Джон Диксън Кар
Докато смъртта ни раздели (3)

III

В девет и половина същата вечер, когато юнският здрач се сгъстяваше зад прозорците, Дик Маркам нервно крачеше из кабинета на дома си в самия край на Сикс Ашис.

Само да можех да не мисля — казваше си той, — всичко ще бъде наред. Но не мога да спра да мисля.

Факт беше, че сянката на сър Харви Гилман бе ясно очертана на стената на шатрата и представляваше идеална мишена, ако някой наистина искаше да стреля по него.

Но това, което си мислиш, е невъзможно.

Ще се окаже — продължи да разсъждава той, — че за цялата тази история ще се намери някое съвсем просто обяснение, ако се подходи трезво. Главното е да се отървеш от паяжините на съмнението, чиито нишки така оплитат съзнанието и нервите ти, че започваш да виждаш паяка на края на всяка една от тях. Влюбен си в Лесли. Всичко друго е без значение.

Лъжа.

Майор Прайс смята, че изстрелът е бил случаен. На това мнение е и доктор Мидълсуърт. И директорът на банката Ърншо, който неочаквано се появи, след като сър Харви се строполи, пронизан от куршума. Единствено ти…

Дик спря за момент и огледа кабинета си, където бе написал толкова много страници — сполучливи и слаби.

Издутите глобуси на настолните лампи хвърляха златиста светлина върху удобното безредие в стаята, която се отразяваше от ромбовидните стъкла на прозорците към градината. Вътре имаше камина, изградена от почернели тухли, и над нея — белосана полица. По стените висяха фотографии от театрални постановки, сложени в рамки, ярки афиши от Комеди Тиатър, Аполо Тиатър и Сейнт Мартин Тиатър, рекламиращи пиеси на Ричард Маркам.

На едната стена висеше афишът за „Грешката на отровителя“, а на другата — „Тревога в семейството“. И двете пиеси бяха опит да се надникне в съзнанието на престъпника; да се види светът през очите му, да се почувствува с неговите сетива. Свободните от афиши пространства на стената бяха заети от библиотечни рафтове, препълнени с книги по патология и криминалистика.

Тук беше и бюрото му с пишещата машина отгоре, сега със затворен капак. Въртящата се библиотечка с различни справочници. В стаята имаше меки кресла и високи поставки за пепелници до тях. На пода пъстрееха цветни килимчета, завесите бяха от кретон в свежи тонове. Това беше кулата от слонова кост на Дик Маркам, където той се уединяваше далеч от света, макар че и самото селце Сикс Ашис беше доста уединено.

Дик запали поредната си цигара, вдишвайки дълбоко със странното и извратено желание да замъгли съзнанието си. Пое отново цигарения дим, когато телефонът иззвъня.

Грабна слушалката с такава бързина, че за малко да събори телефона от бюрото си.

— Ало — дочу се предпазливият глас на доктор Мидълсуърт.

Дик се закашля, остави цигарата на ръба на бюрото си и хвана телефона и слушалката с две ръце.

— Как е сър Харви? Жив ли е?

Последва кратка пауза.

— Да, жив е.

— Ще се… оправи ли?

— Да, няма опасност за живота му.

Сякаш камък падна от сърцето на Дик, от облекчение му се зави свят. Пот изби на челото му. Той пое цигарата си, механично дръпна два пъти и я хвърли в камината.

— Всъщност той иска да те види — продължи доктор Мидълсуърт. — Можеш ли да дойдеш сега във вилата му? Мислех си, че тъй като сте наблизо.

Дик се втренчи в телефона.

— Той в състояние ли е да приема гости?

— Да. Можеш ли да дойдеш веднага?

— Ще дойда веднага, след като позвъня на Лесли, за да й кажа, че всичко се е разминало. Не е на себе си от притеснение — непрекъснато ми се обажда.

— Зная. Тя и тук се обади. Само че… — В гласа на доктора явно се почувствува колебание. — … той те моли да не го правиш.

— Какво да не правя?

— Да не се обаждаш на Лесли. Поне засега. Той ще ти обясни всичко. Междувременно… — Докторът отново се поколеба: — Не взимай никого със себе си и не казвай на никого каквото ти казах. Обещаваш ли ми?

— Добре, добре.

— Имам ли честната ти дума?

— Да.

Бавно, вторачен в телефона, като че ли той можеше да му разкрие всички тайни, Дик постави обратно слушалката и се вгледа през ромбовидните стъкла на прозореца. Бурята отдавна бе преминала и бе настъпила ясна звездна нощ. Упойващо се разнасяше успокоителният дъх на мокра трева и цветя.

С животински инстинкт той усети нечие присъствие и рязко се обърна към вратата, откъдето го гледаше Синтия Дру.

— Здравей, Дик — усмихна се Синтия.

Дик бе заявил пред себе си с най-категорични думи, че когато отново види това момиче, няма да се почувствува неудобно, няма да избягва погледа му, няма да изпитва неприятното усещане, че е извършил нещо недостойно. Но стана точно обратното.

— Почуках на входната врата — обясни тя, — но никой не ме чу, а тъй като вратата бе отворена, си позволих да вляза. Попречих ли ти?

— Не, разбира се, че не.

Синтия също избягваше погледа му. Разговор не се завърза, сякаш между тях се бе отворила пропаст, но в един миг Синтия реши да говори направо.

Тя беше от онези здрави, прями момичета, които често се смеят, но съвсем не беше лекомислена, за разлика от някои други. Никой не можеше да отрече, че е хубавичка — руса коса, сини очи, прекрасна кожа и бисерни зъби. Тя стоеше с ръка на дръжката на вратата към кабинета и изведнъж — щрак! — реши се.

Не беше необходимо да се гадае не само какво ще каже, но дори как ще го каже. Синтия погледна право към него. Пое си дълбоко въздух, пристъпи напред и с предварително подготвена непреднамереност му подаде ръка. И розовото й пуловерче, и кафявата пола, и тъмните чорапи подчертаваха хубавата й фигура.

— Чух за теб и Лесли, Дик. Много се радвам и ви желая страшно много щастие.

В същото време очите й казваха: „Не очаквах това от теб. Не че има кой знае какво значение, разбира се, а и ти си даваш сметка колко почтено се държа аз, но, предполагам, разбираш колко е недостойна постъпката ти.“

„По дяволите!“

— Благодаря, Синтия — отговори той вече не мислено. — И ние с Лесли много се радваме.

Синтия се засмя на глас, но веднага млъкна, сякаш беше направила нещо неприлично.

— Всъщност — продължи тя, изчервявайки се въпреки всичките си усилия да изглежда спокойна — аз дойдох по повод на този ужасен случай със сър Харви Гилман.

— Да, ужасен е.

— Нали наистина е бил Харви Гилман? — Тя кимна към прозореца и продължи да говори бързо. Ако Синтия не беше толкова сериозно момиче, човек би помислил, че се вживява прекалено много. — Искам да кажа, нали той е човекът, който е наел старата вила на полковник Поуп преди няколко дни, но се криел досега, за да се направи на гадател. Значи той е сър Харви Гилман?

— Да, точно така.

— Дик, разкажи ми какво се случи днес следобед.

— Ти не беше ли там?

— Не. Хората казват, че той умирал.

Дик понечи да й каже, но се овладя.

— Разправят, че било нещастен случай — продължи Синтия. — Сър Харви бил ранен близо до сърцето. Майор Прайс и доктор Мидълсуърт го вдигнали и го докарали дотук с кола. Бедният Дик!

— Защо трябва да ме съжаляваш?

Синтия събра ръце пред гърдите си.

— Лесли е чудесно момиче — каза тя с такава очевидна искреност, че Дик не можеше да се усъмни в думите й, — но не биваше да й даваш пушката. Наистина не биваше! Тя не знае как да борави с такива неща. Майор Прайс казва, че сър Харви е в кома и умира. Научил ли си нещо ново от доктора?

— Не… не съм.

— Всички са ужасно разтревожени. Според госпожа Мидълсуърт това доказвало, че изобщо не е трябвало да правим стрелбище. Госпожа Прайс реагира доста остро, тъй като майорът отговаряше за него. Изобщо — жалко, че стана така — отчето казва, че сме събрали повече от 100 лири за базара… А пък сега хората пускат какви ли не глупави слухове.

Синтия бе застанала до бюрото, вдигаше и поставяше отново на мястото им разхвърляните върху него книги и не спираше да говори задъхано. „Толкова е сърдечна — помисли си Дик, — толкова е доброжелателна.“ Но един въпрос — въпросът какво става със сър Харви Гилман — го дразнеше, както започваше да го дразни и гласът на Синтия.

— Виж, какво, Синтия, съжалявам, но трябва да изляза.

— Все още никой не е виждал лорд Аш, за да го попита какво мисли. Но и без това рядко го виждаме, нали? Между другото, защо лорд Аш така странно гледа Лесли винаги когато я срещне, колкото и рядко да се случва това. Лейди Аш… — Синтия изведнъж се усети и не довърши изречението. — Какво каза, Дик?

— Трябва да изляза!

— Да отидеш при Лесли? Разбира се!

— Не, отивам да видя какво става в съседната вила. Докторът иска да говори с мен.

Синтия веднага предложи помощта си.

— Ще дойда с теб, Дик. С каквото мога да бъда полезна…

— Нали ти казах, Синтия, трябва да отида сам!

Все едно че й беше ударил плесница.

„Абсолютна свиня. Е, какво да се прави.“

И двамата замълчаха, но след малко Синтия се разсмя. Беше я чувал да се смее така и друг път — на тенискорта, когато някой избухнеше и захвърлеше ракетата си, готов да я счупи, а тя искаше да омаловажи нещата и да заглади случилото се. Синтия го гледаше сериозно, сините й очи бяха загрижени.

— Толкова си избухлив, Дик — каза тя.

— Не съм избухлив, по дяволите! Просто…

— Сигурно всички писатели са такива. Не се изненадвам. — И тъй като не ги разбираше тези неща, не продължи да разисква тази особеност. — Но странно, нали, ти не изглеждаш такъв човек. Искам да кажа, ти не си се затворил в кабинета си, чудесно играеш крикет и какво ли още не. Искам да кажа… Ох, господи! Пак се разприказвах… Трябва да тръгвам. — Тя го погледна право в очите. Леката червенина хармонираше със сините й очи и от това ведрото лице изглеждаше почти красиво.

— Можеш да разчиташ на мен, приятелю — каза тя. Само миг след това Синтия си беше отишла.

Твърде късно беше за извинения. Вероломният злодей я изчака да се поотдалечи към селото. После и той напусна къщата.

Пред вилата му минаваше широк селски път в посока изток–запад, който извиваше сред дървета и поляни. От едната му страна се проточваше ниската каменна ограда на Аш Хол, а от другата през около сто метра се намираха три вили.

Първата принадлежеше на Дик Маркам. Втората беше необитавана. Третата — най-далечната откъм изток — бе наета от тайнствения новодошъл. Тези три вили привличаха вниманието на посетителите на Сикс Ашис. И трите оставаха доста далеч от пътя и макар че не бяха свързани с канализацията на останалите къщи и бяха снабдени с отдавна остарелите електромери, които се включват с монета, живописното им разположение компенсираше тези неудобства.

Когато Дик излезе на пътя, от запад до него достигна слабият звън от часовника на църквата, който отбеляза десет часа. Пътят се губеше в полумрака, но всъщност небето бе още по-тъмно и се виждаха звезди, сякаш отразени в дъното на кладенец. Нощно време всички миризми и шумове на това място се възприемаха по особен начин. Докато стигне последната вила, Дик вече тичаше като обезумял.

Мрак.

Почти пълен мрак.

От едната страна на пътя, точно срещу вилата на Поуп, гъста брезова горичка стигаше до самата ограда на парка. Пред самата къща и още по̀ на изток покрай пътя се намираше овощна градина. Там беше мрачно дори денно време, влажно и пълно с оси. Сега през нощта Дик изобщо не можеше да види вилата и се ориентираше само по ивиците светлина, които се промъкваха през недобре спуснатите завеси на прозорците.

Сигурно отвътре го бяха видели или чули, когато се бе препъвал из градината. Доктор Мидълсуърт му отвори входната врата и той влезе в модерно обзаведеното преддверие.

— Слушай — започна докторът без друго въведение. Заговори с обикновения си спокоен тон, но думите му прозвучаха категорично. — Не мога повече с тези преструвки. Просто не е честно да се иска такова нещо от мен.

— Какви преструвки? Много ли е зле нашият човек?

— Точно там е въпросът. Нищо му няма.

Дик дръпна вратата, която се затвори почти безшумно, и се обърна към доктора.

— Беше в шоково състояние — обясни доктор Мидълсуърт — и затова всички решиха, че е на умиране или вече е умрял. И аз самият не можех да бъда сигурен, преди да го доведа тук и да го прегледам. Куршум от пушка 22 калибър не може да причини много опасно нараняване, освен ако не попадне в главата или право в сърцето.

В благия поглед на доктор Мидълсуърт проблесна искрица, сякаш все пак той се забавляваше. Той вдигна ръка да разтрие сбърченото си чело.

— Когато извадих куршума, той дойде в съзнание и нададе страхотни викове. Майор Прайс остана доста изненадан. Опитах се да го отпратя, но той упорито настояваше да остане.

— Е, и?

— Най-обикновено нараняване, няма никакви счупвания. Дори не е загубил много кръв. Гърбът ще го наболява няколко дни, но като изключим това, нищо му няма.

На Дик му трябваше доста време, за да проумее какво означава това.

— Знаете ли, че Лесли Грант не е на себе си от притеснение? — попита той. — Мисли, че го е убила.

Лицето на доктор Мидълсуърт вече с нищо не показваше, че той се забавлява.

— Да, зная.

— Ами тогава?

— Когато майор Прайс си тръгна — продължи докторът, като избягваше прекия отговор, — сър Харви го накара да обещае, че ще мълчи. Според сър Харви най-добре било да пуснем слух, че е в кома и няма да издържи дълго. Като познавам майора, съмнявам се, че тайната ще бъде запазена дълго време.

От вълнение Хю Мидълсуърт беше станал почти словоохотлив.

— Както и да е, аз не мога да пазя такава тайна — оплака се той. — Предупредих го. Това противоречи на професионалния ми дълг. Неетично е. И освен това…

За втори път през този ден докторът понечи да каже нещо, размисли и замълча.

— Но, докторе, пак ви питам същото. Защо?

— Той отказа да обясни на майора. Отказа и на мен. Може би на теб ще ти каже. Хайде, ела.

Докторът рязко протегна ръка, отвори една от вратите вляво на преддверието и направи знак на Дик да мине пред него. Вратата водеше към всекидневна — голяма, но с нисък таван и с два прозореца, които гледаха към пътя. Точно в средата на стаята се намираше голямо писалище, над което висеше запалена лампа. В едно от креслата до писалището, седнал внимателно, така че да не се обляга, се беше настанил гадателят, вече освободен от екзотичното си облекло. Лицето на сър Харви Гилман беше толкова мрачно, че нищо друго не можеше да направи по-силно впечатление. Дик забеляза, че е облечен в пижама и халат. Тюрбанът вече не прикриваше олисялото му теме, под което се виждаше сардонична усмивка, остър нос и скептичен поглед. Той огледа Дик от главата до петите.

— Неприятно ли ви е, господин Маркам?

Дик не отговори.

— Би трябвало на мен да ми е неприятно — каза сър Харви. Опита се да се настани по-удобно в креслото, трепна от болка и стисна устни, но после продължи да говори.

— Аз предложих един малък експеримент. Докторът май не го одобрява. Но предполагам, че вие ще го одобрите, след като чуете съображенията ми. И вие, докторе, можете да останете в стаята.

На пепелника върху масата беше закрепена недопушена пура. Сър Харви я вдигна.

— Искам да ме разберете — продължи той. — Пет пари не давам за някакво абстрактно правосъдие… Не бих си мръднал и пръста, за да донеса на полицията за някого. Този проблем ме вълнува от академична гледна точка. Просто бих искал, преди да умра, да науча отговора на една от малкото задачи, с които не можа да се справи моят приятел Гидиън Фел. Ако се съгласите да ми помогнете, можем да поставим капан, ако ли не… — Той размаха пурата, после я захапа и установи, че е загаснала. — А сега — за тази жена, така наречената Лесли Грант…

Дик най-сетне проговори.

— Кажете го най-сетне, сър. Какво щяхте да ми кажете, когато се случи всичко това?

— За тази жена — продължи събеседникът му бавно, както преди. — Вие сте влюбен в нея, струва ми се. Или поне така си мислите?

— Не си мисля, ами съм убеден.

— Това е много неприятно — сухо каза сър Харви. — Но се е случвало и друг път. — Той се обърна към настолния календар върху бюрото си, за да види датата — 10 юни, четвъртък. — Кажете ми, тя не ви ли е поканила случайно на вечеря в дома си в близките дни, или пък другата седмица, за да отбележите годежа?

— Да, покани ме. Утре вечер. Но…

Сър Харви се стресна.

— Значи утре вечер?

Дик изведнъж ясно си представи Лесли, за станала до къщичката си в другия край на Сикс Ашис. Лесли, с нейния мил характер. Лесли, с нейната липса на практичност. Лесли, която мразеше всяка суетност, обличаше се скромно, не си слагаше украшения и не употребяваше грим. Но цялата й сдържаност се подчиняваше на силна емоционалност и когато се влюби, сякаш изведнъж стана напълно безразсъдна в думите и постъпките си.

Всичко това за миг проблясна през съзнанието му при спомена за лицето й — изображение на любов и нежност, което не му позволяваше да мисли за нищо друго. Дик си даде сметка, че крещи:

— Не мога да издържам повече. Какви са всички тези глупости? В какво я обвинявате? Искате да ми кажете, че тя не се казва Лесли Грант, така ли?

— Точно така — отговори сър Харви и вдигна очи. Истинското й име е Джордан. Тя е отровителка.