Метаданни
Данни
- Серия
- Гидиън Фел (15)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Till Death Do Us Part, 1944 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джон Диксън Кар. Докато смъртта ни раздели
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1986. Основано през 1855 година
Под общата редакция на Богомил Райнов
Редактор: София Василева
Художник: Веселин Павлов
Художник-редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Ирина Йовчева
Коректори: Донка Симеонова, Жанета Желязкова
Американска, I издание ЕКП 07/9536622411/5637–338–86
Издателски №2534. Формат 70×100/32
Печатни коли 17,00. Издателски коли 11,01
Условно издателски коли 10,69
Дадена за набор на 22. IX. 1986 г. Излязла от печат на 30. XII. 1986 г.
Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив
Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив
Цена 1,60 лв.
John Dickson Carr. Till Death Do Us Part
A Bantam Book published by arrangement with Harper & Row, Publishers
Copyright, 1944, by John Dickson Carr
© Борис В. Велчев и Здравко Йорданов, преводачи, 1986
с/o Jusautor, Sofia Ч–820
История
- —Добавяне
XIII
По тясно задушно коридорче, покрито с рогозка, се минаваше към стаята, която лорд Аш използуваше като кабинет в приземния етаж на северното крило на Аш Хол. Когато Дик пристигна, четирима души чакаха там.
Тапицирана със зелено сукно врата не допускаше домашния шум в тази стая. Над малката камина висеше портрет, толкова потъмнял от времето, че се виждаше само някакъв призрачен дългун със странна яка. Няколко тесни прозорци от матирано дебело стъкло гледаха към вътрешна градинка, която някога е била място за почивка на дамите. Голяма маса, покрита с книжа, беше долепена към стената под тях така, че светлината да пада отляво на седящия.
На скърцащ въртящ се стол до тази маса седеше лорд Аш, наполовина извърнат към стаята.
Срещу него, изпъната като свещ, седеше Лесли Грант.
Доктор Фел се беше разположил в огромно дървено кресло, подобно на трон, и така напомняше на стария крал Коул.[1] А с гръб към камината стоеше висок мъж с военна осанка — Дик го беше видял по главната улица само преди половин час — с твърд поглед и решителен израз и си подсвиркваше беззвучно.
Лесли скочи на крака.
— Ако нямате нищо против, ще изляза навън, докато му разказвате. После можете да ме извикате. Просто не искам да бъда тук, докато му разказвате.
Тя се усмихваше.
Хората не се държат така, както очакваш да се държат — помисли си Дик.
Само преди малко бе видял доста уравновесената Синтия Дру да изпада в такава възбуда, че му се беше сторило невероятно. Но като знаеше какво беше нервното напрежение през този ден, той бе очаквал Лесли да го понесе още по-тежко. Но се оказа, че не е така.
Нервно напрежение, разбира се, имаше. Но главното беше, че започва да намалява, усещаше се една лъчезарна промяна, почти щастие. Лесли тръгна право срещу Дик.
— Здравей, скъпи — каза тя. Смях проблясваше в кафявите й очи. — Доста си се забавлявал с кариерата ми на убийца.
Направи демонстративно реверанс към доктор Фел, който размаха в отговор бастуна си и така се разсмя, че щеше да се задави. После Лесли се изниза благопристойно от стаята и затвори след себе си тапицираната със зелено сукно врата.
— Е, добре, господа! — отбеляза лорд Аш и въздъхна дълбоко.
— Забележително! — разнесе се гръмкият глас на доктор Фел. — Забележително!
— Идиотска история — накратко изказа мнението си човекът с военната осанка до камината. — И колко рисковано на всичко отгоре. Но такива са жените.
Дик нищо не разбираше.
— Не искам да ви прекъсвам, доктор Фел — каза той, — но вие ме извикахте тук и аз дойдох. Бъдете така любезен да ми кажете…
Доктор Фел го изгледа продължително.
— Да, младежо? Какво искате да ви кажа?
— Да ми кажете какво става!
— Аха! Да! — проумя доктор Фел. Този същински Гаргантюа не се правеше на тайнствена личност — беше се увлякъл в абстрактни разсъждения и беше забравил какво му е казал преди няколко минути. — Най-напред позволете да ви представя на моя приятел — комисаря Хадли. Господин Маркам — комисар Хадли.
Дик подаде ръка на човека с военната осанка.
— Хадли, разбира се, разпозна мъртвеца още щом го зърна — продължи доктор Фел.
— В известен смисъл съм огорчен от загубата на Сам — рече Хадли и стисна зъби, което може би подсказваше, че някой ще си има неприятности. — Което си е право, разбираше си от работата. Въпреки че понякога и на мен ми е идвало лично аз да го убия, признавам си. — Хадли се засмя без глас. — Спокойно, господин Маркам! Искате ли да знаете кой всъщност е бил този човек?
— Да!
— Името му е Самуел де Вила — професионален мошеник. Надали има някой измамник, който да го превъзхожда.
— Всичко е въображение, Хадли — поклати глава доктор Фел. — Въображение! Другото е глупости!
— Имаше повече въображение, отколкото беше полезно за него — язвително забеляза Хадли. — То го погуби.
— Измамник ли? — провикна се Дик Маркам.
— Сигурно ще ви е интересно, млади човече, да видите това — прекъсна ги внимателно лорд Аш.
Той плъзна назад скърцащия си въртящ се стол, издърпа дългото чекмедже на масата, до която седеше. Отвътре извади торбичка от тъмно кадифе, всъщност доста голямо парче плат със събрани краища, които разгъна на масата.
— Пищно, нали? — рече доктор Фел.
Пищно беше слабо казано. Освен в театъра, Дик никога не беше виждал нещо, подобно на предметите, които лежаха на парчето тъмно кадифе. Бяха само четири: тройна огърлица, гривна, една обица и нещо, което приличаше на якичка. Единственото, което можеше да се каже за тях, беше, че са едновременно изискани и крещящи — съчетание, познато от древността, — но смайваха окото.
Едва сега Дик разбра защо една хералдическа емблема постоянно му се натрапваше. Колко пъти беше виждал герба на Лорд Аш — грифона и ясена на входа на имението. Беше го виждал на малкия пръстен-печат, който лорд Аш носеше обикновено. Дори го беше виждал, откъде-накъде, на фирмата на местната кръчма.
Но той отличаваше всеки от изложените предмети така, както по раираните дрехи се познават затворниците. Красеше закопчалката на гривната, беше вплетен в мотивите на златната яка. Беше незаличим белег на собствеността на рода Аш.
Разбира се, такива пищни бижута не могат да бъдат истински, помисли си Дик. Перлите на тройната огърлица с топло матово сияние под светлината от прозорците, диамантите по гривната със силния си злобен блясък, рубините с разливащия си червен пламък по старинната яка от злато с необичайна изработка…
Лорд Аш сякаш разбра по лицето му за какво мисли и каза:
— А, да. Камъните са истински.
Той нежно докосна първо огърлицата, а после и гривната.
— Изработени са в началото на осемнадесети век. Това — посочи той обицата — допускам, че е от днешно време и е фалшиво. Но се твърди, че тази вещ — той докосна яката — е била подарена на Джордж Конвърс лично от Глориана[2] през 1576 година.
И лорд Аш вдигна очи към картината над камината, към почернелия портрет, в който едва се различаваше тъмната сянка на някаква фигура.
Настъпи продължителна тишина.
Отвън, в закътаната градинка, растеше самотна слива. Като в сън Дик гледаше слънчевата светлина от тази градинка как струи през високите тесни прозорци и се пречупва в цветни огънчета. Гледаше лавиците с подвързани в кафяво книги по всички стени на неподдържаната стая. Гледаше портрета, лъхащ на английска земя от времето, когато такива дрънкулки са украсявали рамена, вратове и уши и в делник, и в празник.
Но най-вече гледаше лицето на лорд Аш, този човек с неспокойни очи, който беше учен, но не се затваряше само в кабинета си, докато ръката му кръжеше над скъпоценностите. Най-накрая Дик наруши тишината.
— Ваши са, нали, сър?
Другият поклати глава.
— Хубаво би било, ако можех да кажа, че са мои — отговори той с прискърбие. После вдигна поглед и се усмихна. — Сега те принадлежат на госпожица Лесли Грант.
— Но това е невъзможно! Лесли няма никакви скъпоценности!
— Почакайте, почакайте — възпря го лорд Аш. — Тя мрази бижута, това — да. Тя никога не носи бижута, това — да. Но тук става въпрос дали притежава нещо, независимо от волята й.
Той се позамисли и после погледна към доктор Фел.
— Няма да имате нищо против, нали, ако обясня нещата така, както ми ги обясни госпожица Грант сутринта?
— Не — каза доктор Фел.
— Това е една глупава история и в много отношения трогателна — каза лорд Аш. — Това е историята на едно момиче с — как да се изразя? — с безумна жажда за порядъчност. Чували ли сте някога, господин Маркам, за една жена на име Лили Джуъл?
— Не.
И все пак той започна вече да се усеща.
— Колкото и да е странно, аз ви споменах за нея тази сутрин. Слабо ще бъде, ако я наречем лека жена. По-големият ми брат Франк провали живота си заради нея, и не само своя живот, точно преди войната от 1914–1918 година. Измежду нещата, които й даде, бяха и тези бижута тук. Сега започнахте ли да следите мисълта ми?
— Струва ми се, да.
— Лили Джуъл умряла, забравена от всички, преди няколко години. Умряла от насилствена смърт. Била вече възрастна жена, но плащала на млади любовници, за да се въртят около нея…
— Аха.
— Заплашила един от тях с пистолет, защото й изневерявал. Последвало боричкане, суматоха и тя била застреляна. От някакъв капитан Джуъл имала дете — младата дама, която ви е известна като Лесли Грант.
Лорд Аш замълча.
Дик се обърна и се загледа навън към закътаната градинка. Стотици картини му се явиха повторно. Всяка дума, всеки жест, всеки нюанс в интонацията сега придобиваше ново значение. Дик закима.
— Аз живея… някак си откъснат от света — заобяснява лорд Аш и разтри слепоочията си. — Много бях изненадан, когато тя нахълта тук тази сутрин, хвърли тези украшения на масата и каза: „Моля, вземете си проклетите неща, ако си мислите, че ви принадлежат.“
Лорд Аш отново замълча.
Доктор Фел се покашля.
— След смъртта на майка си — продължи лорд Аш — тя искала да се отдалечи напълно от предишния си живот и да не прилича на майка си в никое отношение. Разбирате и това, нали, господин Маркам?
— Да. Много добре.
— Според мен тя е много чувствителна…
Лесли! Лесли! Лесли!
— … и представяте ли си какъв шок е било за нея, когато се настанила да живее тук и открила кое семейство живее отсреща.
— Тя не е ли знаела?
— Не. Когато била дете, към брат ми се обръщали официално с „господин Конвърс“ или с „чичо Франк“, а не с титлата му. Името Аш нищо не й говорело. Беше нещо обичайно по мое време да не изтъкваме имена — добави строго лорд Аш.
— Значи поради чиста случайност…?
— О, не. Благодарение на един „доброжелател“.
— Какво значи това?
— Един „доброжелател“ й подхвърлил, че ако напусне Континентална Европа и отседне в Англия, може би ще й се стори приятно да поживее в едно селце, наречено Сикс Ашис. Тя дошла тук. Мястото й харесало. Намерила подходяща къща. Вече от няколко седмици живеела тук и едва тогава се вгледала в изображението над входа срещу къщата й. — Лорд Аш се протегна, за да докосне огърлицата. — И го сравнила.
— Разбирам.
— Естествено могла е да си отиде. Но харесвала хората. И особено един човек — погледна той към Дик. — И ми се струва, че нашият скучен монотонен живот бил точно това, което търсела. Което искала на всяка цена. И от което не искала да се откаже. Доколкото разбрах, това, което я довело почти до лудост, било болезненото й чувство за вина. Вина пред нас. Вина пред цялото ми семейство. Според мен няма никаква причина. Както й казах сутринта, тя няма нищо общо с любовните истории на майка си.
Лорд Аш се позапъна.
Вдигна първо яката, после гривната и накрая огърлицата, подържа ги в ръката си и ги положи обратно с любов.
— Но също така е вярно, че навремето се повдигна въпросът дали брат ми е имал право да даде тези накити на Лили Джуъл. Дали не са били част от имуществото, което той бе наследил, но трябваше да запази непокътнато за своите наследници. И като че ли не й стигал страхът какво ще кажат жените в селото, ако разберат, че е дъщеря на Лили Джуъл, ами дори се опасявала да не би полицията да я арестува.
Безумно се страхувала, че някой може да види тези украшения и да разпознае герба на лорд Аш, а всеки би го разпознал. Затова поискала и вградения сейф. А това показва, че е имала известно чувство за реалност, особено като се има предвид колко са ценни тези предмети.
Комисарят Хадли попита:
— Колко са ценни?
— Драги ми комисарю! — Лорд Аш подхвана любимата си тема като навит часовников механизъм. — Историческата им стойност…
— В пари питам?
— Съжалявам, но не мога да ги оценя. Много, много хиляди, както и сам вие вероятно се досещате.
Лорд Аш отново се обърна към Дик Маркам.
— Когато преди около шест месеца за пръв път видях… госпожица Грант, забелязах приликата й с Лили Джуъл. Това ме озадачи. Беше ми неприятно. Но, честна дума, в действителност никога не съм я свързвал с Лили Джуъл! Те се различават толкова много, толкова…! — Лорд Аш разпери ръце. — Така е, драги приятелю! Ако познавахте Лили Джуъл, щяхте да разберете какво искам да кажа.
— Но Лесли си е мислела…?
— Тя си е мислела, че съм се досетил коя е. Тази боязън, този глупав страх да не бъдеш в устата на хората растял и растял. А тя вече била в ужасно психическо състояние. И освен това — спомняте си какво се случи вчера.
Комисарят Хадли се изсмя кратко и иронично.
— Сам де Вила — каза той.
Ред по ред, образ след образ нещата постепенно придобиваха плът, а досега имаше само сенки. В съзнанието на Дик картината се оформяше. Всяко несъответствие вече отиваше на мястото си.
— Де Вила, наричан още сър Харви Гилман, е търсел тази купчина бижута, така ли? — попита той.
— А какво друго да търси? — попита язвително Хадли, но в гласа му личеше възхищение. Той раздрънка монетите в джоба си. — Това е най-добре изиграната му роля! Когато пристигнах в онази вила с местния ви полицай… — как се казваше той?
— Бърт Милър?
— Да, Милър. Тогава с няколко думи разказах на доктор Фел за живота и делата на Сам де Вила.
— Да, така беше — съгласи се умислен доктор Фел.
— Сам беше измамник. Не крадеше с взлом. За нищо на света не можеше да разбие сейф „Флоридски булдог“, нито щеше да се опита. Но само да речеше, можеше да измъкне съдържанието на този сейф без никакви проблеми. Имало е само един начин да се добере до бижутата за които госпожица Грант дори не би признала, че се намират там. Нужна му е била помощта на Дик Маркам. И Сам си я осигурил. Той беше артист в работата си.
— Надявам се, че този артист се пържи в пъкъла в настоящия момент — каза Дик злобно.
Хадли вдигна рамена.
— Просто и ясно. Сам е работил в Континентална Европа. Проследил дъщерята на Лили Джуъл до Сикс Ашис и избрал най-добрия вариант. Първо, той внимателно е проучил мястото…
— Проучил ли го? — попита лорд Аш.
— Точно така. Събрал информация за всички, които го интересуват. Обикновено практикувал следното: първо обхождал мястото, като играел ролята на някакъв незабележим човечец, търговски пътник или…
— Библиите! — възкликна лорд Аш.
Всички се вторачиха в него.
— Извинете ме, господа — размърда се той в скърцащия си стол, — но точно тази сутрин казах на нашия млад приятел, че тоя тип ми заприлича на един друг човек, който доста отдавна продаваше библии тук. Значи… това е бил престъпникът, когото нарекохте Сам?
Хадли кимна.
— Номерът с библиите е много сполучлив — заяви той. — Това дава на продавача достъп до семейната библия, а нали там се вписва и цялата история на семейството, пък и домакините може да се разприказват.
Доктор Фел, чиято гуша се бе нагънала над яката му, когато беше свел поглед към пода, показа признаци на безпокойство. Мустачките му се раздвижиха, разнесе се тътен.
— Вижте, Хадли, любопитен съм да науча, всъщност държа да науча дали освен тази, той е посетил някоя друга къща в Сикс Ашис.
— Предполагам, че е направил пълна обиколка — каза мрачно комисарят. — Това обяснява големия му успех като гадател. Затова се е заел с тази работа. Сам казваше, че имал чувство за хумор…
— По дяволите чувството му за хумор! — каза Дик Маркам тихо, но изразително.
Настана неудобна тишина.
Хадли заговори по-внимателно.
— Разбирам ви, господин Маркам, разбирам ви — усмихна се той, като усети, че е попрекалил. — Но трябва да ви е ясно, че такива типове използват всякакви средства, не се спират пред нищо, когато мислят, че могат да извлекат печалба. Градинското увеселение било една изключителна възможност да смути мис Грант и чрез нея да смути и вас, подготвяйки своя план.
— Какво всъщност й е казал тогава?
Хадли изсумтя, но колкото и да беше кисел, продължи приятелски да му се усмихва.
— Не можете ли да предположите, господин Маркам?
— Споменал, че той, великият гадател, знае всичко за миналото й? За миналото на майка й? — попита Дик.
— Точно тъй. И бил почти сигурен, че тя няма да ви каже, или най-малкото няма да ви каже в момента. Голям психолог беше този Сам.
— Голям психолог е бил. Да.
— А това — посочи Хадли — ви е поставило в такова положение, че да се объркате съвсем, като ви подхвърли нещо за още по-зловещи тайни. Е, да. Той не е могъл да знае, че ще се намеси случайността, когато гръмнала пушката. Но той и това използвал по най-добрия начин.
Май няма какво повече да ви кажа, господин Маркам. Целият фарс, разказът за зловещата отровителка, за дневника, отровата или нещо друго, заключено в сейфа, всичко това било с една цел — да се отвори този сейф. И как можело да стане това? Лесно! Той ви казал, ако съм разбрал правилно от доктор Фел, че иска да бъде в къщата, когато вечеряте с госпожица Грант, но никой да не го види? И че гори от желание да види какво има в сейфа?
— Да.
— И че ще ви даде „последни инструкции“ за това на другата сутрин?
— Да. Точно това му бяха думите.
Хадли отново сви рамене.
— Трябвало е да разберете комбинацията и да му я дадете. Комбинацията на сейфа, който не може да се разбие. Това щеше да ви каже тази сутрин, ако беше жив.
— Чакайте малко! Мислите ли, че Лесли щеше…
— Да ви даде комбинацията? Много добре знаете, че щеше да ви я даде, ако бяхте настоявали! Тя и без това е смятала да ви разкаже всичко на вечерята и затова ви е поканила.
(В съзнанието му се върнаха думите, които Лесли бе изрекла в собствената му вила предната вечер: „Държа утре всичко да бъде наред. Защото искам да ти кажа нещо. А искам и да ти покажа нещо.“ Представи си я, както седеше пред лампата — обидена и умислена.)
— Но по това време вие бихте ли повярвали на нещо, казано от нея?
— Не. Мисля, че не.
(Беше много доволен, че Лесли я няма в този момент.)
— Вие щяхте да разберете комбинацията през деня. И докато вечеряхте, Сам щеше да опразни сейфа и тихичко да се измъкне. Това била цялата работа, господин Маркам. Само че…
— Само че някой го е убил — прекъсна го доктор Фел.