинен поглед. Тя е подготвила смъртта на друг човек. И няма да се остави лесно да я лишат от това удоволствие.

Сър Харви почука с пръст по ръба на писалището.

— Вие, господин Маркам, ще отидете на вечерята. Ще правите всичко, каквото ви казва, ще се съгласявате с всичко. Аз ще бъда в съседната стая и ще слушам разговора ви. С ваша помощ ще открием какво държи в това свое скривалище. И когато разберем по какъв начин една не дотам умна дама успява да разиграва полицията на две държави…

— Извинете ме… — прекъсна го отново доктор Мидълсуърт.

Събеседниците му се сепнаха.

Но докторът остана спокоен. Той стана от плетения си стол и се запъти към по-близкия прозорец.

На прозореца имаше тежки плътни завеси на цветя, едновременно избелели и пожълтели от времето и тютюневия дим. Завесите не бяха спуснати докрай, а по-близкият прозорец бе изцяло отворен. Мидълсуърт разтвори завесите и светлината на лампата проникна в градината отпред. Той подаде глава от прозореца и се огледа наоколо. После го затвори, но продължи да гледа в него — дълго, дълго, — след като спусна завесите.

— Е? — попита сър Харви. — Какво има?

— Нищо — тихо каза докторът и отново седна на мястото си.

Сър Харви го изгледа.

— Вие, докторе, още нищо не сте казали — сухо отбеляза той.

— Не съм — потвърди докторът.

— А какво мислите за всичко това?

— Ами… — започна докторът, явно много притеснен. Погледът му се спря на лулата му, на поизносените му обувки и стигна до Дик. — Сигурно се чувствуваш ужасно. Много добре те разбирам, не ти е приятно подобни неща да се говорят пред мен, един чужд човек.

— Няма нищо — каза Дик. Той харесваше доктора и мислеше, че може да разчита на неговата трезва и разумна преценка. — Кажете какво мислите.

— Да си призная честно, не знам какво да кажа. Не можеш да живееш с една убийца, Дик. Помислиш ли разумно, така е.

Мидълсуърт не довърши разсъжденията си и подхвана нова линия.

— Планът на сър Харви може да се опита. Според мен трябва да го направиш. Но пък това момиче трябва наистина да не е с всичкия си, ако се опита да ти направи нещо само два дни след тая история с пушката. Освен това цялата работа ще се развали, ако се разбере, че сър Харви не е много тежко ранен. Майор Прайс например вече знае.

Мидълсуърт се замисли и задъвка края на лулата си. Не след дълго проговори отново, за да успокои Дик.

— Възможно е всичко това да е някаква грешка, макар че сър Харви и полицията са така убедени в правотата си. Съществува и такава вероятност. И все пак, Дик… струва ми се, ти трябва да разбереш истината, каквато и да е тя.

— Да, разбирам ви.

Дик се облегна в креслото. Чувствуваше се смазан и победен, но знаеше, че най-лошото ще дойде тепърва, когато отмине първоначалната изненада. Спокойната гостна с гравюрите на военни сцени, с потъмнелите дъбови греди и месингови украшения от Бенарес върху полицата над камината му се струваше също така нереална, както и цялата история за Лесли. Закри с длани очите си, като се чудеше как ли ще изглежда светът, когато отново дойде на фокус. Сър Харви го погледна бащински.

— Значи — утре вечер?

— Да. Така е най-добре.

— Ще получите последни указания утре сутринта — каза домакинът им многозначително. — Обещавате ми, нали, че нашата чевръста приятелка няма да разбере нищо за този разговор.

— Но ако тя е виновна? — почти извика Дик и свали ръце от очите си. — Да допуснем, че тя е виновна и с този ваш номер успеете да го докажете. Какво ще стане тогава?

— Честно казано, не ме интересува.

— Няма да позволя да я арестуват. Предупреждавам ви, че ако се наложи, дори ще лъжесвидетелствувам.

Сър Харви повдигна вежди.

— Предпочитате тя да продължи да се забавлява, отравяйки тоя-оня?

— Не ме интересува какво е вършила!

— Нека да оставим обсъждането на този въпрос след нашия експеримент, тогава ще прецените чувствата си — предложи сър Харви. — Повярвайте ми, утре вечер по това време нещата много ще са се променили. Едва ли ще бъдете толкова влюбен, колкото сега. Имам ли вашата честна дума, че няма да провалите всичко, като разкажете на нашата обща приятелка за нашия разговор?

— Да. Обещавам ви. А дотогава…

— Дотогава — намеси се доктор Мидълсуърт — ще се прибереш у вас и ще се опиташ да поспиш. А вие — обърна се той към сър Харви — ще си легнете още сега. Казахте ми, че имате луминал, можете да вземете една от малките таблетки, ако имате болки. Ще намина отново сутринта да ви сменя превръзката. И ако обичате, не стойте прав.

Сър Харви се подчини, внимателно се настани в креслото и изтри потта от челото си с ръкава на халата си. Изглеждаше доста изморен.

— Няма да мога да заспя — оплака се той. — Каквото и да взема, пак няма да заспя. Най-сетне да разкрия играта… да разбера как е успявала да отравя съпрузи и годеници, но не и други хора.

Дик Маркам, който се бе изправил тежко и се бе запътил към вратата, рязко се обърна.

— Но не и други хора? — повтори той. — Какво искате да кажете?

— Драги приятелю, защо мислите, че точно вас е избрала?

— Все още нищо не разбирам.

— Забележете, че всичките й жертви са влюбени или най-малкото силно увлечени по нея мъже — отговори сър Харви. — Заслепени. Безкритични. Безразсъдни. Признавам си, че сега само теоретизирам, но не смятате ли, че подборът на жертвите не е бил случаен? Че те непременно е трябвало да имат определена психическа нагласа?

— Но защо?

— Естествено — за да правят това, което тя ги кара.

— Почакайте. — Доктор Мидълсуърт беше доста смутен. Вече си беше взел шапката и лекарската чанта и се опитваше да избута Дик през вратата, но се спря и се обърна. — Нека не прекаляваме, сър Харви — каза той. — Нима си представяте, че това момиче ще каже: „Слушай, това е спринцовка със синилна киселина. Иди си вкъщи и си сложи инжекция с нея, за да ми направиш удоволствие.“

— О, не. Сигурно не го казва по този начин.

— Тогава как?

— Ще се постараем да научим. Според мен, ако тайната на заключената стая изобщо може да бъде разгадана, тя е свързана с тази нишка. Номерът минава само при оглупели от любов хора. С друг човек нищо не би се получило.

— Искате да кажете, че не би успяла при мене или вас?

— Едва ли — отвърна сухо и самодоволно сър Харви. — Лека нощ, господа, и благодаря ви.

На излизане от стаята те го видяха как се усмихва доволно, като човек, който е изпълнил задачата си. Очите му вече нямаха същото хипнотично въздействие.

От запад, далеч от тях, отвъд полята, църковният часовник на Сикс Ашис удари единадесет. Камбанният звън достигна до тях през почти осезаема неподвижност точно когато излизаха от къщата. Напрежението караше Дик и Мидълсуърт да вървят мълчаливо. Докторът вървеше напред и осветявайки пътя с електрическото си фенерче, посочи към колата си:

— Качвай се. Ще те откарам до вас.

Същата скованост ги бе обзела и по време на краткото им пътуване — през целия път гледаха втренчено напред и не си размениха нито дума. Колата подскачаше по неравния път и Мидълсуърт ненужно често форсираше мотора, а когато стигнаха пред къщата на Дик, удари спирачките доста рязко. Моторът ръмжеше, докато Мидълсуърт размени няколко думи, извърнат към спътника си.

— Добре ли си?

— Горе-долу — отговори Дик и отвори вратата на колата.

— Няма да е лека тази нощ. Искаш ли приспивателно?

— Не, благодаря. Вкъщи имам уиски.

— Не се напивай. — Ръцете на доктора стиснаха волана. — Много те моля, не се напивай. — Той се поколеба дали да каже още нещо. — Виж, относно Лесли… Мислех си…

— Лека нощ, докторе.

— Лека нощ, приятелю.

Докторът включи на скорост и колата се отдалечи на запад. Светлините й потънаха между живия плет и оградата на Аш Хол. Дик се изправи до вратата на градината си. Няколко минути стоя там неподвижно. Шумът от двигателя заглъхна и на душата му стана още по-черно.

Сър Харви Гилман, мислеше си той, бе разчел мислите му с поразителна яснота.

Той не мислеше за убийствата. Не мислеше за мъжете, които Лесли бе убила според неговите твърдения. Мислеше само за това дали ги бе заблуждавала, че ги обича.

Отделни думи, фрази, а на моменти и цели изречения се връщаха в мислите му с такава яснота, като че ли отново ги чуваше едни след други.

„Това момиченце, както го нарекохте, е на четиридесет и една години… Покрусена и потънала в сълзи… Вече на втора ръка… Възрастен, но едър и все още силен. Здрав старец… Тяхната спалня… Ужасно съвпадение или грешка… Не смятате ли, че в тези факти има нещичко подозрително. Нещо мъничко подозрително.“

Глупаво. Без съмнение! Детинско. Без съмнение!

Това се опита да си внуши. Но кой влюбен не се чувствува така, а той обичаше Лесли и затова бе изпаднал в такова възбудено състояние. Ако някой нарочно бе търсил думи, с които да го прониже като с нож, не би могъл да намисли нещо по-силно.

Забеляза, че се опитва да си представи как са изглеждали тези трима мъже. Представяше си американеца юрисконсулт Бъртън Фостър като малко надут, но иначе добър момък, който се съмнява във всичко и точно поради това може най-лесно да бъде заблуден. Не беше трудно да си представи и господин Дейвис — възрастен, но едър и все още силен, на фона на едновремешната му къща — голяма и богата.

Мартин Белфорд, последният от тримата, оставаше най-неясната фигура и същевременно му беше най-малко неприятен. Бил е млад, както изглежда. Вероятно безгрижен и весел. Изобщо Белфорд като че ли не го дразнеше толкова много.

Ако разсъждаваш нормално поне донякъде, да стоиш и да мислиш за мъртъвци и да се измъчваш, за да си представиш хора, които не познаваш, а и никога няма да видиш — това е направо смешно. Това, което имаше значение и което фигурираше като най-важно във всички доклади на полицията, бе ужасният факт на спринцовката, пълна с отрова.

„Тя не може да спре. Психическо заболяване… Това момиче не е нормално… Няма да се остави да бъде лишена от това удоволствие…“

Това бяха думите, които трябваше да си спомни най-напред, а заедно с тях да си представи и едно смутено, пламнало лице до вграден сейф, където е скрит един дневник.

Факти? Имаше достатъчно.

Той бе изрекъл много гръмки думи, че може да е грешка. Но дълбоко в себе си Дик Маркам не вярваше в това. Скотланд Ярд не правеше подобни грешки. И въпреки тава само първата част от думите на сър Харви се връщаше в мислите му, за да го тормози и преследва.

Защо й трябваше на Лесли да го лъже за миналото си?

Но тя не го беше лъгала. Просто не му беше казала нищо.

Господи, защо всичко беше толкова объркано?

Дик удари със сила гредата на пътната врата. Лампите във вилата му бяха запалени и осветяваха неравномерно положените плочи на пътечката до входа, а тревата под прозорците блестеше от росата. Докато вървеше навътре през градината, Дик почувствува, че го обзема някакво усещане за самотност — и не само на самотност, но и напрежение, потиснатост, сякаш нещо му беше отнето. Това го изненада, защото си мислеше, че обича самотата. А сега тя го плашеше. Вилата му изглеждаше като празна черупка, в която шумът от затварянето на вратата отекна гръмко. Той прекоси коридора до кабинета си, отвори вратата и застина.

На канапето в кабинета му седеше Лесли.