Метаданни
Данни
- Серия
- Гидиън Фел (15)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Till Death Do Us Part, 1944 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джон Диксън Кар. Докато смъртта ни раздели
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1986. Основано през 1855 година
Под общата редакция на Богомил Райнов
Редактор: София Василева
Художник: Веселин Павлов
Художник-редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Ирина Йовчева
Коректори: Донка Симеонова, Жанета Желязкова
Американска, I издание ЕКП 07/9536622411/5637–338–86
Издателски №2534. Формат 70×100/32
Печатни коли 17,00. Издателски коли 11,01
Условно издателски коли 10,69
Дадена за набор на 22. IX. 1986 г. Излязла от печат на 30. XII. 1986 г.
Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив
Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив
Цена 1,60 лв.
John Dickson Carr. Till Death Do Us Part
A Bantam Book published by arrangement with Harper & Row, Publishers
Copyright, 1944, by John Dickson Carr
© Борис В. Велчев и Здравко Йорданов, преводачи, 1986
с/o Jusautor, Sofia Ч–820
История
- —Добавяне
XVII
Синтия ли лъжеше? Или Лесли?
Да видим фактите.
Поел по Галоус Лейн точно по здрач, когато в тайнствено шептящия сумрак се носи препирнята на птичките, преди да заспят, Дик Маркам се опита да разгледа фактите.
Минаваше осем часът. Колкото и бързо да се избръснеше и изкъпеше, пак щеше да закъснее за вечерята с Лесли. Щеше да бъде едно малко предателство, след като тя отдаваше такова романтично значение на тази покана. Но по въпроса за още едно дребно нещо — убийството — Синтия ли лъжеше или Лесли?
А тази злощастна история се въртеше все около него. Засягаше го. Беше свързана с неговите чувства. Беше се превърнала във везна, а той все теглеше в какво вярва и в какво не, какво казала Лесли Грант, какво казала Синтия Дру и блюдата никога не се изравняваха.
Едното момиче, ако разсъждаваме така, беше честно, гледаше с чист поглед и откровено казваше истината без задна цел. Другото таеше грозни мисли зад красивото си лице, а може би щеше да има съвсем друг израз, ако го изненадаш.
Познаваш добре и двете момичета. И двете си ги прегръщал съвсем наскоро — е, Синтия само за да я успокоиш, — но да си мислиш такива неща за която и да било от тях изглежда фантастична глупост.
Но спринцовката впиваше отровен зъб като кобра, нечия ръка я държеше, някой се смееше.
Не че беше отстъпил във верността си към Лесли. Той я обичаше.
Но да допуснем, само да допуснем, въпреки всичко…?
Глупости! Тя не може да има никакъв мотив!
Не може ли?
Но като се замислеше за Синтия, пак се чувствуваше по същия начин. И той самият беше писал купища псевдонаучни глупости за потиснати страсти, които вършеха работа, ако ти трябват мотиви заради някоя пиеса или книга. Но когато потиснатите страсти почукат на вратата ти, когато избухнат в лицето ти, чувствуваш се като човек, който се забавлява чудесно с приказки за дявола, а в един момент открива, че дяволът наистина върви по петите му.
Но и в двата случая оставаше необяснимо как е станало всичко в заключената и залостена стая?
Доктор Фел очевидно знаеше, въпреки че не казваше нищо. Доктор Фел и Хадли се бяха оттеглили да разговарят насаме в задната част на вилата, откъдето се чуваха викове и удари на юмруци по маси, но това не обясняваше нищо. Дик не беше присъствувал на разискванията. И той, и Синтия дори бяха изолирани в отделни стаи, наблюдавани от бдителния Милър. Но сега…?
Дик вървя отчаян по селския път, докато стигна вратата на собствената си вила. Сградата беше тъмна, в сумрака ромбовидните прозорци почти не се виждаха. По дяволите, трябваше да побърза! Лесли сигурно го чакаше. Трябваше да се избръсне, трябваше да смени измачканите си дрехи…
Дик затвори входната врата, след като влезе в тъмното антре. Мина слепешката по коридора и влезе в кабинета, където очертанията на книги и театрални афиши не бяха напълно потънали в мрак. Натисна ключа на лампата до вратата. Върна го нагоре, после пак го натисна и едва тогава осъзна, че осветлението е било включено, но въпреки това оставаше тъмно.
Отново тоя проклет електромер с монети!
Госпожа Бюфорд, жената, която му чистеше, обикновено имаше достатъчно монети от по един шилинг, за да храни този змей. Но Дик беше оставил лампите да светят цялата предна нощ, електрическият ток беше спрял и лампите не светеха.
Мина пипнешком през кабинета и от кухнята влезе в килера, чиито прозорци гледаха на запад като тези на кабинета му. За голям късмет — това рядко се случва — той успя да намери един шилинг сред монетите в джоба си. Слепешката откри електромера встрани от мивката, натисна копчето едновременно с пускането на монетата и я чу как пада вътре.
Лампите в кабинета му светнаха. Той се изправи до мивката в килера, загледан навън през прозореца, и изведнъж разбра номера. Силна светлина заля собствената му градина встрани от къщата, както преди много часове той бе видял светлина да струи през прозорците на гостната в другата къща.
Никой не беше запалил лампите, но те светнаха. Дик Маркам се хвана за ръбовете на мивката.
— Охо! — изрече на глас.
Върна се в кабинета, огледа го и се обърна към пишещата машина:
— Знаеш ли, драга ми машинке — каза й той, — как се създава впечатление, че се включва осветлението в заключена и залостена стая?
Дик млъкна изведнъж.
Майор Хорас Прайс, с повдигнати от изумление русоляви вежди, стоеше до вратата на коридора.
Кръглото луничаво лице на майор Прайс с късо подстригани русоляви мустаци и светлосини очи доби по-толерантно изражение. С доброжелателния си вид той искаше да покаже, че никак не се изненадва, когато автор на сензационни пиеси говори на пишещата си машина като на приятелка, и макар самият той да няма такива навици, отлично го разбира.
— Какво каза, драги приятелю? — попита майорът.
— Искате ли да знаете, майоре — запита Дик, — как се създава впечатление, че се включва осветлението в заключена и залостена стая?
Сега изобщо не се опитваше да пази тайни. Точно тази тайна искаше да я разкрие ефектно и без да мисли.
В изпъкналите очи на майор Прайс блесна истински интерес. Той погледна бързо през рамо, за да се увери, че никой не ги слуша, влезе в кабинета и затвори вратата. Дик все още беше погълнат в размисли.
— Мислех си снощи, че и трите вили тук имат електромери с монети — каза той. — Точно затова го е направил! Затова осветлението във вилата е било включено и лампите са светели половината нощ!
Майор Прайс се пообърна.
— Спри за малко, приятелю! Кой какво е направил и защо?
— Бърт Милър минал снощи с колелото си и видял, че зад спуснатите пердета всички лампи във вилата светят.
— Така ли, приятелю, и какво?
— Някой е включил осветлението навсякъде и го е оставил така, докато спре токът.
— Виж ти! Но ако обичаш…?
— Лампите са изгаснали. Тогава някой натиснал всички ключове, но оставил единствено ключа във всекидневната в същото положение. Когато станело време, сутринта, някой е трябвало само да пусне един шилинг в електромера в килерчето. И тогава лампата светна, все едно че беше включена от гостната.
Майор Прайс се поусмихна озадачен.
Огледа афишите по стените: „Грешката на отровителя“, „Паника в семейството“ и „Никога не съм подозирал“, а това винаги го беше забавлявало, колкото и често да ги бе виждал преди, отиде до дивана и седна.
— Ще ми обясниш ли за какво става въпрос? Нямам представа какво искаш да кажеш.
В този момент Дик видя, че решението му не е пълно.
Въпросът с осветлението беше изяснен. Доктор Фел го беше проумял и затова бе направил онзи странен намек специално за електромера в другата вила.
Но това все още не беше обяснение на загадката.
— Това не обяснява как убиецът е излязъл от заключената стая, а Сам де Вила останал вътре! — заяви на глас Дик. — И стаята беше все още заключена. А Сам, мога да се закълна, беше умрял само няколко минути преди да пристигна.
Нищо ново. Загадката си оставаше.
Бавно-бавно майор Прайс извади лула и кесия с тютюн. Остриганата му като на прусак русолява глава беше наклонена напред, очите му излъчваха жив интерес.
— Кой е Сам де Вила? — попита той.
Дик се усети.
— Извинявайте, майоре. Бях много възбуден и приказвах каквото ми дойде наум, защото още не ми се е разминало. А знаете, че нямам право да приказвам. Ако сте разбрали защо…
— Приятелю! Не ме интересува! Но доколкото…
— Доколкото?
— Само доколкото касае някой от клиентите ми, разбира се. — Майор Прайс натъпка тютюна в огнището на лулата с големия си палец. — Половината село смята, че е самоубийство, а другата половина, че е убийство. Аз… ъ-ъ… не мога да кажа.
— В момента просто мислех на глас — заобяснява Дик. — Но не можах да измисля нищо. Дявол да го вземе! Единственият човек, който направи някакво умно предположение досега, е Бил Ърншо.
Китоподобният гръб на майор Прайс се вдърви.
— Ърншо е направил умно предположение?
— Да! И се чудя защо доктор Фел не му обърна внимание!
— Драги ми приятелю — с достойнство го прекъсна майорът, — аз наистина не държа да науча за какво става въпрос. Учудва ме само, че Ърншо е направил нещо, което ти наричаш умно предположение.
— Чакайте, майоре! Вие с Бил все още ли сте на нож?
Русолявите вежди се повдигнаха.
— На нож ли? Не разбирам. Само изглежда жалко, че човек, който се гордее с чувството си за хумор, не може да понесе една безобидна шега, без да го прави на въпрос.
— Имате предвид номера, който изиграхте на Ърншо на стрелбището вчера? Междувпрочем какъв беше този номер?
— Няма значение! Изобщо няма значение! — Лулата беше натъпкана точно по вкуса на майор Прайс, но въпреки това една червена бръчка прекосяваше челото му. Той продължаваше да седи сковано на дивана. — Не съм дошъл тук да говоря за това. Дойдох… ще ме извиниш…
— Съжалявам, майоре, но вие ще трябва да ме извините. Закъснял съм за вечеря у Лесли, а дори не съм облечен още.
— Точно това имам предвид — каза майор Прайс и заби поглед в лулата. После вдигна очи. — Знаеш ли колко е часът сега?
Дик погледна безполезния си ръчен часовник.
— Девет без двадесет — каза му майор Прайс. — И ми се струва, че беше поканен в седем и половина? Чакай малко! — настоя майорът и дори протегна ръка, тъй като Дик беше тръгнал право към стълбите. — Много хубаво, че се разбързваш сега. Много хубаво! Но въпросът, драги ми приятелю, е дали ще я намериш вкъщи, когато отидеш у тях?
Дик се закова на мястото си.
— Какво искате да кажете?
Майор Прайс тръсна глава и още по-внимателно заоглежда върха на лулата си.
— Аз съм на такава възраст, че мога да бъда баща и на двама ви. Говоря ти като приятел. Не искам да те обидя. Но, по дяволите, само едно искам — да постъпиш както подобава, каквото и да се случи, това е, да му се не знае. Вярно ли е или не, че госпожа Ракли те е видяла със Синтия Дру днес и не къде да е, ами в спалнята на Лесли, там ли намери…
Думите му прозвучаха толкова нелепо точно в този момент, че Дик се смути.
— Уверявам те, че няма абсолютно нищо…!
— Естествено, че няма нищо, приятелю! Разбирам те! Обаче в същото време…
— Госпожа Ракли ли е казала това на Лесли?
— Да. След като не си отишъл в седем и половина, нито в осем, нито дори в осем и половина. И още нещо… — Майор Прайс захапа лулата. — През цялото време Синтия беше ли с теб там? — Той посочи с глава към другата вила.
— Синтия си тръгна преди един час с Бил Ърншо.
— Поне да се беше обадил по телефона, приятелю!
— Слушайте, майоре! Станаха някои доста сериозни разкрития по този случай и има опасност да го обърнат отново с главата надолу. Не бива да ви казвам нищо повече от това, че Хадли може да се появи при Лесли всеки момент, за да й зададе някои въпроси.
Майор Прайс беше поразен.
— Наистина ли? Не думай!
— Аз самият си тръгнах, защото Хадли и доктор Фел се захванаха да спорят…
— За какво спорят?
— Нещо относно дестилацията на синилна киселина. И дали е трудно да се получи от неотровни съставки, които можеш да си купиш от всяка аптека. Почти нищо не се чуваше, а и аз не можах да разбера това, което долових. Както и да е, не е проблем да обясня това на Лесли!
Майор Прайс извади запалка и я поднесе към лулата си.
— Драги ми приятелю, единственото, което мога да ти кажа, е, че тя е много разстроена, готова да изпадне в истерия. Сигурно много й е дошло за днес, въпреки че тя не желае да се довери даже на юридическия си съветник. Ако искаш да й помогнеш, веднага иди там.
— В този вид?
Майорът заговори недвусмислено.
— Да. В този вид. От дипломатическа гледна точка е много късно да й звъниш по телефона сега.
Дик тръгна.
Излезе отново на пътя, пое на запад към селото и зад себе си чу далечен говор, който приближаваше. Разпозна гласовете на доктор Фел и комисаря Хадли, които продължаваха да спорят.
Щом и те отиваха при Лесли, за да й задават още въпроси, след като майор Прайс беше казал, че е разстроена и дори готова да изпадне в истерия, значи Дик трябваше непременно да стигне дотам пръв. А после… какво?
Той не знаеше. Без съмнение щеше да се намери някакво приемливо обяснение за това, че Бърт Милър бе видял Лесли до вилата посред нощ и го беше заявил съвсем категорично. Дик накара вътрешния си глас да млъкне и се отказа да мисли повече за това, защото се увери, че не може да изтърпи същите терзания още веднъж в един и същи ден, а после да излезе, че всичко е съвсем естествено. И все пак той забърза.
За три-четири минути стигна до Главната улица. Сега къщата на Лесли беше много близко.
Последните отблясъци на залеза обагряха в розово върховете на покривите. Тук проблясваше някоя плоча, там се очертаваше комин. Но абсолютно безлюдна, Главната улица тънеше в мрак. Тази част от жителите на Сикс Ашис, които не бяха в „Грифона и ясеновото дърво“, се намираха в къщите си, готови да пуснат новините по радиото в девет часа.
Дик сви надясно от Галоус Лейн, пресече пътя и закрачи широко по покрития с тухли тротоар на Главната улица.
Ето, стигна до къщата на Лесли, скрита зад кестените с хубави затревени площи от двете страни. Като се изключи спалнята на горния етаж, никаква светлина не се процеждаше зад спуснатите дебели завеси, но беше запалена малка крушка на покрития вход. Дик се спря пред пътната врата и се огледа наляво и надясно.
Наблизо нямаше къщи — само пощата, ако я наречем къща, беше не много далеч. Когато Дик погледна надясно, малката, обшита с дъски сграда попадна в полезрението му с цялата си липса на достолепие.
Два прозореца с мръсни стъкла, врата помежду им и процепи за писма и пакети под единия прозорец — това се виждаше откъм Главната улица. В предните помещения госпожица Лора Федърс съчетаваше пощенските си задължения с незначителна търговийка с манифактурни стоки, но май не успяваше да продаде нищо. В пристроените задни помещения госпожица Лора Федърс беше уредила дома си. Пощата винаги затваряше в шест — според недоволните преди шест — и сега също беше затворена, тъмните кепенци покриваха вратата и прозорците така предизвикателно към евентуалните клиенти, както едно укрепление предизвиква нападатели.
В прохладната лятна вечер Дик погледна нататък без любопитство.
Някъде, не много далеч, окъсняла косачка тракаше сънливо. Дик забрави за съществуването на Лора Федърс. Отвори пътната врата. Тръгна по пътеката към къщата, за да се види с Лесли.
Някой беше написал някаква кошмарна история за двама влюбени, навеки осъдени да се разминават през въртящите се врати на един и същ хотел. Душата и сърцето на Дик бяха обзети от чувството, че той се намира между такива врати, които го връщат непрекъснато към една и съща кошмарна сцена.
Разнесе се гръм от огнестрелно оръжие, нямаше съмнение. Пистолет или може би пушка. И той беше сигурен откъде е дошъл звукът.
Прииска му се да побегне, да хукне слепешката, да се отскубне от това, което вечно го преследваше. Но му беше съвсем ясно, че не може да го направи. Трябваше да приеме това, което се бе случило дори само заради Лесли. Обърна се и се затича по тротоара към пощата. Собствените му стъпки по тухлите отекваха глухо, това беше единственият шум по Главната улица.
Когато се приближи, видя тънка ивица светлина между затворените кепенци и прозорците.
— Е, хей! — извика той. — Кой е там!
Не очакваше отговор, но и това, което чу, беше отговор. Иззад затворената врата се разнесе трополене на отдалечаващи се стъпки по голите дъски, някой отстъпваше към задните помещения бързо, предпазливо, на пръсти.
Тази врата никога не се отваряше след шест часа — единствено Хенри Гарет идваше в девет часа, за да отнесе вечерната поща, която мис Федърс приготвяше в брезентова торба, — но сега вратата беше отключена.
Дик си представи госпожица Федърс, която не говореше за нищо друго освен за гастрита си и недопустимите простъпки на своите клиенти. Той отвори вратата и веднага усети мирис на изгорял барут.
Вътре в пощата, в малкото неугледно помещение, прашна електрическа крушка хвърляше светлина над ограденото с телена мрежа гише отдясно и тезгяха за продан на манифактурните стоки по лавиците отляво. Дъските на пода, гладки и почернели от времето, отразяваха светлината. В дъното Дик видя отворена врата към жилищните помещения, откъдето се чуваше песента на врящ чайник и потропването на капачето му.
Но погледът му не се спря там веднага.
Сандъкът за писма и пакети беше под прозореца откъм страната на тезгяха. Дървената му вратичка беше широко отворена. Когато човек пуснеше писмо през процепа откъм улицата, то падаше в сандъка от вътрешната страна, но сега вътре бяха останали малко писма.
Всъщност подът на помещението беше покрит с измачкани пликове от всички размери, пометени сякаш от порив на вятъра. Някакво списание, навито на руло, все още се търкаляше по неравния под и синята марка на обвивката му се преобръща няколко пъти, преди списанието да стигне до отсрещното гише.
А зад тезгяха, олюлявайки се, стоеше самата госпожица Лора Федърс.
Тъмните й очи, вече изцъклени и невиждащи, излъчваха нечовешко напрежение. Изглеждаше невероятно грозна, невероятно неугледна, посивялата й коса беше събрана на кок, лицето й беше изкривено от болка, тъмната й рокля нямаше никаква линия. Простреляна от близко разстояние, тя притискаше под лявата си гръд пръстите на дясната си ръка, целите в кръв. Изглежда, все пак беше разбрала, че е дошъл някой. Защото треперещата й лява ръка, в която стискаше късче хартия, продължаваше да сочи към задната врата с неистова жизненост.
Още миг продължи да диша тежко, да сочи назад с трепереща ръка и да се опитва да проговори, после се строполи зад тезгяха.
Настана тишина, чуваше се само песента на чайника и потропването на капачето му в задната стая.