Джон Диксън Кар
Докато смъртта ни раздели (15)

XV

Беше късен следобед, когато доктор Фел зададе отново същия въпрос в зловещата вила на Галоус Лейн.

След като обядваха в Аш Хол, доктор Фел, Хадли и Дик Маркам пообиколиха селото. Дик пожела да си тръгне с Лесли, но доктор Фел не искаше и да чуе за това. Изглежда, държеше да се движи с повече хора.

Все още не беше се разпространила новината, че умрелият не е сър Харви Гилман, или че полицията има някакви основания да подозира дали не става въпрос за убийство. В клопката имаше стръв, капанът беше заложен, оставаше убиецът да се подмами. По лицата беше изписано неудържимо любопитство, никой не гледаше право към тях, но неизречените въпроси се долавяха. Дик никога в живота си не се беше чувствувал по-неудобно.

А те срещнаха много хора.

Опитаха се да поговорят със Синтия Дру, но майка й — дребна тъжна женица — не им позволи, като в същото време демонстративно отказа да разговаря с Дик Маркам. Синтия, обясни тя, се спънала и се ударила лошо на някакви каменни стълби. Не била в състояние да приеме когото и да било, а и никого — тук веждите й се повдигнаха — не очаквала да я посети.

Но пък се срещнаха с майор Прайс, който излизаше от кантората си. Запознаха се с Ърншо, който си купуваше нещо в пощата. Доктор Фел си купи шоколадови пурички, както и истински пури от магазинчето за сладкиши и цигари, размени мисли относно църковната архитектура с преподобния Гудфлауър, посети кръчмата „Грифон и ясеново дърво“, където изпи няколко чаши пиво, преди да я затворят.

Ниското ослепителножълто слънце вече се бе скрило зад селото, когато тръгнаха обратно към Галоус Лейн. Като минаваха покрай къщата на Лесли, Дик си спомни думите й, преди да се разделят: „Ще дойдеш да вечеряме по-късно, както се бяхме уговорили, нали?“ и как пламенно се бе съгласил. Погледна към прозорците дано да му се мерне лицето й, но я нямаше там. Скоро след това пред очите им се показа бялата къща с черни трегери и изпочупени прозорци и притъмнялата овощна градина зад нея.

Тялото на Сам де Вила, наричан още сър Харви Гилман отдавна беше пренесено в Хокстоунската морга. Бърт Милър, полицаят, търпеливо стоеше на пост в градината. Хадли се провикна още преди да се приближат съвсем:

— Получихте ли протокола от аутопсията?

— Не, сър. Обещаха да се обадят по телефона, когато има резултат.

— Успяхте ли да научите нещо за онова обаждане по телефона?

На Бърт Милър трябваше много да му се обяснява. Под внушителната каска на едрото му лице не пролича никаква реакция.

— Кое обаждане по телефона, сър?

Хадли го изгледа.

— Рано тази сутрин неизвестно лице се обадило на господин Маркам и го помолило да дойде бързо тук. Спомняте ли си?

— Да, сър.

— Установи ли се откъде се е обадило?

— Да, сър. Обадили са се от тази вила.

— От тази вила, а? — повтори Хадли и погледна към доктор Фел.

— Ето по този телефон — кимна Милър към отворената врата зад него, — в пет и две минути сутринта. Така каза телефонистката.

Хадли отново погледна към доктор Фел.

— Предполагам, сега ще кажете — забеляза иронично той, — че това сте очаквали?

— Оставете това, Хадли! — раздразни се доктор Фел. — Нямам намерение да се представям за велик жрец на фокус-бокус и да извършвам хипнотични движения над кристално кълбо като Сам де Вила. Но някои неща излизат наяве, защото не могат да не излязат наяве. Осъзнавате най-важното съображение в нашия случай, нали?

Хадли дискретно замълча.

— Почакайте, сър — обади се Дик, — един път вече зададохте този въпрос. А после, когато ние се опитахме да ви отговорим, вие изобщо не ни казахте какво мислите. За какво става въпрос?

— Най-важното съображение според моето скромно мнение е да изясним как Сам де Вила е прекарал последните шест часа от живота си.

Дик бе очаквал нещо съвсем друго и не можеше да откъсне очи от него.

— Снощи вие сте го оставили тук около единадесет часа — продължи доктор Фел. — Добре! Намерили сте го мъртъв, и то непосредствено след настъпването на смъртта в пет и двадесет тази сутрин. Добре! Как е прекарал той този промеждутък? Нека да си го изясним.

Доктор Фел тромаво изкачи двете каменни стъпала и влезе в малкото преддверие. Но той не влезе в гостната. Тръгна да обикаля в кръг преддверието, бавно и величествено като боен кораб на маневри, докато погледът му блуждаеше наоколо.

— Гостна вляво — посочи той. — От другата страна — коридор, вдясно столова, кухня и килер отзад. Разгледах ги сутринта, докато чаках тук. Хвърлих един поглед и на електромера в килерчето. — Доктор Фел понагласи мустачките си и след това отново се обърна към Дик: — Когато сте го оставили сам в единадесет часа, Де Вила казал, че смята да си ляга, нали?

— Да.

— И навярно си е легнал — продължи доктор Фел, — защото Лорд Аш минал малко след това, за да види как е раненият, и къщата била тъмна. Лорд Аш ви го каза, нали?

— Да.

— Тази сутрин не се качих горе. Но сега си заслужава да го направим.

Стълбата беше тясна със здрави перила и внезапно завиваше надясно под прав ъгъл. Отведе ги на втория етаж, където таваните бяха по-ниски. Покритият с шинди покрив тежеше като дебел топъл юрган над две доста големи спални откъм фасадата, една с изглед към задната страна на къщата и баня. Само в спалнята, която беше точно над гостната, имаше признаци, че е била обитавана.

Вратата й беше плътно прилепнала, с резе, и когато доктор Фел я отвори, изскърца и пристърга по голия под. Два прозореца в скосената стена гледаха към селския път и през тях влизаше светлината на късния следобед, на която сянката на брезовата горичка отсреща придаваше ръждиво-червен нюанс.

Мебелировката на стаята беше строга, както и бяло измазаните й стени. Единично легло, скрин с чекмеджета, огледало, дъбов гардероб, стол с права облегалка и едно-две килимчета на пода. Стаята миришеше на застояло, въпреки че прозорците бяха отворени. Всичко в нея беше неподредено, сякаш някой много е бързал. Някой беше спал в леглото и завивките бяха отхвърлени назад, очевидно също набързо.

Същото им направи впечатление, когато забелязаха безпорядъка в личните вещи — яки, тоалетни принадлежности, книги, плетен колан за халат — които преливаха от два големи, все още неизпразнени докрай куфара.

— Както виждате, той не е смятал да остава дълго — посочи нататък доктор Фел с бастуна, си. — Готов да офейка веднага щом вземе парите. Безгрешен замисъл, прецизно изпълнение. А вместо това… Почакайте малко!

На пода до леглото имаше пепелник с три-четири угарки от пури. До него стоеше чаша вода — малко престояла, с мехурчета, и малко шишенце. Следвайки въпросителния поглед на доктор Фел, Хадли вдигна шишенцето. В него имаше няколко малки бели хапчета и той отиде до прозореца, за да прочете етикета.

— Луминал — каза комисарят, — от малките хапчета.

— Това не означава нищо — намеси се Дик. — Той спомена снощи, че носел луминал със себе си. Мидълсуърт му каза, че може да вземе едно от малките хапчета, ако гърбът започне много да го боли.

Доктор Фел се замисли.

— Едно от малките хапчета? Не повече?

— Така каза Мидълсуърт.

— Значи раната наистина го е боляла?

— Адски. За това не симулираше, сигурен съм.

— Не! — прогърмя доктор Фел и разтърси глава с отчаяна физиономия. — Не, не, не, не и не! Помислете, Хадли. От психологическа гледна точка не е естествено Де Вила да прояви такава въздържаност!

— Какво искате да кажете?

— Добре, представете си, че вие се намирате в неговото положение? Представете си, че сте нервен човек, който си мисли какво ли не и ви предстои дълга нощ с болезнена рана от куршум? И имате подръка доста луминал. Ще се ограничите ли само с едно от малките хапчета? Няма ли да си вземете една порядъчна доза, за да си осигурите дълбок сън?

— Да — съгласи се Хадли, — да допуснем, че ще взема. Но…

— Ние се опитваме да възпроизведем прелюдията към това престъпление. Какво знаем дотук? — извиси глас доктор Фел и закрачи напред-назад до вратата.

— Почти нищо, ако искате да ви кажа откровено.

— Както и да е, нека да проследим действията на Де Вила. Гостите му си тръгват към единадесет часа. Той вече е по пижама, в халат и по пантофи, така че няма нужда да се съблича. Качва се горе в спалнята си.

Тук търсещият поглед на доктор Фел попадна на плетения колан на халата, който се бе свлякъл до крака на леглото. Той се вторачи в него.

— Внимавайте, Хадли. Тази сутрин трупът на Де Вила бил открит облечен в пижама и халат. Аз лично не забелязах, но вие спомняте ли си случайно дали коланът е бил на халата? — После погледна към Дик. — А вие, младежо?

— Не си спомням — призна Дик.

— Нито пък аз — каза Хадли. — Но халатът е в моргата в Хокстоун. Веднага можем да се обадим и да попитаме.

Доктор Фел изостави тази тема и продължи.

— Както и да е, продължаваме да възпроизвеждаме тъмните часове преди убийството. Де Вила се качва, за да си легне. Донесъл си е чаша вода. Взима си порядъчна доза луминал и сяда в леглото, за да си допуши пурата, — вижте пепелника, — докато лекарството започне да действува. И после…

Хадли изпуфтя подигравателно.

— А после — каза той — той става и слиза долу в пет часа сутринта, така ли?

— Очевидно, да.

— Но защо?

— Надявам се, че господин Маркам ще ни обясни защо още сега. Нека да слезем долу — отвърна доктор Фел.

Сега, след като я нямаше неподвижната фигура зад писалището, всекидневната не изглеждаше толкова отблъскваща. Хората от техническия екип, изпратен от Хокстоун, вече бяха направили снимки на стаята и бяха снели отпечатъците от пръсти. Бяха взели и спринцовката, но пушката 22-ри калибър все още стоеше, подпряна до камината, а кутийката и разпилените кабарчета не бяха прибрани от пода до креслото.

Хадли, който вече беше казал на Дик няколко точни и убедителни думи по въпроса за веществените доказателства и тяхното опазване, не каза нищо, само гледаше многозначително. А доктор Фел изобщо не каза нищо. Скръстил ръце, той се облегна на стената между двата прозореца. От едната му страна беше дупката от куршума на долното стъкло, от другата празната рамка на прозореца, а счупените стъкла се търкаляха по пода. От външната страна на прозореца се виждаше каската на Бърт Милър, който неуморно се разхождаше напред-назад.

— Господин Маркам, моля ви да положите усилие и да се съсредоточите, много е важно. — Доктор Фел заговори толкова неудържимо настойчиво, че на Дик му стана неудобно.

— Върху какво да се съсредоточа?

— Върху това, което сте видели тази сутрин.

Не беше необходимо голямо усилие, за да се съсредоточи. Дик се чудеше дали някога ще се разнесе този противен мирис на горчиви бадеми, дори след седмици, та вече да не му се привижда какво ли не в ъглите на гостната.

— Но нека преди това да се разберем за едно нещо. Кажете ми, мислите ли, че ви лъжа?

— Защо да мисля така?

— Защото на всички, като се почне с Милър отвън и се свърши с комисаря Хадли и лорд Аш, на всички им се струва, че лъжа или че съм си въобразил някои работи. Казвам ви, че тези прозорци бяха заключени отвътре! И вратата беше заключена и залостена отвътре! Съмнявате ли се в това?

— О, не — каза доктор Фел, — не се съмнявам.

— Все пак убиецът има, как да се изразя, материална форма — нима е влязъл в тази стая, убил е Де Вила и е излязъл отново? А вратата и прозорците са били заключени?

— Да — каза доктор Фел.

Силуетът на Бърт Милър се показа зад прозореца — като сянката на закона.

Комисарят Хадли избута креслото до писалището, зае мястото на мъртвеца и извади тефтерчето си. Доктор Фел добави:

— Аз наистина мисля така, Хадли. Съвсем буквално.

— Продължавайте! — каза Хадли.

— Да започнем с това мистериозно обаждане по телефона в пет часа и две минути — изръмжа доктор Фел, скръстил още по-плътно ръце пред гърдите си. — Както разбрахте, обадили са се от тази къща.

— Да.

— Възможно ли е да не е бил гласът на Де Вила?

— Може и да не е бил, възможно е. Не мога да кажа чий глас беше. Човекът шептеше.

— Но въпреки това ви е внушил, че става въпрос за нещо спешно. — Доктор Фел вдигна нагоре брадичката си и се изпъчи още повече. — Така ли?

— Точно така. За нещо много спешно.

— Добре. Вие сте излезли от вилата си и сте се затичали по пътя. Били сте на известно разстояние от тази къща, когато сте видели, че в гостната се включва осветлението. — Доктор Фел замълча, толкова съсредоточен, че очите му сякаш се събраха зад пенснето. — На какво разстояние бяхте, когато видяхте тази светлина?

Дик се замисли.

— Към стотина метра, бих казал.

— Така че не сте могли в този момент да видите какво става вътре в стаята?

— За бога, не! По никакъв начин! Още бях много далеч. Просто видях как се включва осветлението, а навън все още беше доста тъмно.

Без да каже дума, комисарят Хадли стана. Единственият източник на светлина в стаята беше силната лампа с жълтеникаво-кафяв абажур, която висеше над писалището. Ключът й беше на стената до вратата към преддверието. Хадли отиде дотам, щракна един път, после още веднъж, така че лампата светна и угасна. След това все така безмълвно продължи да пише в тефтерчето си на писалището.

Доктор Фел се изкашля.

— Вие вече сте вървели по-бавно по пътя, нали? Да! Малко по-късно, доколкото разбрах, сте видели как тази пушка калибър 22 се показва иззад стената, нали? Да. На какво разстояние бяхте, когато видяхте това?

Дик отново се замисли.

— Ами… да речем, тридесет метра. Или по-малко.

— Така че все още не сте могли да видите какво става вътре в стаята?

— Не. Естествено не.

— Но съвсем ясно сте видели пушката?

— Да.

Доктор Фел протегна ръка и почука по стъклото.

— Вие дори сте могли да различите дупката от куршума, когато — по собственото ви картинно описание пред полицая — „той се забил в стъклото“?

Дик безпомощно размаха ръце.

— Боя се, че съм се изразил прекалено художествено. По-скоро мислех за шатрата на гадателя. Но в крайна сметка всичко се свежда до същото. Наблюдавах пушката, видях изстрела и дори от това разстояние можех да забележа дупката от куршума.

— Вие сте далекоглед, доколкото разбирам?

— Доста. Вчера например, когато стрелях по мишените на стрелбището на майор Прайс, можех да кажа точно къде попадат изстрелите ми, без да издърпвам мишената до тезгяха.

Комисарят Хадли се намеси:

— Ако си мислите, че обясненията за дупката от куршума са небивалици — грешите. Хората от техническия екип провериха всичко: ъгъл на стрелба, начална скорост, характер на пораженията на стъклото. — Той посочи с глава към повредената картина над камината. — Провериха куршума, който извадиха от стената. Бил е изстрелян от тази пушка калибър 22 и не може да бъде от друга.

Доктор Фел бавно извърна към него пламналото си лице.

— Боже мой! Хадли! — разяри се той доста неочаквано за човек с неговия характер, от което Хадли се стресна не по-малко, отколкото Дик. — Ще ми позволите ли, ако обичате, да работя със свидетеля, както аз преценя?

Лицето му беше станало огненочервено.

— Вие, сър, сте комисар от столичната полиция. Аз съм на ваше разположение. Аз съм просто ваш консултант по този казус, или с по-прости думи — човекът, когото помъквате със себе си при по-особените, да не кажа — налудничави случаи като този. Сега вие ми направихте чест да се консултирате с мен по повод на едно убийство, както имаме основание да вярваме. Мога ли да задавам въпроси по моя преценка, сър, или не мога?

За частица от секундата каската на Бърт Милър остана на едно място, преди да се възобнови движението й. Сутринта не бяха отишли напразно думите на Дик, когато бе казал на Милър, че това е самоубийство и го беше описал с такова богатство на подробности, че на полицая изобщо не му мина нещо друго през ума. За пръв път Милър чу думата убийство от устата на своите началници.

Но сега Дик не забелязваше такива неща. Избухването на доктор Фел изцяло беше обсебило вниманието му.

— Извинявайте, ако съм ви засегнал — каза кротко Хадли. — Продължавайте.

— Аха! А! Много добре. — Доктор Фел си нагласи пенснето и издаде продължителен предизвикателен звук през носа си. — След като сте чули изстрела, господин Маркам, вие отново сте се затичали напред?

— Да.

— И сте срещнали госпожица Дру на пътя?

— Точно така.

— А как ще обясните, че при вашето добро зрение не сте я забелязали по-рано?

— Слънцето блестеше право в очите ми. Затова не я видях. Слънцето беше точно срещу мен, а тя идваше от изток. Виждаше се какво има от двете страни на пътя, но не и самият път.

— Хм, да. Това изяснява въпроса. Какво обяснение ви даде госпожица Дру за присъствието си на пътя по това време?

— Чакайте сега, сър! Вие да не си мислите, че…?

— Какво обяснение — повтори доктор Фел, без да повишава тон — ви даде госпожица Дру за присъствието си на пътя по това време?

Отвън в преддверието се чу проницателният звън на телефона.

Шумът стресна и тримата мъже, всеки зает със своите собствени мисли. Това ли беше съобщението, което очакваше доктор Фел? — чудеше се Дик. А дали убиецът с любезно приятелско изражение сред всички любезни приятелски изражения на хората от Сикс Ашис не звънеше, за да шепне с още по-голяма омраза против Лесли Грант? Хадли изтича до телефона. Чуха го да говори тихо. Когато се върна, лицето му беше много сериозно.

— Е? — подкани го доктор Фел.

— Не — отвърна бързо комисарят, — не е това, за което си мислите. Тези ваши идеи за съобщение по телефона са глупости и вие го знаете. Никой няма да поеме такъв безсмислен риск. Но другата ви идея, признавам…

— Кой беше, Хадли?

— Беше съдебният лекар от Хокстоун. Току-що приключил аутопсията. И пак всичко се обръща с главата надолу.

Както беше облегнал едрото си тяло на стената, доктор Фел веднага се изправи. Устата му зина под тънките му мустачки.

— Хайде сега, Хадли! Да не вземете да ми кажете, че Сам де Вила не е бил отровен със синилна киселина?

— Не, не, със синилна киселина е бил отровен. Около грам и половина безводна синилна киселина са му били инжектирани доста несръчно. Но…

— Но какво?

— Проблемът е в съдържанието на стомаха — каза Хадли.

— Говорете, човече!

— Около шест часа преди смъртта си — продължи Хадли — Сам е погълнал три или четири хапчета луминал.

Хадли отново седна на писалището и отвори тефтерчето си.

— Не разбирате ли? — продължи той. — Ако Сам е взел такова количество луминал, преди да си легне — някъде след единадесет часа, практически е невъзможно да слезе сам долу в пет часа сутринта.