Джон Диксън Кар
Докато смъртта ни раздели (20)

XX

Това се случи в петък вечер на единадесети юни. А в неделя следобед на тринадесети една групичка в състав: доктор Фел, Хадли, Лесли Грант и Дик Маркам се отправи към зловещата вила в една полицейска кола. Хадли дописваше окончателния си доклад, трябваше да се проверят някои подробности, така че те чуха цялата история.

И Лесли, и Дик мълчаха през цялото време, докато не влязоха във всекидневната. Лицето на доктор Хю Мидълсуърт — умно, измъчено, успокоено, с оредяла коса, но сега застинало в смъртта — продължаваше да изниква пред очите им.

Влязоха в дневната, където доктор Фел се намести на дивана, а Хадли с тефтерчето си се нагласи в креслото зад писалището, и едва тогава се чуха и двата гласа едновременно:

Доктор Мидълсуърт! — възкликна Дик. — Но как го е направил…!

— Доктор Мидълсуърт! — прошепна Лесли. — И защо го е направил така, че вината да падне върху мен!

Доктор Фел, който си беше запалил пурата много съсредоточено, изгаси клечката кибрит с рязък жест.

— Не, не, не! — възрази той.

— Какво искате да кажете?

— Най-напред трябва да свикнем с мисълта, че никога не е имало такава умисъл да се хвърли вината върху госпожица Грант. Ние трябваше да бъдем подведени и да повярваме, че е така. Ние трябваше да приемем, че убийството на Де Вила е било извършено от някой, напълно убеден в неподправената самоличност на „сър Харви Гилман“, на специалиста-патолог от Министерството на вътрешните работи, от човек, който не се съмнява, че Лесли Грант е отровителка. Следователно — разбирате ли? — следователно единственото лице вън от подозрение беше човекът, който се съмняваше в самоличността на „сър Харви“ от самото начало и точно той ме доведе тук, за да го изоблича като мошеник!

Това е най-хитроумният момент в престъплението.

Пурата на доктор Фел не теглеше, както трябва. Той запали нова клечка и я поднесе към нея по-внимателно.

— Хм. Да. Така. Позволете ми да разкажа всичко, стъпка по стъпка, така както ми се представиха самите факти.

Безумно рано в петък сутринта един човек с добри обноски, интелигентен на вид и явно обезпокоен, пристигна в Хейстингс с колата си. Измъкна ме от леглото и се представи като доктор Хю Мидълсуърт, лекар на обща практика в Сикс Ашис. Разказа ми на един дъх какво се бе случило по-рано същата нощ и ми съобщи, че вече има причина да подозира така наречения „сър Харви“ като самозванец.

Познавах ли истинския сър Харви Гилман? Да, познавах го. Беше ли истинският сър Харви дребен слаб човечец, около петдесетгодишен, оплешивял? Не, в никакъв случай. Ами значи това беше.

„В такъв случай — заяви Мидълсуърт — трябва да ви кажа, че този мошеник е подлудил от страх един мой приятел на име Маркам с куп мръсни лъжи за неговата годеница. Ще бъдете ли така добър да дойдете с мен в Сикс Ашис — още сега — и да изобличите мошеника?“

Доктор Фел се начумери.

— Съгласих се естествено. Е, да! Беше предизвикано кавалерското ми чувство. Скочих на крака и изказах готовността си да подкрепя нещастната дама и младия мъж, съкрушени от тези ужасии. И така ние полетяхме обратно, стигнахме Главната улица на Сикс Ашис, където майор Прайс ни посрещна с новината, че сър Харви Гилман е бил намерен мъртъв при абсолютно същите обстоятелства, както в неговите измислени случаи. Чудо, дами и господа! Повтарям, чудо! Мидълсуърт изглеждаше потресен. Аз също.

Тук доктор Фел придоби много сериозно изражение, посочи с края на пурата си към Дик и както седеше на дивана, се наведе напред.

— Моля, забележете — каза той, — за първи път тази версия, че госпожица Грант е избрана за изкупителната жертва от някой, който е повярвал на измишльотините на „сър Харви“, беше представена от Мидълсуърт. Двамата с него пристигнахме в тази вила малко след девет часа и срещнахме вас и господин Ърншо. И аз казах — ясно си спомням, — че предположението е направено от Мидълсуърт. Вие спомняте ли си?

Дик кимна.

— Да, спомням си.

— Аз приех тази теория — каза доктор Фел и разпери ръце. — Приех я. На пръв поглед това изглеждаше единственото възможно обяснение. Само едно малко нещо ме безпокоеше и бях готов да се издам, но после благоразумно си задържах езика зад зъбите.

Да, господин Маркам — приказката на „сър Харви“ за прословутата отровителка беше специално скроена за вас. Точно премерена за вас. Насочена единствено към вас. Съчинена за някого… някого с…

— Хайде, хайде — прекъсна го Дик с горчивина. — Кажете го. Наивник.

Доктор Фел поразмисли.

— Не наивник, не. Но емоционално ангажиран човек, чувствителен, с въображение, склонен да се поддаде на ужасна измислица като тази, която сте чули. Много хубаво! Дотук добре! Но защо мошеникът проявява такова безгрижие и казва цялата тая глупост пред местния лекар, който не е емоционално ангажиран човек, чувствителен и податлив на внушение и който може да му обърка плановете?

Неговото отношение към Мидълсуърт е било доста странно и дори самият Мидълсуърт не можа да го скрие. Той не се опитал да хипнотизира Мидълсуърт, както се опитал да хипнотизира вас. Той не се опитал да направи впечатление на Мидълсуърт. Изглежда, изобщо не се интересувал от Мидълсуърт. Изглежда, дори не забелязвал Мидълсуърт.

Дик изопна рамене.

— Точно така е — припомни си той какво беше станало в тази стая в четвъртък вечерта. — Отношението на Де Вила към него беше като към някаква мебел. Той се раздразни, когато Мидълсуърт заговори и се опита — как да го кажа? — да го среже.

Доктор Фел пушеше замислено.

— Така с професионалната си мнителност — каза той — за миг допуснах дали Мидълсуърт не знае много повече от това, което показва. Дали не е, казано направо, съучастник?

— Съучастник ли? — извика Лесли.

Доктор Фел й даде знак да не го прекъсва.

— В този момент, разбира се, не можех да отгатна каква е играта на мошеника. Но подозрението ми към Мидълсуърт се засили само няколко минути по-късно, когато вие — той погледна към Дик, — подтикнат от безпокойствата на Ърншо за пушката, ми разказахте всичко за градинското увеселение предния ден.

От вашия разказ изпъкнаха две неща. Първото беше феноменалният успех на измамника като гадател. И, забележете, той не казвал на своите клиенти общи неща, като: „Вие сте добродушен, но волеви, не предприемайте рисковани стъпки по време на Великите пости.“ Не, по дяволите! Той имал достоверна информация, факти за всеки поотделно в изобилие. Откъде се сдобил измамникът с цялата тази информация, ако не предположим, че има още някой замесен? С други думи — съучастник.

Второто нещо, което се очерта от описанието на градинското увеселение, беше много сериозна улика. Имам предвид загадката с изчезналата пушка.

Дик хвана ръката на Лесли.

— Но пушката наистина беше изчезнала, дяволите да я вземат! — възрази той. — Сега остава да кажете, че човекът, който я е задигнал, е бил Мидълсуърт?

— Ами да.

— Но как? Единствените хора в района на стрелбището бяха майор Прайс, Бил Ърншо, доктор Мидълсуърт, Лесли и аз самият. И всички ние можем да се закълнем, че никой от нас не е могъл да вземе пушката. Що се отнася до Мидълсуърт, той помогна да пренесем Де Вила до колата и всички ясно го видяха, когато потегли оттам! Как е успял да отмъкне пушката? Както казах на Бил Ърншо, не можеш да пъхнеш пушка в джоба си или да я прикриеш под сакото си.

— Така е — съгласи се доктор Фел. — Но можеш да я мушнеш в сака си заедно със стиковете за голф и да си я отнесеш абсолютно незабелязано. А Мидълсуърт, вие ми го казахте, носел сак със стикове за голф.

Помълчаха доста дълго. Комисарят Хадли непрекъснато и методично пишеше на масата, но в един момент повдигна глава и се поусмихна. Дик много добре си спомняше как доктор Мидълсуърт се бе появил откъм игрището, метнал през рамо тази тежка чанта — изложената на показ и незабележима чанта за голф! Дик Маркам изразително изруга.

— На стария дявол понякога му идва някоя и друга идея забеляза Хадли и посочи доктор Фел. — Затова го оставям да си начеше крастата.

— Хиляди благодарности — отвърна доктор Фел, без да обръща внимание. Кръстоса очи над пурата си и се обърна към Дик.

— Още от самото начало Мидълсуърт вече се беше показал в съмнителна светлина. Той беше единственият човек, който би могъл да открадне пушката. А освен това… Вие двамата с Мидълсуърт се прибрахте в селото с неговата кола — той в амбулаторията си, а вие да видите госпожица Грант. Аз влязох в тази вила — той описа един кръг с ръката си, — за да огледам мястото на престъплението. Тук открих нещо, което ме накара мислено да сваля шапка на човешката изобретателност, защото открих как е могъл да се изработи номерът със заключената стая.

— Така ли? — попита Лесли. — Как?

Доктор Фел не отговори веднага на въпроса й.

— Докато се ровех из различните вещи в тази стая — продължи той, — пристигна Хадли. Още щом погледна трупа, рече: „Господи, та това е Сам де Вила!“ След това той ми разказа, както по-късно чухте и вие, за живота на Де Вила. И спомена едно нещо, достатъчно да ме убеди, че човекът, когото търсехме, е Мидълсуърт. Защото, видите ли, Сам де Вила наистина е учил медицина.

— Напуснал шест месеца преди да завърши — допълни Хадли.

Доктор Фел отново насочи пурата си към Дик.

— Спомнете си — настоя той. — Аз попитах Мидълсуърт съвсем рано сутринта, а и вие му зададохте същия въпрос в мое присъствие, кое го е накарало да се усъмни, че Де Вила е самозванец. Спомняте ли си?

— Да.

— Отговорът на Мидълсуърт беше нещо подобно. Той каза, че попитал предполагаемия сър Харви за един от неговите по-известни случаи. И сър Харви — по думите на Мидълсуърт — направил някаква съвсем идиотска забележка за двете камери на сърцето. „Това ме накара да се усъмня — заяви Мидълсуърт, — защото дори студентите по медицина знаят, че сърцето има четири камери.“

Но това просто не беше възможно. Сам де Вила, поел най-сериозно ролята на сър Харви Гилман, никога не би допуснал подобна груба грешка. Не беше типично, не беше логично.

Следователно ето къде Мидълсуърт лъжеше.

Но защо?

Тук погледът на доктор Фел се спря върху Хадли, чийто молив продължаваше да обхожда страниците на тефтерчето.

— Хадли, тук ли са самопризнанията на Мидълсуърт?

Хадли взе дипломатическото куфарче, оставено до креслото му, и го отвори. Извади синя папка, в която имаше изписан на машина лист хартия и подписан най-отдолу с неясна вълниста завъртулка. Той стана и го донесе на доктор Фел, който го позадържа в ръката си.

Ярка слънчева светлина заливаше стаята през двата прозореца — единият със счупено стъкло, другият с дупка от куршум, — но доктор Фел гледаше строго, мрачно и намръщено.

— Мидълсуърт написа това точно преди да умре в петък вечерта — обясни той. — Можем да кажем, че това е една отвратителна история. Но тя е разбираема, искрена и ужасно човешка.

— По дяволите, та нали в това е цялата работа! — избухна Дик. — На мен доктор Хю Мидълсуърт ми беше симпатичен!

— И на мен — каза доктор Фел. — И в известен смисъл е имало защо. Всеки, който освобождава света от паразити като Сам де Вила, заслужава немалка степен на уважение. Ако не беше обезумял и не беше застрелял безобидната пощаджийка…

— Значи бихте го прикрили, доколкото разбирам? — попита Хадли язвително. — Е, вие и без това му позволихте да се самоубие, нали?

Доктор Фел не му обърна внимание.

— Историята на Мидълсуърт — каза той — е много проста. Спомняте ли си какво каза Хадли, че типове като Сам де Вила не биха се спрели пред нищо, нищо, включително и изнудване, когато мислят за голямата печалба?

— Искате да кажете, че в случая е имало изнудване? — попита Лесли.

Доктор Фел продължи да крепи в ръката си изписания на пишеща машина лист.

— Хю Мидълсуърт е бил уважаван човек, но в доста мъчително положение. Харесвало му е да бъде уважаван. Харесвало му е почти колкото… — доктор Фел погледна към Лесли, изкашля се и отново погледна настрани. — Имал си е жена, деца и установил различни връзки.

Но не достигнал до това положение безболезнено. Преди девет години изпаднал в безпаричие, отчаял се — това било, преди да дойде в Сикс Ашис и да си спечели такова уважение — и се захванал с една работа. Става въпрос за работа в една мизерна частна болница в Лондон, където извършвали забранени от закона операции. Мидълсуърт бил лекарят, който извършвал тези операции. Сам де Вила знаел това и можел да го докаже.

С конкретни планове относно бижутата на госпожица Грант Сам дошъл тук и се захванал с Мидълсуърт. На Мидълсуърт и през ум не му минавало, че Сам бил медик като него. Знаел, че Сам е мошеник, и то много хитър.

„Виж какво — казал Сам, — ще дойда в Сикс Ашис и ще се представя за някой друг човек. Ще пипна тези украшения и ти ще ми помогнеш.“ И без това притесненият Мидълсуърт съвсем се отчаял. „Няма да ти помогна да навлезеш в живота на селото — казал той. — Ти ще изчезнеш с бижутата и всички ще разберат, че и аз съм бил замесен, така че ми е все едно дали ще ме издадеш за другата работа. По дяволите, няма да те прикривам.“

„Можеш да не ме прикриваш — казал спокойно Сам, — но ще ми помогнеш и преди всичко ще ми разкажеш всичко за този край и хората тук.“ И така умният, дързък господин Де Вила научил всичко за Сикс Ашис: Дик Маркам — лудо влюбен в Лесли Грант. Неминуем годеж! Сигурен годеж! Младият човек пише сензационни пиеси с много въображение, в които анализира психиката на убийци, особено отровители…

Сам си направил план — хитър и прост. Наел тази вила. И с невероятна наглост се представил на началника на полицията в графството като сър Харви Гилман и поискал присъствието му да се запази в тайна.

После дошло градинското увеселение. Новината за годежа на Лесли Грант с Дик Маркам се разпространила навсякъде, разчуло се дори — не без помощта на госпожа Ракли — за поканата в петък вечер. По време на градинското увеселение, където се правел на гадател, Сам решил, че е време да действува.

Самоувереният Сам не могъл да проумее едно — в лицето на Хю Мидълсуърт той си имал работа с човек не по-малко умен от него самия. А Мидълсуърт бил на края на търпението си, готов на всичко, мислел си, че миналото е забравено, но Де Вила се появил и му го припомнил.

Вината му тежала непрекъснато, страдал като моряка, който прострелял албатрос, а после за наказание трябвало да разнася трупа на птицата, завързан за шията му. Не можел да спи. Кошмарът не го напускал, както в легендата…

Доктор Фел се изкашля от неудобство и отмести поглед от Лесли.

— Поне вие не можете ли да разберете това чувство, госпожице Грант?

— О, да — потрепера Лесли.

— Мидълсуърт решил, че Де Вила трябва да умре — каза доктор Фел кратко. — И на Мидълсуърт много скоро му се удала възможност и за малко щял да го убие — веднага след базара в четвъртък следобед. Сега слушайте как се развили събитията!

Той нагласи пенснето си, разпръсквайки доста пепел от пурата, взе напечатаните самопризнания и прекара пръст по редовете. От устните му се разнасяше тихо ръмжене, докато той търсеше точното място. После започна да чете на глас.

… Де Вила така разстрои госпожица Грант в палатката на гадателя, че когато майор Прайс я побутна по рамото, тя изпищя и дръпна спусъка на пушката. Сигурен съм, че това стана случайно.

— Но да, случайно беше, разбира се — извика Лесли.

… Веднага видях, че Де Вила е получил повърхностна рана. Но той изпадна в шоково състояние и всички помислиха, че умира. Тогава се досетих как мога да убия тази свиня, стига да остана насаме с него. Ето защо скрих пушката в сака си за голф и го преметнах през рамо, когато заедно с майор Прайс пренесохме Де Вила до колата. Мислех да го заведа у тях, да го упоя, да извадя куршума, а после със същата пушка да изстрелям втори куршум, с който наистина да го убия. Хората щяха да си мислят, че това е същият куршум, който го е ранил по-рано…

— И, по дяволите, точно това щяха да си помислят! — каза Дик Маркам.

… но нищо не стана, не можах да свърша нищо, защото каквото и да правех, не можех да се освободя от майор Прайс. Затова трябваше да измисля нещо друго…

Доктор Фел подържа листа със самопризнанията в ръката си, после го сложи до себе си на дивана.

— Той измислил нещо друго — продължи доктор Фел. — Истинският план му бил поднесен — поднесен на тепсия, — когато той, Дик Маркам и Сам де Вила седели точно в тази стая в четвъртък вечер. Сам разказвал ужасната история за прословутата отровителка и подготвял плана си как да отмъкне бижутата от сейфа. Мидълсуърт си стоял кротък и незабележим. Но някой му подсказал как може да убие Де Вила и да му се размине безнаказано.

— Кой му го подсказал? — попита Дик.

— Сам де Вила и никой друг.

— Сам де Вила?

— Така твърди Мидълсуърт. Ще се постараете ли да си спомните този момент?

Лесно беше да се възстанови сцената: Де Вила седеше в креслото и светлината падаше точно върху него, пречупена от жълтеникавия абажур. Мидълсуърт се беше умислил в плетения стол, засмукал празна лула. Зад прозорците лятната вечер шумолеше и проникваше вътре, тъй като плътните завеси на цветя не бяха спуснати докрай. Дик съвсем ясно си представи дори умисления израз на Мидълсуърт и му стана много неприятно.

— Вие разгорещено сте дискутирали загадката на заключени отвсякъде стаи — продължи доктор Фел. — По повод на куршума, изстрелян по него, Де Вила отбелязал, че ако има дупка от куршум в стената, не може да се говори за затворена отвсякъде стая. Така ли беше?

— Да.

— Малко след това Мидълсуърт чул шум отвън. Станал, отишъл до прозореца, дръпнал завесите и се надвесил навън. После си прибрал главата и останал точно пред този прозорец с гръб към вас, като че ли изведнъж се сетил за нещо. И това ли беше така?

— Да.

— Е? — спокойно изчака отговор доктор Фел. — Какво видял Мидълсуърт, когато погледнал през прозореца?

С известно усилие той се изправи на крака. Премести се до здравия прозорец, все още затворен, където и досега се виждаше дупката от куршума — малко кръгче на долното стъкло, встрани от дръжката.

Доктор Фел посочи нататък.

— Полковник Поуп, както знаем, непрекъснато слагал на тези прозорци мрежи против комарите. Понякога на горната, понякога на долната част и използвал кабарчета, за да ги закрепи. В резултат на това какво откриваме? Откриваме, както и Ърншо ни насочи, безбройни малки дупчици от остриетата на кабарчетата. Откриваме ги по цялата рамка на прозореца. Нали е ясно?

— Естествено! Но…

— Можете да сложите още едно кабарче навсякъде по черчевето, нали? А после, когато го извадите, нали няма да остане следа?

— Разбира се, че не! Но…

— В този момент Мидълсуърт бил осенен от две идеи — каза доктор Фел. — Сега ще ви разкажа точно как е извършил всичко.

Можел да бъде почти напълно сигурен, че Сам де Вила ще вземе голяма доза луминал, преди да си легне. И така, той напуснал вилата, откарал ви до вкъщи с колата си и се разтревожил единствено в момента, когато сте споменали уиски и ви помолил да внимавате и в никакъв случай да не се напивате…

— Но защо?

— Защото имал нужда от вас, за да осъществи плана си. После се прибрал в дома си и извършил някои приготовления. Кой може да има спринцовка подръка по всяко време? Един лекар, разбира се. При разследването на случая Содбъри Крос открихме, че синилна киселина може да бъде дестилирана и от неотровни съставки^[1], но, от друга страна, кой може да има подръка синилна киселина? Един лекар. Но точно в този момент Мидълсуърт не се занимавал със спринцовката и киселината. Първо трябвало да свърши други неща.

Малко след полунощ, когато цялото село вече спяло, той се върнал тихичко отново тук. — Доктор Фел вдигна листа с признанията и отново го постави върху масата. — Къщата била тъмна. Не представлявало никакъв проблем да влезе — вратите не били заключени, а и да били, щял да проникне през прозореца. После, както и очаквал, намерил Де Вила в спалнята му, упоен от сънотворното. Дотук — добре!

Върнал се отново във всекидневната и запалил лампите. Заел се да подрежда мебелите в стаята. Най-главното — преместил креслото, на което сега е седнал Хадли, за да подготви декора за предстоящите на разсъмване събития. Затворил и двата прозореца, но предвидливо дръпнал завесите.

Предугаждате, надявам се, каква била следващата му стъпка? Взел пушката „Уинчестър 61“, прекосил пътя, прескочил каменната ограда, прицелил се внимателно и тогава — време: малко след полунощ — стрелял в прозореца на осветената празна стая.

Тогава е бил изстрелян истинският куршум, който пробил прозореца, повредил „Битката при Ватерло“ над камината и се забил в стената.

На това място няма жив човек след полунощ. Той не се опасявал, че някой може да чуе изстрела. Във всеки случай упоеният Сам де Вила не бил чул нищо. Само лорд Аш в имението чул изстрел през нощта и както ми каза — доктор Фел погледна към Дик, — ви споменал за това рано на другата сутрин. Спуснал завесите на всички прозорци, запалил лампите във всички стаи, така че до сутринта електромерът да изключи тока, и бързо се прибрал у дома.

Все още нищо не се било случило. Поне до този момент.

Случайността можела да попречи на плановете на Мидълсуърт, защото в малките часове го повикали при болен. Но го повикали в Аш Хол, където се разболяла една от прислужничките, а това било добре дошло за него. Удавала му се възможност да наблюдава нещата отблизо.

Той напуснал Аш Хол в пет без двадесет сутринта, като неразумно споменал пред лорд Аш, че тръгва веднага за Хейстингс и подкарал колата си към Главната улица. Оставил я там и за пореден път тръгнал пеш по Галоус Лейн. Представям си го как е вървял насам в призрачната сивота на утрото, абсолютно спокоен и решен.

Много преди това, разбира се, той надникнал през светналите прозорци в кабинета на господин Маркам и го видял да лежи на дивана, а на бюрото му имало пълна, неначената бутилка уиски. Допускам, че на връщане отново надникнал вътре, за да бъде сигурен. После дошъл до тази вила.

Електричеството тук отдавна било прекъснато. Било тъмно, било хладно, било време за извършването на едно убийство и за подготвянето на една заблуда. Мидълсуърт заварил Де Вила да спи дълбоко под въздействието на успокоителното. Ако жертвата се окажела будна, той щял да я завърже с мекия колан на халата, за да не останат следи, и щял да запуши устата й с носна кърпа и лейкопласт.

Оказало се, че това не е необходимо. Пренесъл Де Вила във всекидневната — както си спомняте, той беше дребен човек, а Мидълсуърт беше по-едър — и го положил в креслото така, че траекторията на забития в стената куршум да остава малко над главата му.

Когато първите лъчи на утрото вече прониквали в стаята, той навил ръкава на халата му и изпразнил спринцовката със синилна киселина в лявата му ръка. Разбира се, през цялото време действувал с ръкавици.

Доктор Фел замълча.

Въпреки че следобедът беше горещ, Дик Маркам се беше вледенил до мозъка на костите си. Струваше му се, че вижда зловещите сенки в стаята при пукването на зората; доктора с ръкавици, потръпващия труп, чуруликащите птички по дърветата отвън.

— После той заключил стаята — продължи доктор Фел. — Можел да си го позволи, защото вече имало дупка на прозореца. Ние казвахме, че тази стая е била затворена и заключена отвсякъде. Но тя, по дяволите, не е била затворена отвсякъде. И точно тук е цялата работа! Де Вила правилно отбелязал, че една стая престава да бъде затворена отвсякъде, когато се появи дупка от куршум в стената.

Мидълсуърт взел кутия с кабарчета и ги пръснал артистично по пода под лявата ръка на мъртвеца. После заключил вратата и пуснал резето.

Накрая… ще бъдете ли така добър, Хадли?

Комисарят кимна, дори по-мрачен от обикновено. Той стана и излезе от стаята.

— В петък вечерта малко се разбъбрих на тема прозорци — продължи доктор Фел. — Но моля ви, обърнете внимание на този прозорец и на дупката в стъклото. Дупката от куршума е малко под средната рамка и се пада на десетина сантиметра отляво на дръжката. Добре!

Сега взимам едно обикновено кабарче и го забивам в черчевето на прозореца над дупката от куршума и малко вляво от нея.

После взимам един здрав черен конец, доста дълъг, като този — в ръката му по магически начин се появи дълъг конец, изваден от издутия му джоб — и съм готов.

Комисарят Хадли се появи от другата страна на прозореца. Дик беше забелязал, че первазът на прозореца му идва малко над кръста.

Доктор Фел завъртя надясно дръжката на прозореца, за да се освободи и да може да се отвори. После сгъна на две конеца, направи примка и я закачи на извитата дръжка. Прекара конеца през забитото в черчевето кабарче като през макара и извади краищата му да висят през дупката в стъклото от външната му страна. — Тъй като не мога да се похваля със скромни размери — извинително каза доктор Фел, — ще ми простите, но няма да мога да участвувам в експеримента. Вдигам прозореца. Ей така!

Той плъзна прозореца нагоре, при което обра част от свободно висящия конец, но положението на примката не се измени.

— Представете си сега, че съм прескочил отвън, както е направил Мидълсуърт. Излизам, затварям след мен прозореца и всичко е готово. — Докторът дръпна надолу прозореца, който глухо се удари в перваза. — Сега само трябва да хвана краищата на конеца отвън и да ги дърпам леко надолу, както прави Хадли.

Като се дърпа конецът, направляван от кабарчето като при макара, примката упражнява натиск върху дръжката, докато тя се изправи под прав ъгъл. Сега прозорецът е заключен.

След това е необходимо само едно силно дръпване, за да изхвърчи кабарчето от черчевето и да се търколи някъде по пода. После освобождавам единия край на конеца и прибирам целия конец през дупката. Както виждате, не остават никакви следи. Е, кабарчето ще бъде намерено в стаята, но никой няма да му обърне внимание, ако вече съм разпилял цяла кутийка по пода. Давайте, Хадли.

Дръжката на прозореца вече беше извъртяна от връвта и езичето беше влязло в леглото. Отвън Хадли дръпна силно конеца надолу. Кабарчето изскочи от дупката си, удари се в перваза и се търкулна по килима…

— Както виждате — посочи доктор Фел, — падна недалеч от едно друго кабарче, което сякаш се беше изтърколило настрани от останалите и което намерихме в петък сутринта. Може би си спомняте, че го забелязах още когато дойдохме тук следобеда. А Хадли замалко щеше да го настъпи.

Отвън комисарят прибираше конеца в ръката си.

— Та това е целият номер на Мидълсуърт — каза доктор Фел. — Необходими са няколко минути, за да се обясни, но всъщност всичко е станало за половин минута. Стаята е била затворена отвсякъде. Сега на Мидълсуърт предстояла последната, но най-важна задача — да убеди вас, господин Маркам, че в стъклото на прозореца не е имало никаква дупка, преди вие да дойдете.

Той заобиколил къщата, влязъл в преддверието, позвънил ви оттам и зашепнал тревожно. Бил сигурен, че ще се хванете на въдицата и точно така станало. Преценил колко време ще ви трябва, за да стигнете до вилата. Пуснал един шилинг в електромера и лампата във всекидневната светнала, защото преди това я оставил включена. Излязъл от къщата, прекосил пътя — тогава го видяла госпожица Дру — и вече бил готов.

Когато сте се приближили, той нарочно вдигнал шум, като поставял пушката върху стената. Това привлякло вниманието ви. И когато сте се обърнали и сте викнали към стрелеца, той се прицелил в прозореца и стрелял… с какво?

— С халосен патрон — отвърна Дик.

— Да, с халосен патрон — потвърди доктор Фел. — Сетил се за идеята на майор Прайс да се пошегува с Ърншо и я е използвал. Вие, господин Маркам, сте останали с убеждението, че сте видели куршума да пронизва стъклото. Точно този въпрос исках да си изясня, когато ви разпитвах в петък следобед. Заради това бях… хм-хм… толкова напрегнат, докато ви задавах въпросите, и когато Хадли ме прекъсна в критичния момент, не си помислих нищо добро за него.

Но всъщност вие не сте видели нищо такова. Това ми стана ясно още докато говорехте. Струва ми се, че казахте нещо от сорта: „Наблюдавах пушката, видях от цевта й да излиза пламък и дори от разстоянието, на което бях, можах да различа дупката в стъклото.“

Да, „да различите“. Но това е нещо съвсем различно. Вие сте гледали пушката. Видели сте я да гръмва. За да видите дали дупката на прозореца е причинена от същия куршум, би трябвало да извърнете глава към вилата със скорост, по-голяма от тази на куршума. А това очевидно е невъзможно.

След като чух думите ви, си отдъхнах. А после, когато ми преразказахте как госпожица Синтия Дру споменала, че е видяла някой да притичва през пътя, целият случай ми се изясни. Ако тогава Хадли не ме беше прекъснал.

Комисарят Хадли, който тъкмо влизаше в стаята, ядосано се спря.

— Прекъснал ли? — повтори той.

— Да.

— Ако тогава си бяхте направили труда да ми кажете какво имате предвид, нещата може би щяха да се развият по-леко. И освен това не избързвате ли малко с обяснението си?

Пурата на доктор Фел беше угаснала. Той я забеляза, запъти се към дивана и тежко се отпусна върху него.

— Не остана още кой знае колко за разказване. Ако ми позволите да се върна назад и да започна от петък вечерта, струва ми се, че всичко ще си дойде на мястото. Още при първия оглед на стаята, преди да дойде Хадли, ми се стори, че съм разгадал тайната. По-късно дойде Хадли и ми разкри самоличността на мъртвия и от този момент подозренията ми се насочиха към Мидълсуърт.

Преди да отида в Аш Хол…

— А защо толкова много настоявахте да отидете там? — поинтересува се Дик.

— Предполагах, че там е имало будни хора през цялата нощ заради болната прислужница. Някой можеше да е чул нещо. Лорд Аш, както ви казах, наистина беше чул изстрела след полунощ. А през времето, което прекарах в имението, Хадли трябваше по моя молба да каже на човека, който се занимава с пощата…

— … да постави различни знаци върху марките, които евентуално ще бъдат купени от четири или пет човека — допълни Хадли. — До късно следобед аз не знаех, че подозирате Мидълсуърт. Аз лично подозирах госпожица Дру, но със същото основание можехме да подозираме и майор Прайс, и господин Ърншо и дори…

— Мен ли? — попита тихичко Лесли.

— Дори самия лорд Аш — усмихна й се Хадли. — Капанът беше заложен за всички наред.

— В началото си мислех, че може и да бъркам — невъзмутимо продължи доктор Фел, — но скоро се убедих с абсолютна сигурност, че съм прав. И вие присъствувахте, когато лорд Аш ми каза, че Сам де Вила е идвал само в имението, предрешен като пътуващ продавач на библии. Сам е отишъл в имението, защото се е надявал, че там ще разбере много неща за селото. Но той не би могъл да научи толкова много работи за жителите на селото от един разговор с лорд Аш. Това затвърди убедеността ми, че е имал съучастник.

Надявам се, сега разбирате защо бях толкова сигурен в подозренията си след разговора ни с господин Маркам онзи следобед? От самопризнанията на Мидълсуърт знаем защо се опитал да си вземе обратно писмото — купил си повече марки, а бедната Лора поставила знаците твърде несръчно.

Той вече бил пуснал писмото, предназначено, представяте ли си, за мен, в което пишело, че госпожица Грант е известна отровителка и се подсказвало, без нищо да се обясни направо, как е било извършено убийството. Както виждате, трябвало да си осигури някаква основа, да се даде някакво обяснение. Трябвало да покаже, че Лесли Грант има смъртен враг, който все още вярва в самоличността на сър Харви Гилман и се опитва да хвърли вината върху нея. Писмото било единственият начин, по който е можело да се постигне това — най-сигурното средство да се отклони вниманието от самия него.

Той написал писмото. После ужасен, че се е разкрил, се опитал да си го вземе обратно. Затова загина Лора Федърс.

— Но писмото не е съдържало описание на начина, по който е било извършено убийството, нали? — попита Дик.

— О, не. Това би било твърде опасно. А и не е било необходимо. Неговата задача е била да ни внуши с всички средства, че някой се опитва да злепостави госпожица Грант. След това случайно забелязал знака на останалите марки, а после побягна от пощата и като видя, че го пресрещаме от три страни, се скри в къщата на госпожица Грант. — Доктор Фел се поколеба. — Бях почти сигурен, че го зърнах горе в спалнята, когато идвах насам. Разказът на господин Маркам го потвърди. Наредих да обкръжат къщата. Той не можеше да избяга. Но… започнах да говоря, за да ме чуе, за да му дам възможност да ме чуе, позволих му да умре. Това обяснява всичко.

Последва дълго мълчание. Слънцето лениво огряваше стаята.

— Не е всичко — каза Дик. — Предполагам, че Синтия е подслушвала под прозорците в четвъртък вечер? И е чула съчинението на Де Вила за Лесли?

— О, да. Госпожица Синтия е добро момиче, но е малко, как да кажа, своенравна.

— Всъщност Лесли не я е ударила с огледалото, когато са се скарали в спалнята, нали?

— Разбира се, че не съм! — извика Лесли.

Дик и Лесли седяха близо един до друг. Дик събра кураж, за да зададе последния въпрос.

— Има още нещо, за което искаш да ме питаш, нали? — обърна се към него Лесли. — Нещо, което самата аз научих впоследствие. Например за това, че съм излизала и са ме видели в градината пред вилата в три часа сутринта? И тогава не започна ли да ме подозираш отново?

— Е, чак да те подозирам… Но…

— Познах, нали? Признай си!

— Да, скъпа, права си.

— И не те упреквам — каза Лесли. — Обяснението на всичко това е твърде глупаво. Но не мога да направя нищо. Много ми е неприятно, винаги ме е притеснявало. Ходих при толкова лекари и всички ми казват да не се тревожа. Случвало се е и на други хора като мен — нервни, неспокойни, впечатлителни. Но аз наистина си мислех, че съм го убила, разбирате ли? Искам да кажа, мислех, че съм убила сър Харви Гилман, когато пушката гръмна случайно. Цяла нощ сънувах кошмари. И как да не сънувам? Събудих се много уморена. Разбрах, че отново ми се е случило, макар да имах само бегла представа къде съм била и какво съм правила. И когато видях на стола друга рокля, а не тази, с която бях вечерта, то тогава… като я видях.

— Слушай — каза Дик, — нима искаш да кажеш, че…

— Да, още една мистерия, прибавена към другите — каза Лесли. — Просто понякога ставам и се разхождам насън. Сигурно съм излязла, за да разбера дали съм го ранила тежко, но нищо не си спомням. Ужасното е, че съм могла да налетя на убиеца. Но нямаше да го забележа. Е, сега за какво съм ти? Дъщеря на Лили Джуъл, нервни кризи, а на всичкото отгоре и се разхожда насън.

Дик я хвана за ръката.

— Харесваш ми такава, каквато си — каза той. — Но мога да ти обещая само едно, както би казал доктор Фел, с ръка на сърцето си: повече няма да ставаш и да се разхождаш насън.

— Как така?

— Аз ще се погрижа за това.