Джон Диксън Кар
Докато смъртта ни раздели (4)

IV

Можеше да преброиш до десет, преди някой да проговори. Дик наруши мълчанието, но сякаш не бе разбрал думите на сър Харви. Гласът му прозвуча без гняв и доста естествено:

— Това е смешно!

— Защо да е смешно?

— Това момиченце?

— Това момиченце, както го нарекохте, е на четиридесет и една години.

До Дик имаше стол. Той се отпусна върху него. Собственикът на вилата, полковник Поуп, бе подредил всекидневната си така, че да му е удобно, но всичко беше доста занемарено. От тютюневия дим белите стени бяха посивели, а видимите дъбови греди направо бяха почернели. Цяла редица гравюри на военни сцени от началото и средата на деветнадесети век, поизбелели малко от времето, но все още с ясни очертания на униформите и бойните знамена, опасваше стените. Дик гледаше към гравюрите, но цветовете се сливаха и всъщност не виждаше нищо.

— Вие, разбира се, не ми вярвате — каза спокойно сър Харви. — Аз и не очаквах да ми повярвате. Обадих се в Лондон и помолих утре да изпратят човек от Скотланд Ярд, който я познава добре. Той ще донесе и снимки, и пръстови отпечатъци.

— Почакайте малко! Моля ви!

— Слушам ви, млади човече.

— Какво според вас е направила Лесли?

— Отровила е трима души. За двама от тях е била женена — оттам са и парите й. Колкото до третия…

— Как така женена?

— Това може би шокира вашата романтична душа? Първият й съпруг се е наричал Бъртън Фостър, юрисконсулт на голяма американска корпорация. Вторият бил търговец на памук от Ливърпул, с фамилия Дейвис, но не си спомням първото му име. И двамата доста състоятелни. Но третата й жертва, както щях да ви кажа…

Дик Маркам се хвана за главата.

— Господи! — промълви той. Само с тази дума изрази цялото си неверие, възмущение и пълно объркване. Щеше му се да не е чул нищо, да може да заличи последните тридесет секунди от паметта си. Сър Харви прояви тактичност и сведе поглед, като че ли от неудобство.

— Съжалявам, млади приятелю, но е така — каза той и хвърли угасналата си пура в пепелника. После погледна Дик изпитателно. — Но ако си мислите…

— Какво да си мисля?

Сър Харви сви устни и на лицето му се изписа още по-сардоничен израз.

— Та нали вие пишете за психиката на престъпниците. Трябва да призная обаче, че вашите пиеси ми харесват. Сред колегите си съм известен като човек с особено чувство за хумор. Но ако смятате, че съм си измислил всички тези неща само и само за да ви направя номер, да ви скроя шега в духа на вашите пиеси, избийте си го от главата. Цялата работа, повярвайте ми, съвсем не е шега.

Дик скоро щеше да установи, че той е прав.

— Тази жена — отчетливо каза сър Харви — е закоравяла престъпница. Колкото по-бързо свикнете с тази мисъл, толкова по-лесно ще преодолеете чувствата си. От това зависи и вашата сигурност.

— Сигурност?

— Точно така. — По челото на сър Харви пак се появиха грозните бръчки. Той се размърда в креслото, за да заеме по-удобна поза, но болката го принуди отново да застане неподвижно.

— Там е бедата — продължи той. — Според мен тази жена дори не е кой знае колко умна. И въпреки това тя продължава и втори, и трети път и винаги успява да се измъкне. Намерила е начин да извършва убийства, които нито Гидиън Фел можа да разгадае, нито аз.

За пръв път думата убийство пряко бе свързана с името на Лесли. Тази дума отвори вратата на още по-мрачни мисли. Дик не знаеше за какво да се хване.

— Замълчете за момент — настоя той. — Преди малко споменахте за пръстови отпечатъци. Искате да кажете, че тя е била изправена пред съда, така ли?

— Не. Отпечатъците са иззети неофициално. Тя никога не е била призовавана пред съд.

— Така ли? Ами тогава откъде знаете, че е виновна?

Сър Харви го погледна ядосано.

— Бъдете така добър да приемете каквото ви казвам, господин Маркам, а после ще дойде моят колега от Скотланд Ярд.

— Не че не ви вярвам. Просто ви питам защо сте толкова сигурен. Ако Лесли наистина е била виновна, защо полицията не я е арестувала?

— Защото нищо не успяха да докажат. Само си помислете — три случая! И пак нищо не се доказа. — За пореден път сър Харви машинално се опита да се раздвижи. За пореден път болката го прониза. Но сега той беше потънал в мислите си. Почти не я усети. Пръстите му играеха по тапицираните странични облегалки на креслото. Искрящите му очички, втренчени в Дик Маркам, имаха толкова сардоничен поглед, че някой би могъл да си помисли дали не й се възхищава.

— Полицията ще ви даде точните дати и подробностите — продължи той. — Аз мога да споделя с вас само моите собствени наблюдения. Бъдете така любезен да не ме прекъсвате, ако не е наложително.

— Добре — каза Дик.

— За пръв път се срещнах с тази дама преди тринадесет години. Нашето така наречено правителство още не ми беше дало титлата „сър“. Дори не бях главен патолог в министерството на вътрешните работи. Често ми се налагаше да работя не само като патолог, но и като обикновен съдебен лекар. Една зимна сутрин — пак повтарям, от полицейските регистри може да се види точно кога, — една сутрин научихме, че някакъв американец на име Фостър е бил намерен мъртъв в тоалетната стая, свързана със спалнята в собствения му дом на Хайд Парк Гардънс. Веднага отидохме там с главния инспектор Хадли, сега вече комисар.

На пръв поглед беше явно самоубийство. Съпругата на убития е отсъствувала от къщи през цялата нощ. Трупът бе намерен полуизтегнат на канапето до една малка масичка. Причината за смъртта беше циановодородната киселина, инжектирана в лявата му ръка със спринцовка, която намерихме до него на пода.

Сър Харви замълча.

Жестока усмивка раздвижи бръчките около устата му.

— При вашите проучвания, господин Маркам, сигурно сте се запознали с циановодородната или синилна киселина. Ако я погълнете, смъртта е мъчителна, но бърза. А ако ви я инжектират венозно, смъртта е не по-малко мъчителна, но още по-бърза.

В случая с Фостър изглеждаше явно самоубийство. Нито един мъж с всичкия си не би позволил на убиеца си внимателно да му постави инжекция във вената със спринцовка, която от три метра мирише на горчиви бадеми. Прозорците на спалнята бяха затворени отвътре. Вратата не само бе заключена с резе отвътре, но и бе препречена с един огромен скрин. Прислугата проникнала с големи усилия.

Едва успяхме да успокоим току-що завърналата се вдовица, която бе покрусена и потънала в сълзи. Тя беше толкова крехка и нежна в скръбта си, че ни трогна.

Дик Маркам се опита да последва логиката:

— И тази вдовица била…

— Да, тя беше същата жена, която сега се нарича Лесли Грант.

Отново се възцари тишина.

— А сега идваме до едно от онези съвпадения, които погрешно се считат за по-чести в литературата, отколкото в живота.

Пет години по-късно, някъде през пролетта, отидох в Ливърпул, за да дам заключение в тамошния съд. Хадли също се оказа там, но по съвсем друга работа. Засекохме се в Градската съдебна палата, където срещнахме тамошния началник на полицията. Като си говорехме, началникът на полицията каза…

Сър Харви вдигна поглед.

— Той каза: Недалеч от нашия град в Принсис Парк е станало някакво странно самоубийство. Един човек се е самоубил, като се инжектирал със синилна киселина. Възрастен мъж, но с много пари, в добро здраве, без проблеми. Но е самоубийство, няма съмнение. Ето, току-що е приключило полицейското следствие. — И той ни кимна към дъното на коридора. Една жена в черно вървеше по същия мръсен коридор и приемаше съболезнованията на околните. Много неща съм видял, младежо. Не можете да ме изненадате лесно. Но и досега не мога да забравя физиономията на Хадли, когато се обърна към мен и ми каза: „Господи, та това е същата жена!“

С тези прости думи сър Харви успя да опише всичко пределно ясно.

Тихичко, в паузата, която сър Харви направи, за да събере мислите си, доктор Мидълсуърт прекоси стаята, заобиколи голямото писалище и седна на един скърцащ плетен стол до прозореца.

Дик трепна. Напълно беше забравил за доктора. Пък дори сега Мидълсуърт не каза нищо и не се намеси в разговора. Само кръстоса дългите си крака, опря острия си лакът върху облегалката на стола, подпря брадичка на ръката си и замислено се загледа в лампата с бежовия абажур, която висеше над бюрото.

— Искате да кажете, че това пак е била Лесли? — ядоса се Дик. — Моята Лесли?

— Да, вашата Лесли. Само че на втора ръка.

Дик се надигна от креслото си, но се овладя и отново седна.

Неговият домакин не искаше да го обиди с тези думи. По-скоро можеше да се приеме, че той се старае да изреже с остър нож някакъв злокачествен израстък от тялото на Дик Маркам, както би постъпил един хирург.

— В този случай — продължи сър Харви — полицията започна разследване.

— И какъв беше резултатът?

— Същият, както преди.

— Тоест доказа се, че тя не е могла да го направи?

— Съжалявам. Те само доказаха, че нищо не могат да докажат. Както и в случая с Фостър, съпругата му отсъствувала от къщи през онази нощ.

— Имаше ли алиби?

— Не, доказано алиби нямаше. Но не беше и необходимо.

— Моля, продължавайте, сър Харви.

— Ливърпулският търговец господин Дейвис бе намерен мъртъв върху бюрото в кабинета си. И отново вратата бе заключена отвътре.

Дик разтри челото си с ръка.

— А прозорците? — попита той.

— Прозорците не само бяха затворени, но бяха спуснати и дървените капаци. На вратата имаше две нови абсолютно здрави резета — едно долу и едно горе. — И двете бяха пуснати. Къщата беше едновремешна — голяма, богата, стаята можеше да се барикадира като крепост. Но това не беше всичко.

Оказа се, че Дейвис някога започнал работа като продавач в аптека. Много добре е можел да разпознае миризмата на синилната киселина. Той не би се излъгал да си постави такава инжекция случайно или пък по препоръка на някой друг, който би му казал, че е безобидна. Но ако не беше самоубийство, значи беше убийство. Обаче нямаше никакви следи от борба или от влачене на безжизнено тяло. Дейвис беше възрастен, но едър и все още силен — не би се оставил без съпротива да му бият инжекция със спринцовка, от която се носи миризма на циановодородна киселина. А стаята беше заключена отвътре.

Сър Харви присви устни и наведе глава настрани, сякаш се възхищаваше от този факт.

— Простотата на случая, господа, подлуди полицията. Те бяха сигурни, че е убийство и въпреки това не можеха да го докажат.

— И какво каза за всичко това Лес…, исках да кажа — съпругата? — попита Дик, който се преборваше с черните мисли в главата си.

— Тя, разбира се, отрече, че е убийство.

— Да, но все пак какво обяснение даде?

— Просто, обзета от ужас, с широко отворени очи, каза, че не разбирала нищо. Призна, че е била женена за Бъртън Фостър, но заяви, че всичко това е някакво ужасно съвпадение или грешка. Какво можеше да отговори полицията на всичко това?

— И нищо повече ли не направиха?

— Проведоха разследване естествено. Търсеха някакви следи.

— И какво?

— Опитаха се да намерят нещо, заради което да я подведат под някакво обвинение — продължи сър Харви, — но не можаха. Не можаха да направят връзка с произхода на отровата. Беше се оженила за Дейвис под чуждо име, но това не е противозаконно, освен ако не става въпрос за измама или двубрачие. В случая не се касаеше за нищо такова. Точка.

— А после?

Патологът повдигна рамене и лицето му се сви. Раната му или преживяванията, свързани с нея, го бяха изнервили.

— За последното стъпало в нейното развитие мога да ви разкажа съвсем накратко. Лично аз не съм видял нищо. Същото се отнася и за Хадли. Хубавата вдовица, сега вече доста заможна, просто изчезна. Дори почти я бях забравил. Едва преди три години един мой приятел, който живее в Париж и на когото бях разказвал този случай като класически пример, ми изпрати изрезка от един френски вестник.

Материалът беше за едно печално самоубийство на авеню „Джордж V“. Жертвата се наричаше Мартин Белфорд, млад англичанин, който притежавал там апартамент. Оказа се, че той току-що се бил сгодил за някоя си мадмоазел Лесли Не-знам-коя-си — не мога да си припомня второто й име — която живеела на авеню „Фош“.

Четири дена след годежа двамата решили да го отпразнуват с малка вечеря в нейния апартамент. Той напуснал къщата й в единадесет часа същата вечер — както се твърди — в добро здраве и отлично разположение на духа. Прибрал се в дома си. На следващата сутрин бил намерен мъртъв в спалнята си. Трябва ли да ви обяснявам при какви обстоятелства?

— Същите ли?

— Абсолютно същите. Стаята била заключена отвсякъде, както обичат да се подсигуряват французите. Венозно отравяне с циановодородна киселина.

— И после?

Сър Харви отново се върна в миналото.

— Изпратих изрезката на Хадли, който се свърза с френската полиция. Дори тези реалисти приемаха изцяло версията за самоубийството и не искаха да чуят за друго. Журналистите, които си позволяват по-големи волности, отколкото тук, говореха със съчувствен тон за нейната трагедия. „Cette belle anglaise, tre’s chic, tre’s distinguee.“^[1] Предполага се, че между годениците е станало спречкване, което мадмоазел иска да запази в тайна; в пристъп на отчаяние младият мъж се е прибрал вкъщи и се е самоубил.

Седнал в скърцащия плетен стол в дъното на стаята, доктор Мидълсуърт извади лулата си и продуха тръбата й.

Дик позна, че си търси някакво занимание, за да не му е толкова неудобно. Поради присъствието на доктора, въплътил в себе си спокойствието на Сикс Ашис, цялата история изглеждаше още по-абсурдна. Лицата на госпожа Мидълсуърт, госпожа Прайс, лейди Аш и Синтия Дру изплуваха в мислите му.

— Всичко това е направо невъзможно — избухна Дик.

— Да — съгласи се сър Харви. — Но се е случило.

— Искам да кажа, че всичките тези случаи сигурно са били самоубийства.

— Може би да. — Тонът на събеседника му остана любезен. — А може би не. Хайде, хайде, господин Маркам! Нека да погледнем нещата такива, каквито са. Както и да оценявате фактите, не смятате ли, че в тях има нещичко подозрително? Нещо мъничко подозрително?

Дик замълча за момент.

— Не смятате ли така, господин Маркам?

— Е, добре. Така е. Но не мога да се съглася, че обстоятелствата са били винаги едни и същи. Този човек в Париж, как му беше името?

— Белфорд.

— Да, Белфорд. Вие казахте, че тя не е била женена за него.

— Мислите за тази страна, която ви засяга пряко, нали? — подхвърли сър Харви и го огледа с чисто научен интерес, сякаш се забавляваше. — Въобще не си мислите за смърт или отрова. А само за тази жена в ръцете на някой друг.

Истината на тези думи хвърли Дик Маркам в гняв. Но той успя да се въздържи и запази самообладание.

— Но тя не е била женена за този човек — настоя той. — Получила ли е някакви облаги от смъртта му?

— Не, нито едно пени.

— Тогава къде виждате мотивите й?

— По дяволите, млади човече, не разбирате ли, че в този момент тя не е могла да се въздържи?

Доста несръчно сър Харви постави внимателно ръце на страничните облегалки на креслото си и се изправи на крака. Доктор Мидълсуърт поиска да стане, за да му попречи, но сър Харви му махна с ръка да не идва при него. После направи няколко стъпки по овехтелия килим и каза:

— И вие го знаете, млади човече. Или се правите, че го знаете. Отровителят никога не спира, той не може да спре. Това е психическо заболяване, източник на извратено удоволствие, по-силно, по-вълнуващо от всички останали, които познава психологията. Отрова! Власт над живота и смъртта! Нали го знаете или може би не го знаете?

— Да, зная го.

— Това е добре. Тогава погледнете случая през моите очи.

Той внимателно докосна раната на гърба си.

— Дойдох тук, за да прекарам лятната си отпуска. Уморен съм. Имам нужда от почивка. Помолих да запазят самоличността ми в тайна, тъй като всеки глупак иска да му разказвам разни криминални случаи, които са ми дошли до гуша.

— Но Лесли… — започна Дик.

— Не ме прекъсвайте. Обещават ми да запазят тайната, ако аз се съглася да участвувам като гадател в благотворителния базар. Много добре. Нямах нищо против. Нещо повече, това дори ми хареса. Беше една възможност да вникна в човешката природа и да изненадам глупаците.

Той вдигна пръст нагоре, изисквайки тишина.

— И какво се случва? В шатрата ми влиза една убийца, която не съм виждал още от следствието в Ливърпул. Не изглежда и един ден по-стара! Аз решавам (кой не би го направил?) да я сплаша така, че да ме помни.

При това положение с мълниеносна бързина тя се опитва да ме застреля с пушката. Е, не беше любимият й номер — убийство в затворена стая. След като има дупка от куршум в брезента, тази възможност отпада. Но не; дамата е изгубила самообладание. А защо? Бях започнал да се досещам още преди да стреля по сянката ми. Защото се подготвяше да отрови още някого. С други думи — той посочи към Дик — вас.

Отново настана тишина.

— Само не ми казвайте, че подобно нещо не ви е минало през ума — каза сър Харви с подчертан скептицизъм, поклащайки глава. — Не казвайте, че не сте го помислили.

— Прав сте. Мина ми такова нещо през ума.

— Сега вярвате ли на това, което ви разказах?

— Вярвам на разказа ви, разбира се. Но ако има някаква грешка… Ами ако изобщо не става въпрос за Лесли?

— Ще повярвате ли на дактилоскопичната експертиза?

— Да, няма да имам избор.

— И дори да се убедите в самоличността й, вие няма да повярвате, че е искала да ви отрови, нали?

— Не, не мога да повярвам.

— И защо смятате, че ще направи изключение във вашия случай?

Отговор не последва.

— Или смятате, че най-сетне се е влюбила?

Отново нямаше отговор.

— И дори да допуснем, че е така, искате ли все още да се ожените за нея?

Дик се изправи. Искаше му се да размаха юмрук във въздуха, да избяга от този глас, който го преследваше, принуждаваше го да приема фактите в истинската им светлина и пресичаше веднага всяка възможност за оправдание.

— Можете да постъпите по два начина — продължи сър Харви. — За първия, струва ми се, сте се досетили сам. Искате да изясните всичко това с нея, нали?

— Естествено!

— Добре. В преддверието има телефон. Позвънете й, попитайте я дали това е истина и се молете да го отрече. Разбира се, че ще отрече. Здравият ви разум, ако все още ви е останал здрав разум, би трябвало да ви подскаже това. И отново ще се връщате там, откъдето тръгнахме.

— А как иначе мога да постъпя?

Сър Харви Гилман прекъсна кратката си разходка и спря зад креслото. Мършавият му врат се подаваше също като на костенурка изпод яката на стария му халат, облечен върху пижамата. Той почука с показалец по облегалката на креслото.

— Можете да заложите капан — отговори просто той. — Тогава сам ще се убедите що за човек е тя. А и аз ще открия как, по дяволите, е съумяла да извърши всички тези убийства.