Джон Диксън Кар
Докато смъртта ни раздели (14)

XIV

Тези думи ги смразиха с тежестта си.

Брадичката на Хадли изпъкна напред и той запротестира, колкото да се каже, че не са били прибързани.

— Почакайте малко, Фел! Не можем да заявим със сигурност, че е убийство. Все още е рано.

— Е, драги! Кажете какво вие имате предвид?

— Като че ли аз ще мога да отговоря на един от въпросите ви още сега — прекъсна го лорд Аш.

И Хадли, и доктор Фел се обърнаха изненадани, за да го погледнат. Лорд Аш, разстлал отново на дланта си златната яка, осеяна с рубини, измърмори нещо, като че ли ги предупреждаваше да не очакват кой знае какво.

— Преди малко попитахте — каза той — дали този мним продавач на библии е посещавал и някоя друга къща освен моята. Въпросът едва ли е много важен. Но аз мога да ви кажа. Не е посещавал. Навремето поразпитах за него.

— Тъй! — промърмори доктор Фел. — Тъй!

Хадли го погледна малко подозрително — от двадесет и пет години вече разпилените мисли на приятеля му предизвикваха такова отношение, — но не каза нищо.

— Но моля ви, господа, не прекалявайте — рече лорд Аш и остави на масата златната яка. — Недейте така! Вие употребявате думата „убийство“?

— Аз я употребявам — заяви доктор Фел.

— Аз разбирам малко от тези неща — каза лорд Аш, — въпреки че съм чел романите за загадъчна смърт в старинни замъци, написани от онзи господин, който успявал да ги съчини по време на почивните си дни в края на седмицата. Но това пък! Доколкото разбрах, този човек Де Вила починал от отравяне в стая със залостени отвътре врати и прозорци.

— Да — съгласи се доктор Фел. — Ето защо централната фигура в тази история е госпожица Лесли Грант.

— Чакайте малко! — намеси се Дик и се обърна към лорд Аш: — Вие казахте, сър, че Лесли дошла тук тази сутрин, хвърлила ви бижутата и ви разказала за миналото на майка си?

— Да. Много неудобно се почувствувах.

— Защо е направила това, сър?

Лорд Аш беше доста смутен.

— Защото малката Синтия Дру отишла при нея и я обвинила, че е отровителка.

В това време самата Лесли влезе в стаята, затваряйки леко тапицираната със зелено сукно врата след себе си. Въпреки че на външен вид беше спокойна, явно събираше сили за разговора, който я очакваше. Застана в ъгъла между прозорците, с гръб към светлината и с лице към тях.

— Най-добре аз да отговоря на този въпрос. Въпреки че ми е ужасно противно. — Лесли се опита да се засмее, на устните й грейна леката усмивчица, пред която Дик Маркам не можеше да устоява, но притеснено се стопи. — Не се тревожи, Дик — добави тя, — ще говорим за това по-късно. Но за мен беше ужасно.

— Синтия ли?

— Да! Появи се в стаята ми сутринта. Бог знае как се е намъкнала, но се опитваше да отвори сейфа.

— Аз… казаха ми за това.

Раменете й бяха отпуснати, гърдите й се повдигаха.

— Синтия ми каза: „Искам да знам какво има в този сейф. И няма да си тръгна, докато не разбера.“ Попитах я за какво говори. Тя каза: „Тук държиш отровата, нали? Същата, с която си отровила тримата мъже, влюбени в теб?“ Това е! — безпомощно извика Лесли и разпери ръце.

— Не се вълнувайте!

— Допусках, че цялото село говори или най-малкото си мисли някакви ужасни неща за мен — продължи тя. — Но и в най-безумните си помисли не съм предполагала, че може да е нещо такова! Особено когато тя ми каза, че Дик знае всичко и полицията ще дойде да ме арестува, защото съм държала отрова или нещо подобно в сейфа. Аз… аз просто се обърках.

— Чакай малко. Ти удари ли я?

Лесли примигна.

— Да съм я ударила?

— С настолното огледало от тоалетката?

— Божичко, не! — Кафявите й очи се разшириха. — Тя ли каза, че съм, я ударила?

— А какво стана?

— Синтия се втурна към мен, това стана. Тя е по-силна от мен, не знаех какво да правя. Изплъзнах се, тя се спъна и падна като чувал с картофи върху таблата на леглото. Когато видях, че само е припаднала и не се е ударила зле — пухкавите й устни се събраха, тя съсредоточено се загледа през прозореца, — може да съм била безсърдечна, но просто я оставих там. Кой не би постъпил така?

— Продължавай!

— Помислих си: „Това е вече прекалено, не мога да издържам повече.“ Така че извадих тези неща от сейфа, изтичах тук при лорд Аш и му разказах истината. Докато му разказвах, дойдоха доктор… — доктор Фел, нали? — и комисарят Хадли. Реших, че мога да кажа и на тях. — Устните на Лесли бяха пресъхнали. — Само едно нещо искам да си изясня, Дик — добави тя явно с голямо усилие, — ти ли каза на Синтия?

— Какво да й кажа?

— Тази ужасна история за тримата съпрузи… и всичко останало. — Лесли поруменя. — Тя все повтаряше: „Докато смъртта ни раздели, докато смъртта ни раздели“ като луда. Само това ме интересува, само това ме притеснява! Казал ли си нещо тайно на Синтия, което не си казал на мен?

— Не.

— Заклеваш ли се, Дик? Бил си с нея тази сутрин. Майор Прайс ми каза.

— Честна дума, никога нищо не съм казвал на Синтия!

Лесли прекара длан през челото си.

— Ами тогава откъде Синтия е разбрала?

— Това представлява интерес за всички нас — отбеляза доктор Фел.

Изпод диплите на широката си пелерина той извади от джоба на панталона си голяма червена носна кърпа. Изтри с нея челото си толкова усърдно, че дългият му прошарен перчем закри едното му око. След това зае поза на човек, готов за спор, което накара Хадли да се наежи, но доктор Фел посочи стола от другата страна на бюрото на лорд Аш.

— Седнете, мила — подкани той Лесли.

Тя се подчини.

— Ако пак започвате с вашите лекции… — много подозрително каза Хадли.

— Няма да чета лекции — отрече доктор Фел с достойнство. — Искам да запитам госпожица Грант дали има някой смъртен враг в това село.

Стана тихо. Всички мълчаха.

— Това е невъзможно! — извика Лесли.

— Добре, нека да разгледаме обстоятелствата — рече доктор Фел и прибра носната кърпа в джоба си. — Сам де Вила, мир на праха му, пристигнал в Сикс Ашис като външен човек. Изглежда, не е имал връзка с никого от селото. — Тук доктор Фел малко се поколеба. — Съгласен ли сте, Хадли?

— От това, което ни е известно до момента, съгласен съм.

— Затова Сам, по силата на това обстоятелство, няма отношение към схемата на убийството.

— Ако е било убийство — бързо се обади Хадли.

— Ако е било убийство. Ах, да. Аха. Добре. Сега е сигурно, както се съгласихме тази сутрин, че възпроизвеждането на едно въображаемо престъпление — със спринцовката, синилната киселина, заключените врати — е един умишлен опит да се хвърли вината върху Лесли Грант, тъй като някой я смята за убийца. Иначе няма никакъв смисъл.

— Чакайте да помислим! — започна Хадли.

— Иначе виждате ли някакъв смисъл? — запита доктор Фел учтиво, но твърдо.

Хадли раздрънка монетите в джоба си. Не му отговори.

— Следователно трябва да се изправим пред този въпрос — продължи доктор Фел, вперил поглед в Лесли. — Има ли някой, който да ви мрази дотолкова, че би желал да ви види обвинена в убийство? Или по-общо казано, има ли някой, за когото да е изгодно вие да попаднете в деликатно положение?

Лесли го гледаше безпомощно.

— Няма такъв човек — отговори тя. — Освен… но това е съвсем невъзможно!

Доктор Фел остана невъзмутим.

— Това е заключението, което можем да направим от известните ни факти — продължи той. — Естествена последица от това заключение…

— Има ли някаква последица? — запита Хадли.

— О, да. Тя изпъква много ярко. — Доктор Фел се вгледа в Дик. — Отново щях да пропусна, младежо. В суматохата, докато бяхме във вилата, забравих да ви предупредя да бъдете много, много дискретен. Когато ме оставихте там тази сутрин и отидохте да видите госпожица Грант, разбрах, че сте се срещнали с госпожица Синтия Дру?

— Да…

— Вие… ъ-ъ… осведомихте ли я? Казахте ли й, че госпожица Грант не е всъщност злонамерена престъпна личност, заподозряна в три убийства?

— Не. Тя упорствуваше, че не знае нищо за Лесли. Така че естествено и аз не й казах нищо.

— А на някого другиго да сте казвали?

— Не. Не съм виждал никого другиго.

— Ами какво ще кажете за вашия приятел — доктор Мидълсуърт? Той би ли могъл да се изпусне, че госпожица Грант не е отровителка?

— Хю Мидълсуърт умее да си държи езика зад зъбите, още повече в този случай ще бъде по-въздържан от всякога. Можете да разчитате, че няма да се разприказва.

Доктор Фел се замисли за момент.

— Следователно тук в близост до нас има човек, който все още вярва в тази история. Този човек е убил Сам де Вила, подредил е всичко така, че подозрението за убийството да падне върху Лесли Грант и сега той или тя изпитва безкрайно удовлетворение. Освен ако допуснем малко вероятната възможност убиецът да е нашият приятел лорд Аш.

— Боже опази! — възкликна лорд Аш.

Безкрайно изненадан, той изпусна на масата перлената огърлица, която беше разглеждал. Веждите му бяха тъмни за разлика от стоманеносивата коса, а сивите очи под тях се бяха разширили от смайване, което личеше и през пенснето. Беше останал с отворена уста.

— Това беше само един пример за особеното чувство за хумор на доктор Фел — изръмжа комисарят Хадли.

— Аха, шега било. Разбирам, но…

— Освен при тази малко вероятна възможност — продължи доктор Фел, — истинският убиец все още вярва в тази измислица. Хайде сега, давайте! Хадли, използвайте способностите и интелигентността си! След като ни е изправил пред една загадка, съвсем логично следва, че истинският убиец трябва да направи какво?

— Е?

— Ами, по дяволите, трябва да ни даде и отговор — изрева доктор Фел и затропа с шипа на бастуна си по пода.

Задъхан, доктор Фел изгледа единия и другия.

— Трупът на Сам де Вила е намерен в една заключена отвътре стая. Дотук добре. Лесли Грант ще бъде обвинена за това. Така смята убиецът. Но как го е направила?

Не забравяйте, за тези въображаеми престъпления се е казало, че не са били разгадани. Казало се е, че вие от полицията сте били безсилни пред тях. Много добре, но този път не бива да излезе, че сте безсилни. След като подозрението ще падне върху госпожица Грант, ние трябва да разберем как е станало всичко, иначе не можем да я докоснем с пръст. Цялата инсценировка, подготвена от убиеца, за да я уличи, се обезсмисля, ако не се докаже как е станал номерът със заключената стая. Разбирате ли ме?

Дик Маркам не отговори веднага.

— Значи вие мислите…?

— Аз мисля, че ще получим някакво съобщение — отговори доктор Фел.

Лицето на Хадли се смръщи недоверчиво.

— Почакайте! — измърмори комисарят. — Затова ли преди малко ме помолихте…

Той спря на средата на думата, след като доктор Фел му отправи повелителен поглед, за да го предупреди, че не бива да говори повече. Според Дик Маркам това предупреждение беше прекалено очевидно, както и повелителният поглед. Той чувствуваше, че се води някакво прикрито съревнование по съобразителност и не му беше много приятно.

— Искам да кажа, че ще получим писмо от „Един приятел“ или „Един доброжелател“, в което ще ни се загатне, ако не може да ни се обясни с подробности как е станал номерът със заключената стая — обясни доктор Фел. — Казано е, че полицията се е изложила веднъж. Да се изкарат полицаите глупаци за пореден път не е сигурен вариант.

— Писмо ли… Какво писмо? — запита Дик.

— Защо не обаждане по телефона?

След пауза, през която доктор Фел продължи пледоарията си пред невидимата аудитория, той обърна начумереното си лице към Дик.

— Рано тази сутрин някой ви се е обадил по телефона — каза той. — Много ме интересува този разговор. Местният полицай ми предаде сбито вашите обяснения. Но искам да ви разпитам по-подробно за това, защото… О, боже мой! Ау, ау, ау!

Подобно джафкане от устата на учен с международна известност смая лорд Аш, който се обърна, за да го изгледа.

Лесли прехапа долната си устна.

— Не ми е съвсем ясно за какво говорите — извика тя, — но не мога да повярвам, това е много по-отвратително от всичко досега. Да не искате да ми кажете, че има човек на тоя свят, който може да направи такова нещо, само и само за да ме злепостави?

— Доста трябва да се постараете, за да повярвате, нали? — рече доктор Фел с отнесен поглед. — Доста трябва да се постараете.

— Но моля ви, какво имате предвид?

— Точно това бих искал да знам и аз — обади се раздразнено Хадли.

— Трябва да си призная — каза лорд Аш, — че и на мен не ми е много ясно. — Той погледна ръчния си часовник и добави: — Надявам се, че всички ще останете за обяд, разбира се?

Лесли скочи от мястото си.

— Благодаря, но аз няма да остана — каза тя. — Като имам предвид новото си положение в обществото като дъщеря на Лили Джуъл…

— Мило момиче — каза лорд Аш любезно, — не ставайте глупава.

Той положи четирите блестящи накита в средата на парчето тъмно кадифе, събра краищата му и й го подаде.

— Вземете ги — каза той.

— Няма да ги взема! — отвърна Лесли, като че ли готова да тропне с крак. Очите й отново се напълниха със сълзи. — Не искам да ги видя повече! Те са ваши, нали? Нали вашето семейство винаги е твърдяло, че е така. Тогава ги вземете, вземете ги всичките и ви моля, оставете ме на мира, за бога!

— Скъпа госпожице Грант — рече лорд Аш, бутайки настоятелно вързопчето към нея, — не бива да спорим кой ще вземе или няма да вземе нещо толкова ценно като това. Може да не устоя на изкушението. Но можете да ги оставите тук, докато обядваме, а жена ми няма да ги види…

— Мислите ли, че изобщо ще мога да се изправя пред лейди Аш отново?

— Откровено казано — отговори съпругът на въпросната дама, — да.

— Или пък да се изправя пред когото и да било от това село? Доволна съм, че всичко свърши. Нищо не ми тежи. Чувствувам се отново като човешко същество. Но да се изправя отново пред хората…

Дик отиде при нея и я хвана за рамото.

— Ела да се поразходим из вътрешната градина, докато стане време за обяд — каза той.

— Прекрасна идея — одобри лорд Аш. Издърпа чекмеджето на масата и пусна вътре кадифеното парче плат заедно със съдържанието му. Поразмисли, отдели едно ключе от голяма връзка с ключове и заключи чекмеджето. — И по-късно можем да уредим въпроса с… ъ-ъ… вземането на имуществото ви. А в това време, дано чистият въздух да ви подействува благотворно, добре е да се освободите от тези нездрави идеи.

Лесли се обърна към Дик.

— Според теб нездрави идеи ли са? Кажи!

— Това са нездрави глупости, скъпа.

— Все ли ти е едно коя съм аз?

Дик се изсмя толкова гръмогласно, че самочувствието на Лесли започна да се възвръща, както му се стори.

— Какво ти каза Синтия? — не можеше да се успокои тя. — А как е сега? И как е станало така, че е била с теб рано сутринта?

— Лесли, моля те, забрави за това!

— Правилно — каза лорд Аш, — но едно нещо изглежда очевидно, господин Маркам. — Чертите на лицето му се изопнаха, в очите му се появи изражение, което Дик не можа да разчете. — Госпожица Грант има повече от един „доброжелател“.

— Какво искате да кажете? — извика Лесли.

— Един доброжелател ви изпраща да живеете в Сикс Ашис. Друг, ако можем да вярваме на това, което чухме, иска да ви изпрати на бесилото като убийца.

— Не можете ли да разберете, че точно това ме притеснява — Лесли стисна здраво ръката на Дик. — Затова не мога да се успокоя. Мисълта, че някой може да ме мрази толкова, ме ужасява повече от всичко. Дори не искам да слушам за това!

Лорд Аш отвърна:

— Но, разбира се, ако доктор Фел вече има случайно някаква представа как и защо е било извършено това странно престъпление в заключена стая…?

— О, да — каза доктор Фел, готов да се извини за недосетливостта си. — Очаквам да чуя отговора на един-два въпроса и мисля, че ще мога да ви го обясня.

Нервите на Дик Маркам се изопнаха отново пред чувството за скрита опасност.

Само преди половин секунда се беше извърнал и беше уловил някаква размяна на знаци между доктор Фел и комисаря Хадли. Всъщност само повдигане на вежди, едва доловимо помръдване на устни и — толкова, а той изобщо не можа да разбере какво означаваше това. Досега беше смятал и двамата, доктор Фел и Хадли, за свои съюзници, дошли да прогонят призраците на опасността. Нямаше никакво съмнение, че те все още бяха негови съюзници. Но в същото време…

Доктор Фел се намръщи.

— Вие съзнавате, нали, кое е най-важното съображение в нашия случай? — попита той.