Джон Диксън Кар
Докато смъртта ни раздели (18)

XVIII

Дълго след това този втренчен поглед се присънваше на Дик Маркам. Очите й излъчваха страдание, болезнено осъзнаване на края и такава притегателна сила, каквато госпожица Федърс никога не бе имала приживе.

Защото сега тя беше мъртва.

Дик я намери просната зад тезгяха с широко отворени очи. Лежеше върху купчина пръснати пликове, а лявата й ръка все още сочеше напред. Но пръстите й се бяха отпуснали миг преди да се стегнат внезапно в предсмъртен спазъм. Късчето хартия, което бе държала, сега лежеше до ръката й, почервеняло по краищата от кръвта.

Дик механично го вдигна, когато тялото на госпожица Федърс трепна в конвулсия като риба и след това остана неподвижно. Той не можеше да обясни защо взе късчето хартия. Все пак, несъзнателно, той беше забелязал нещо.

Късчето хартия беше тясна ивица от пощенски плик, откъснато по дължина и после нагоре, но без марката. От него се подаваше още по-малко късче от листа, поставен в липсващия плик. Няколко думи, написани на пишеща машина, го поразиха. На откъснатата ивица пишеше:

Защо сте такива глупаци? Ако искате да разберете как го е извършила Лесли Грант

Нищо повече. И нищо на другата страна. Но Дик се взираше в думите, сякаш те растяха пред очите му.

Защото те бяха написани на собствената му пишеща машина.

Не можеше да се сбърка изкривеното и, което винаги го дразнеше, или черното в, което винаги излизаше размазано. Целият живот на Дик беше свързан с пишещи машини, най-малкото винаги щеше да познае своята собствена „Ъндъруд“. Няколко секунди той стоя, загледан в това кошмарно листче, преди нещо друго да го накара да трепне.

Някъде из жилищните помещения отзад отново се затичаха предпазливи стъпки.

Едва по-късно разбра, че за малко щеше да получи пистолетен куршум в сърцето си. Действуваше механично, без да мисли за последствията. Все още стиснал късчето от писмото и плика, той прескочи тезгяха и се втурна към задната врата.

Пред него имаше помещения, пристроени едно зад друго в права линия. В първото — едновременно всекидневна и кухня с омазнени тапети — масата беше наредена за вечеря и врящият чайник върху скарата на камината изпускаше облаче пара. Стаята беше празна. По-нататък друга врата водеше към спалнята и след като нахълта вътре, той видя в дъното й как се затваря бързо противоположната врата на килера.

Той преследваше убиеца, в това нямаше никакво съмнение. Спалнята беше тъмна. От другата страна на килера някой бясно се опитваше да напипа ключа, бясно се опитваше да заключи вратата и да избяга от него.

Но ключът не се превърташе.

Дик се спусна към тази врата, но се просна в цял ръст върху една сушилка за бельо, поставена точно на пътя му. Събори и кутийка с карфици, които се забиха в дланите му и от болка искри изскочиха от очите му. Но като гумена топка той отново скочи на крака и изрита съборената сушилка от пътя си.

Но килерът също беше празен.

Миришеше на престояла вода и сапун и не беше толкова тъмен, колкото спалнята. Задната му врата с голямо стъкло все още се блъскаше в стената, след като някой я беше отворил рязко и бе излязъл оттам само преди няколко секунди. Беше ли избягал?

Не! Но…

Черните правоъгълници на прозорците на килера са очертаха в сивкавата светлина. През задната врата Дик пристъпи в дъхавия привечерен сумрак сред шепота на листата на кестените и с изненада установи къде се е озовал.

След като бе преминал по цялата дължина на тясната поща, бе излязъл на петнадесетина метра зад Главната улица. Отвъд високата до кръста му каменна стена, която ограждаше двора, се виждаше едната страна и донякъде гърбът на къщата на Лесли.

Тичащата сянка на убиеца, толкова неясна, че губеше очертанията си, прелетя като светкавица през моравата. Сля се със силуета на едно дърво, постоя там и леко се плъзна към задната врата на къщата на Лесли. В кухнята не светеше, никъде не беше достатъчно светло, за да може Дик да различи нечие лице. Само видя как задната врата се отваря и затваря безшумно и фигурата изчезва вътре.

В къщата на Лесли. Това означаваше…

Чакай!

Запъхтян, Дик се прехвърли през ниската ограда в двора на Лесли. След като очите му посвикнаха с тъмнината, забеляза и другите силуети срещу него. От няколко секунди той долавяше шума на косачка, която не работи, а се влачи по тревата.

Сега можа да разпознае и косача, който беше работил преди малко. Високият и слаб Макинтайър, градинарят на Лесли, се появи до задната врата с косачката. Дик погледна наляво към фасадата на къщата и видя огромната характерна фигура на доктор Гидиън Фел в пелерина и широкопола шапка да върви по пътеката към входната врата.

Доктор Фел и Хадли бяха вървели малко след него. Сигурно и те бяха чули изстрела.

Но не това беше причината за изблика на въодушевление, който премина през жилите на Дик, след като разсъдъкът му отново се възвърна. Той вдигна нагоре парченцата от плика и писмото, които държеше в ръката си. Мозъкът му изведнъж свърза няколко отделни факта. И той въздъхна от радост и от облекчение, защото вече можеше да каже пред себе си: убийството на Лора Федърс е последното решаващо доказателство за невинността на Лесли Грант.

Той можеше да покаже, че е така.

Но сега нова опасност го разтърси. Пътят на истинския убиец, който се бе спуснал навън от задната част на пощата, бе затворен от три страни. Макинтайър идваше от едната страна, доктор Фел — от другата, а Дик — от третата. Убиецът се беше скрил в къщата на Лесли. А Лесли беше сама вътре, единствено госпожа Ракли можеше да й се притече на помощ…

Тази мисъл го потресе. Дик се спусна през моравата към задната врата.

— Стой пред тази врата! — извика той на учудения Макинтайър. — Не позволявай на никого да излезе! Ясно ли е?

— Да, сър. Но…

Той не се спря, за да се занимава с удивлението на Макинтайър. Отвори задната врата, влезе в тъмната кухня, където миришеше на готвено, видя ивица светлина под двукрилата врата към трапезарията и се втурна нататък.

Лесли, в лека зелена вечерна рокля с рюш на раменете, седеше от далечната страна на масата и скочи изненадана. Полилеят осветяваше полираната махагонова маса, кръглите покривчици с дантели под всеки прибор, порцелановите съдове, в които не беше сервирано, сребърните свещници с високи бели свещи, които не бяха запалени.

Самата Лесли, след обяснимата уплаха, остана права, отпуснала ръце до тялото си. Кестенявата й коса беше гладко сресана, изящна линия свързваше брадичката и шията й, но кафявите й очи се извърнаха настрани.

— Вечерята ти е там — кимна тя към кухнята, без да го погледне. — Изстинала е. Аз… аз освободих госпожа Ракли. Когато все пак си даде сметка за какво става въпрос, ти не можа да дойдеш на вечеря с дъщерята на Лили Джуъл, нали?

Каквито и черни мисли да я измъчваха, Дик си помисли, че тя не може да не забележи израза на лицето му.

— Лесли, кой влезе тук току-що?

Тя се хвана за облегалката на стола. За секунда продължи да гледа настрани, като че ли искаше да пропъди от главата си гнева, объркването и сълзите си, след което се обърна с лице към него.

— Тук ли? Никой!

— През задната врата. Няма и половин минута.

— Никой не е влизал освен теб. Бях тук през цялото време! Би трябвало да знам!

— Ами малката стаичка! — сети се Дик. — Той или тя — в съзнанието му моментално изскочи образът на Синтия Дру, — който и да било, може да е минал оттам и да е излязъл в преддверието, без да го видиш.

— Дик, за бога, какво означава всичко това?

Той не искаше да я тревожи, но трябваше да й каже.

— Виж какво, скъпа. Убита е Лора Федърс. Някой е влязъл в пощата и я е застрелял само преди няколко минути.

Тънките пръсти на Лесли стиснаха облегалката на стола, тя се олюля, главата й се отметна назад след този последен удар.

— Нещо повече, убиецът е същият човек, който е убил Сам де Вила. И се страхувам, че той се намира в къщата.

Пронизителният звук на звънеца, който се разнесе над главите им, накара и двамата да подскочат, сякаш покрай тях минава гърмяща змия.

Лесли впи поглед в него.

— Няма страшно! — зауспокоява я Дик. — Това е доктор Фел. Той идваше към къщата, видях го. Нали каза, че госпожа Ракли не е тук?

— Няма я. Освободих я, защото…

— Тогава ела с мен — хвана я Дик здраво за китката. — Вероятно няма никаква опасност, но не искам да те губя от поглед, докато отида да отворя вратата.

Един вътрешен глас проговори у него: „Лъжеш, мойто момче. Съществува много сериозна опасност, след като човек, който ненавижда Лесли до смърт, е обграден като в капан в къщата й, но държи зареден пистолет.“ Всяко ъгълче на познатата къща, всяка завеса, всяка площадка на стълбите криеше опасност. Дик стисна още по-здраво китката на Лесли, въпреки че тя се опитваше да се освободи.

— Изобщо не ме докосвай — задъхана каза Лесли. — След като ти и Синтия…

— Не намесвай Синтия!

— Защо пък не?

Дик едва ли не я довлече до преддверието, отвори входната врата и както се бе надявал, видя отвън доктор Фел — една грамада, която му носеше облекчение.

— Лора Федърс… — започна Дик.

— Знам — каза доктор Фел. Жилетката му се повдигаше и се спускаше, той дишаше тежко и гласът му беше по-тих. — Чухме изстрела и ви видяхме как се втурнахте вътре. Хадли е там сега. Мога ли да ви попитам, господине, този път в каква каша сте се забъркали?

— Това е най-точната дума. Но първо, мога да ви докажа, че Лесли няма пръст в нищо нередно. И второ, няма защо да го доказвам, понеже ако повикате полицаите, които са ви на разположение, можем да хванем убиеца тук, в тази къща.

В три изречения той очерта историята. Ефектът върху доктор Фел беше доста странен. Този нов Гаргантюа остана неподвижен на прага, все още задъхан, с шапка на главата си и с ръце, скръстени върху дръжката на бастуна си. Очите му се вторачиха в двете малки листчета, които Дик му подаде.

Тази флегматична реакция направо подлуди Дик в момента, когато той едва ли не очакваше, че някой ще стреля откъм стълбите.

— Не разбирате ли, сър? — повтори той невероятно търпеливо. — В къщата е!

— А-а, аха — отвърна доктор Фел. Погледът му се плъзна към преддверието. — Значи в къщата. Може ли да се измъкне от задната страна?

— Надявам се, че не. Имам предвид, че Макинтайър — градинарят — е там.

— А и отпред не може да се измъкне — завъртя нататък туловището си доктор Фел, — защото Бърт Милър е тук заедно с един специалист от Скотланд Ярд от отдела за борба с рецидивистите, който току-що пристигна. Аха. Да. Извинете ме за момент.

Той се понесе към тъмното, където го видяха да разговаря с две сенки на пътеката. Едната тръгна към задната страна на къщата, другата остана на мястото си, а доктор Фел се върна.

— Ама вижте какво, сър! — запротестира Дик. — Няма ли да претърсим къщата?

— Засега не — отговори доктор Фел. — Ако позволите, бих предпочел да влезем вътре и да поговорим малко.

— Тогава, за бога, нека да изведа Лесли оттук, докато…

— Ще бъде по-добре, ако госпожица Грант остане, уверявам ви.

— Дори когато има убиец в къщата?

— Дори когато има убиец в къщата — отговори доктор Фел съвсем сериозно.

Влезе в преддверието, свали широкополата си шапка и мушна бастуна под мишницата си.

Ярката светлина в столовата привлече вниманието му. С тромав жест подкани Лесли и Дик да минат пред него и ги последва. Поогледа се разсеяно. Измърмори нещо за спасение от горещината. Изказа излишни оправдания — в стаята наистина беше горещо, — преди да отметне плътните завеси на отворените прозорци.

Пред двата прозореца, които гледаха към Главната улица, имаше тежък дъбов флорентински скрин. Доктор Фел седна върху него и подпря ръце на бастуна си.

— Тези две листчета хартия, както правилно посочихте, господин Маркам, трябва да се предадат на Хадли — подхвана той. — Но ако съм разбрал правилно от разказа ви, вие вярвате, че сте открили обяснение на случилото се в пощата. На убийството, казано накратко.

— Да. Така мисля.

— Много добре. Можете ли да ми кажете какво е то?

— Оставете това, докторе! В такъв момент…!

— Да, по дяволите! — прогърмя доктор Фел. — Точно в този момент!

Лесли, която явно не разбираше нито една дума, се беше разтреперала. Дик я прегърна през раменете. Из цялата къща се разнасяха необясними звуци, скърцане, шумолене, сякаш не беше съвсем стабилна, а от преддверието се чуваше метрономното тиктакане на големия часовник.

— Добре, щом държите — каза Дик. — Когато се запознах с комисаря Хадли в Аш Хол тази сутрин, не го виждах за пръв път.

— Аха. Е, и?

— За пръв път го видях, когато стоях горе на прозореца в спалнята на Лесли. — Дик посочи към тавана. — Той пресичаше улицата, за да влезе в пощата.

— Продължавайте — подкани го доктор Фел.

— След това се събрахме да говорим в кабинета на лорд Аш в Аш Хол. Вие обяснихте как убийството е било подготвено така, че вината да падне върху Лесли…

Прекъсна го доктор Фел.

— Един момент. Ако си спомняте, предизвиках ви да кажете нещо друго освен изложеното от мен. Но продължавайте.

— Вие казахте, че истинският убиец ни е задал един проблем. Сега той трябва да ни даде и обяснение, обяснение за загадката със заключената стая, защото иначе полицията не може да докосне Лесли. Вие предположихте, че ще потърси начин да се свърже с нас.

— Предположих.

— Когато ни казахте това — продължи Дик, — комисарят Хадли изведнъж ви погледна и попита: „Затова ли преди малко ме помолихте да…?“ А вие веднага го прекъснахте. После пак вие предположихте, че може да се обади по телефона. Но Хадли дори за секунда не е вярвал, че убиецът може да се обади по телефона. Той го потвърди по-късно във вилата на убития. Посочи, че би било твърде рисковано и добави: „Но другата ви идея, признавам…“, а вие пак го прекъснахте. Съвсем скоро след това още веднъж се спомена за „другия ви план“ и този път съвсем недвусмислено ставаше дума за пощата. Като последен глупак не можах да се сетя по-рано — заключи горчиво Дик. — Ами че ставаше въпрос за стария номер с анонимно писмо.

Лесли погледна към него в недоумение.

— Номер с анонимно писмо ли? — повтори тя.

— Да. Ако истинският убиец е искал да съобщи нещо на полицията, очевидно най-безопасният начин е да напише писмо. А в пощата, ако си спомняте, няма автомат за марки?

— Спри за момент! — извика Лесли. — Струва ми се, че започвам…

— На когото му трябват марки, трябва да си купи от Лора на гишето. Тази сутрин доктор Фел е бил уверен, че ако не едно конкретно лице, то някой измежду ограничен кръг хора ще изпрати кратка бележка, за да обясни как си извършила убийството.

— Искаш да кажеш?…

— Така че той е накарал Хадли да направи нещо, което често практикуват в полицията, когато им се натрупат анонимни писма. Със съдействието на човека, който отговаря за пощата, на всяка марка, продадена на подозрително лице или лица, се поставя различен знак. Тогава, след като пристигне анонимното писмо, полицията може безпогрешно да докаже кой го е писал. Би ли се съгласила Лора Федърс да участвува в такъв номер? На драго сърце. Доктор Фел използва този вариант, за да се опита да залови убиеца. И почти успя. Истинският убиец е написал бележка, ясно. Държа доказателството в ръката си. Истинският убиец се е промъкнал във вилата ми и е написал тази гадост на моята пишеща машина…

Лесли се отдръпна от него. Изглежда, не вярваше на ушите си и протегна напред ръка, като че ли се опитваше да отблъсне нещо.

— На твоята машина ли? — възкликна тя.

— Да. Но тази следа за съжаление не води наникъде. Цял ден не съм бил у дома. Пък и половината село влиза и излиза, без да си прави труда да чука. Синтия Дру, майор Прайс…

— И аз — засмя се Лесли.

— Никак не е смешно! — каза рязко Дик. — Убиецът е написал бележката, в която е обвинил Лесли, че е известна отровителка и навярно е обяснил как е бил убит Де Вила. Убиецът пуснал писмото. Тогава по някаква причина той (или тя) се усъмнил, че е поставен капан. Той (или тя) се опитал да си вземе обратно писмото, изчаквайки, докато Лора Федърс изпразни кутията, след като й дал някакво приемливо обяснение. Но Лора Федърс не беше вчерашна. Тя е знаела за какво става въпрос и му е дала да разбере, че знае. И тъй…

Дик сви пръста си, сякаш натискаше спусък. После се обърна към доктор Фел.

— Така ли е, сър?

Доктор Фел гледаше много сериозно.

Свали пенснето си, вторачи се замислено в него, разтри дълбоката червена следа, която беше оставило на носа му, и отново си го сложи.

— О, да — съгласи се той. — Горе-долу е така.

Напрежението, което свиваше жилите на Дик, изчезна, дробовете му изпуснаха дълга въздишка на облекчение.

— Значи това беше номерът ви с пощата, сър?

— Да. — Умислен, доктор Фел добави: — Естествено имаше смисъл да се опита, но…

— Какво но…?

— По дяволите! Много е лесно да използваш този номер срещу някой съчинител на анонимни послания, който пише многобройни писма и се нуждае от много марки. Но представете си, че лицето, което преследвате, случайно има една марка в джоба си или вкъщи и не му се налага да си купува? И все пак имаше смисъл да се направи опит. Номерът мина. Но боже мой — на лицето му се изписа внезапно ожесточение, — но боже мой, на каква цена!

— Не ви разбрах съвсем.

— Всичко стана прекалено бързо, не намирате ли? Ей така! — доктор Фел щракна с пръсти. — Все пак номерът мина. И струваше един човешки живот.

— Вие нищо не можехте да направите!

— Дали е така? — отвърна доктор Фел.

— Все пак какъвто и да е резултатът от номера, тази игра успя. Още повече че тези две листчета и всичко, което се случи вечерта, определено доказват едно нещо. Надявам се, че поне с това ще се съгласите.

— Какво доказват?

— Първоначалната ви теория! Казахте, че е вероятно това да се случи и то се случи! Казахте, че е вероятно да се хвърли вината върху Лесли с анонимно писмо и така стана! Казахте, че истинският убиец вероятно ще избере този път и той го избра! Какво повече можем да желаем? Според мен това доказва, че убийството на Сам де Вила е било преднамерен опит да се хвърли вината върху Лесли Грант. Не сте ли съгласен?

Доктор Фел гледаше в пода. Както беше кръстосал двете си ръце върху бастуна, огромната му фигура изглеждаше съвсем монолитна. След малко той вдигна глава.

— Е, не — отговори той с нежелание. — Не мога да кажа, че съм съгласен.