Джон Диксън Кар
Докато смъртта ни раздели (11)

XI

Голямото напрежение понякога притъпява чувствата, води до някакъв унес, при който човек може лесно да се престори, че е спокоен.

— Вие номер ли ми правите? — попита Дик.

Забеляза, че и тримата са се обърнали с лице към него: Ърншо го гледаше зяпнал, Мидълсуърт — с горчиво неодобрение, а доктор Фел така гневно, че вдигнатата му нагоре долна устна почти стигаше до мустаците му.

— Няма никакъв номер — отговори Мидълсуърт.

Тогава Дик извика:

— Не е сър Харви Гилман?

— Представяше се за него — каза просто Мидълсуърт. — Снощи не можех да ти кажа, че го подозирам, защото имаше вероятност да те заблудя. Но… — Мидълсуърт се усети и се обърна към Ърншо: — Извинявай, Бил, но няма ли да те чакат в банката?

Надали има по-явен намек от този, но от устата на доктора ни най-малко не прозвуча обидно. Не може да се отрече, че Ърншо прояви светски обноски или добър характер, а може би и двете, тъй като той само кимна.

— Да. Вече съм закъснял. Съжалявам, но ще трябва да ви напусна. Довиждане.

После се обърна и си тръгна като човек в състояние на хипноза, макар че сигурно изгаряше от любопитство. Мидълсуърт изчака да се поотдалечат изправеният му гръб, меката шапка и тъмносиният му костюм и едва тогава заговори:

— Разкажете му сега, доктор Фел.

Доктор Фел — същински галеон — се обърна към Дик.

— Господине — рече той, намествайки пенснето си, — не знам защо, но вие сте станали жертва на най-жестоката и брутална измама, която ми е известна. Бих искал да ви уверя, че госпожица… госпожица…

— Лесли Грант — подсказа му Мидълсуърт.

— Да, да, разбира се. — Лицето на доктор Фел стана още по-червено и бузите му се издуха. — Госпожица Грант не е отровителка. Доколкото ми е известно, тя не е извършвала никакво престъпление. Ще ви обясня точка по точка какво имам предвид.

И той започна да отброява точките, като прегъваше по един пръст на ръката си за всяка една.

— Тя никога не се е женила, не е убивала и въобще не е имала нищо общо с никакъв юрисконсулт американец на име Бъртън Фостър по простата причина, че такъв човек никога не е съществувал.

— Моля?

Доктор Фел му направи знак да мълчи.

— Тя няма и никаква вина за отравянето на възрастния господин Дейвис от Ливърпул в затворена стая или където и да било другаде, защото и той никога не е съществувал. Тя никога не е канила господин Мартин Белфорд на вечеря в къщата си в Париж, за да отпразнуват годежа си и не го е отпращала в дома му, където да умре, защото и той е измислен. Накратко, господине, всичко, което ви е било казано за госпожица Грант, е абсолютна лъжа. От началото до края.

Ако е възможно да се усеща болка, без да й се обръща внимание, така Дик възприе паренето между показалеца и средния пръст на дясната си ръка. Цигарата му беше догоряла дотам и всъщност това отчасти го върна към реалността. Той се втренчи в цигарата, а после я хвърли.

— Успокой се — беше стигнал до него гласът на Мидълсуърт.

Добрата му и сърдечна усмивка извади Дик от вцепенението му.

— Ами тогава кой е той, дявол да го вземе! — попита Дик. — Или по-скоро — кой е бил той?

Думите не можеха да изразят всички мисли, които минаваха през съзнанието му. Той се върна към пантомимата, сякаш беше дете. Безмълвно посочи към прозореца на хола, вдъхващите страх предмети вътре и зловещо ухиления труп.

— На въпроса ви кой е той мога само да повторя, че не знам — отвърна доктор Фел. — Никога не съм го виждал, макар той да е твърдял, че ме познава. Но едно мога да кажа за него — бил е твърде изобретателен.

— Но защо — извика Дик, — защо ни разказа всичките тези лъжи? Защо? Какво е целял с това?

Доктор Фел се намръщи.

— Не се и опитвам да повярвам, че е било само шега.

— Не беше — съгласи се сухо Мидълсуърт. — Трябваше да видите израза на лицето му снощи.

Доктор Фел отново се обърна към Дик, погледна го доброжелателно и в гласа му прозвуча извинителна нотка.

— Виждате ли, млади приятелю, тази негова история е едно малко произведение на изкуството. Тя е била насочена единствено към вас, имала е за задача да проникне под защитната ви броня, да засегне всяко чувствително място във вашата психика. Всяка дума е предизвиквала у вас точно определена реакция. На младата дама той приписал такъв психологически облик, в който вие бихте повярвали, поставил я при такова стечение на обстоятелствата, което би ви изглеждало правдоподобно, в такова положение, което собственото ви въображение ще ви принуди да приемете. Идеалният случай вие — драматургът — да попаднете в клопката на собствената си фантазия. Но доста съм изненадан от…

Доктор Фел сниши гръмкия си глас, млъкна и се намръщи. Едва сега Дик се бе осъзнал напълно и се обърна към Мидълсуърт.

— Бих искал да ви стисна ръката, докторе — каза той.

— Моля ти се, няма защо — смутено отговори Мидълсуърт.

— Значи вие го подозирахте още от началото?

— Е — каза докторът, — не съвсем.

— Но държанието ви снощи…

— Ще бъде пресилено, ако кажа, че веднага съм го заподозрял. Наистина нещо ме смущаваше. Когато майор Прайс ни запозна и ме накара да обещая, че ще запазя в тайна самоличността на сър Харви за известно време…

— Разбира се, че ще ви накара да обещаете — отбеляза мрачно доктор Фел. — Бих се учудил, ако не ви беше накарал.

— Беше ми интересно да се запозная с него — продължи Мидълсуърт. — Попитах го за един от неговите по-известни случаи. Отговори ми, но в обясненията си спомена за двете камери на сърцето. Това доста ме смути. Дори студентите по медицина знаят, че сърцето има четири камери. А и тези истории, които ни разказа снощи…

Горчивина пролича в гласа на Дик.

— Нима снощи е разказвал разни невероятни истории, а аз съм се хванал и нищо не съм разбрал?

— О, не, не. Не става въпрос за невероятни неща. Нито невъзможни. Само малко вероятни. Така например странно ми се стори, че един патолог ще работи като съдебен лекар, и то в Лондон. Или ливърпулската история, при която престъплението е извършено в предградието Принсис Парк, а следствието не се води в района, а в Градската съдебна палата. Аз може да съм обикновен лекар, но, по дяволите…

На Мидълсуърт му стана неудобно. Захапа празната си лула и се опита да пуши.

— Както и да е — повдигна той рамене, — реших, че ще бъде най-добре да се свържа с доктор Фел. — Топлият му поглед отново се спря на Дик. — Сега по-добре ли се чувствуваш, моето момче?

По-добре ли?

Как можеше да му обясни, че все още не се е освободил напълно от кошмара. И че хипнотичният поглед на мнимия сър Харви Гилман — прекалено хипнотичен, даде си сега сметка — още го пронизваше. Някъде далеч през полето часовникът на църквата започна да отброява десет удара.

— Точно преди дванадесет часа — каза Дик — бях хвърлен в този кошмар. Сега ми се струва, че са били дванадесет дена или дванадесет години. Още не мога да свикна с мисълта, че Лесли не е убийца, че убитите никога не са съществували. Значи никога не е имало отравяния със синилна киселина! Никога не е имало идеално затворени отвътре стаи.

Доктор Фел се закашля.

— Моля да ме извините — каза любезно той, — но има един случай на отравяне със синилна киселина. Както и една заключена отвътре стая. Бъдете любезен да погледнете в гостната и ще се убедите в това.

Часовникът на църквата замлъкна.

Тримата се гледаха напрегнато.

— Доктор Фел — каза Дик, — какво все пак означава всичко това?

Доктор Фел пое шумно въздух през носа си. Направи няколко тежки стъпки из градината, като размахваше бастуна си. Изглежда, мислено произнасяше пледоария пред несъществуваща аудитория и макар че не се чуваха думи, жестовете му бяха красноречиви. Когато се върна, за да продължи разговора с двамата си реални събеседници, той повдигна глава назад, така че пенснето му да остане здраво закрепено на носа му.

— В основни линии ние сега можем да проследим нещата — размаха той бастуна си. — Това, което е разказал този измамник, не е било вярно. Но някой се е постарал то да изглежда вярно.

— Какво искате да кажете?

Доктор Фел отново закрачи наоколо.

— Не можем да намерим отговор нито на един въпрос — продължи той, — ако не разберем кой е бил измамникът, каква е била целта му и въобще защо… защо е разиграл цялата тази история. Доколкото разбирам, единствената му цел е била да има достъп до дома на госпожица Грант, когато тя вечеря с господин Маркам. Правилно ли съм разбрал?

Дик и доктор Мидълсуърт кимнаха в знак на съгласие.

Доктор Фел се обърна към Мидълсуърт.

— Но предположението, което направихте днес след разговора ни с майор Прайс, ми се струва напълно вярно. Аха. Да. Както и да си обясняваме нещата, в центъра на целия замисъл стои госпожица Лесли Грант.

— Защо мислите така? — попита го наежен Дик.

Весело пламъче проблесна в очите на доктор Фел и сякаш озари розовото му лице като отблясък от запалена пещ. Едрото му туловище се затресе в беззвучен смях. После изведнъж той стана сериозен и дори повече от сериозен.

— В центъра на целия замисъл — повтори той — стои госпожица Лесли Грант. Чуйте сега един много важен въпрос. Знаеше ли някой друг освен вас двамата историята за заключените стаи и инжекциите със синилна киселина?

— Не зная — каза Дик.

— Аз също — допълни Мидълсуърт.

— Може ли някой да ви е подслушвал, докато той е говорел?

Дик ясно си спомни всичко — и не докрай спуснатите плътни завеси, и единия отворен прозорец. Спомни си и че докато мнимият сър Харви говореше, Мидълсуърт внезапно стана и надникна през прозореца. Дик описа този момент.

— Имаше ли наистина някой навън? — попита той Мидълсуърт.

— Да.

— Кой беше?

— Не знам. Беше тъмно и не можах да видя.

— Има две възможности — изсумтя доктор Фел. — Ваше право е да кажете, че измамникът е разиграл целия маскарад: представил се е за сър Харви Гилман, надрънкал един куп празни приказки, направил всички приготовления само за да се заключи тук по-късно и да се отрови.

Това може и да се окаже вярно, господа. Може. Но ако този тип не е избягал от лудницата, което не ми се струва твърде вероятно, подобно обяснение едва ли ще бъде най-правдоподобното. Едва ли. А другата възможност е…

— Убийство?

— Да. И си давате сметка накъде води това, нали?

Доктор Фел пак направи няколко крачки, поднови пледоарията си пред несъществуващата публика, а после спря, както първия път.

— Въпросът се свежда до следното. Снощи тук е било възпроизведено едно престъпление, както се копира рисунка, детайл по детайл. Иронията се състои в това, че няма първообраз на престъплението. То е измислено, плод на въображението на измамника, който се представял за сър Харви Гилман. И все пак то е било възпроизведено. Защо? Защото престъпникът е вярвал, че възпроизвежда истинско убийство. Хората в Сикс Ашис са вярвали, а и все още вярват, че мъртвият е сър Харви Гилман, главният патолог в Министерството на вътрешните работи. А думата на сър Харви е като евангелието. Щом той казва за някакъв случай, че е истински, значи този случай е истински. Защо да се усъмняват порядъчните хора?

Или той е разказал отровителската си история още на някого, или някой ви е подслушвал снощи. Някой, който и сега вярва, убеден е, че Лесли Грант е отровителка, умъртвила трима мъже. На същия този някой изведнъж му хрумва как да извърши той „невъзможно“ убийство. И той го прави напълно спокоен, с твърдата убеденост, че за него ще бъде обвинена Лесли Грант.

Доктор Фел млъкна и шумно си пое въздух. После добави, вече не на такъв висок стил:

— Засега толкоз, господа. Залагам си главата, че е така.

— Искате да кажете — обади се Дик, — че някой мрази Лесли дотолкова, че да извърши убийство, само и само…

Доктор Фел изглеждаше смутен.

— Но моля ви, драги ми господине, ние нищо не знаем за мотивите — възпротиви се той. — Ние дори не знаем кой е убитият. Преди да заявим за когото и да било, че е имал мотив, трябва да знаем чие убийство разследваме.

— Ами тогава…?

— Засега знаем със сигурност само това, че Лесли Грант е представлявала удобна изкупителна жертва. Убиецът вероятно и досега не се съмнява, че смъртта на сър Харви ще се припише на нея, защото тя е доказана отровителка. — Той погледна към Дик. — Та нали и вие самият допреди няколко минути вярвахте в това.

— Да. Наистина вярвах, колкото и да е грозно.

— Хайде, хайде — избоботи доктор Фел и се разтресе от смях, — няма нужда да се укорявате толкова, нито да се ругаете вътрешно.

— Според мен — има.

— Доколкото разбрах от Мидълсуърт, вие сте били готов да прикривате дамата, независимо от това какво е направила. Това е много осъдително от ваша страна. Карате ме да цъкам укорително с език. Съвсем не е постъпка на добър гражданин. Но, по дяволите, това е постъпка на истински влюбен човек. — Доктор Фел удари с края на бастуна си по земята. — Така, във връзка с настоящите ни затруднения…

— Слушам ви.

— Моля да имате предвид, че съм информиран какво е станало вчера само в най-общи линии от Мидълсуърт, а за днешните събития знам от разказа на майор Прайс, който ги е чул от полицая. Но има и още нещо — ако вината за това престъпление е трябвало да се хвърли върху госпожица Лесли Грант, тогава съвсем логично следва, че…

Той отново замълча и потъна в глъбините на своите размишления. После попита:

— Кой беше този господин, който беше тук преди малко?

— Трябваше да ви го представя — извини се Дик, — но бях толкова объркан, че пропуснах. Това беше Бил Ърншо, директорът на банката.

— Аха, разбирам. И какво искаше той по-специално?

— Безпокоеше се за тази дяволска пушка. Освен това даде поне частично обяснение за наличието на кутийката кабарчета в хола.

И Дик предаде какво му беше казал Ърншо. Доктор Фел внимателно го изслуша за навика на полковник Поуп да употребява кабарчета. Също така го заинтересува какво се беше случило предния следобед на базара и необяснимото изчезване на пушката пред очите на всички. По погледа на доктор Фел Дик разбра, че нещо силно го е заинтригувало във връзка с тази допълнителна мистерия. Докторът обаче не поясни за какво мисли и продължи с въпросите си в друга посока.

— Кажете ми, когато нашият приятел се представяше за гадател, добре ли го правеше? — замислено попита той. — Успя ли да отгатне много неща?

— Знаеше толкова подробности, че всички го слушаха със зяпнали уста. Включително и…

Спомни си, че тогава Лесли все пак беше чула нещо, а го беше скрила и сърцето го заболя. Това не убягна от погледа на доктор Фел.

— Позволявам си да ви препоръчам — каза той — да не се впускате в неприятни спомени. Само си помислете — ако му е било толкова лесно да ви заблуди напълно с една измислена история, защо да не е постъпил така и с нея?

— Искате да кажете, че той е казал и на Лесли някаква опашата лъжа?

— Защо не? Та това е неговата специалност.

Малко по малко разумът взимаше връх и обясняваше всички трудности. Дик разпалено каза:

— Само да си дойде полицаят, за да мога да си тръгна оттук, веднага ще отида при Лесли и ще й се извиня!

Доктор Фел се забавляваше.

— Ще й се извините за това, че сте я прикривали?

— Ще й се извиня за всичко! Ще й кажа каква свиня съм бил! И ще й разкажа цялата история.

— Ако искате, можете да отидете още сега — каза доктор Фел. — Аз ще постоя тук вместо вас. Би ми било интересно да огледам стаята. Но по-късно ще ви помоля да ми разкажете абсолютно всичко. Имам чувството — махна той с ръка, — че информацията, която имам, е не само недостатъчна, но и подвеждаща. Когато се върнете от дома на госпожица Грант, вероятно ще ме намерите в Аш Хол.

— В Аш Хол ли? Нима познавате лорд Аш?

— Там ли е имението? — посочи доктор Фел с бастуна си.

— Да. Можете да минете през горичката за по-кратко.

— Не се познавам с лорд Аш лично, а само чрез кореспонденция. Интересувам се от неговите исторически изследвания. Първият лорд Аш е бил приближен на кралица Елизабет. Последният притежател на титлата преди сегашния барон стана известен в цяла Европа поради скандалната си връзка с една прословута дама с леко поведение. Та като се започне с единия и се свърши с другия, лордът е замислил да напише история на своя род, която всъщност представлява историята на Англия за последните триста и петдесет години. Ако той имаше достатъчно пари… — Доктор Фел разбра, че се е увлякъл. — Както и да е. Искате ли да попазя вместо вас?

Мидълсуърт докосна Дик по ръката.

— Хайде, ела — каза той, — ще те закарам. И аз трябва да съм в амбулаторията в десет и половина.

Доктор Фел забрави за съществуването им, изкачи двете каменни стъпала и влезе във вилата. Когато Мидълсуърт мина с колата си покрай къщата, докторът беше вече влязъл в гостната и внимателно оглеждаше разбития прозорец вляво и другия с дупката от куршум под дръжката.

Сега Дик се возеше в колата на Мидълсуърт в много по-различно настроение от предишната вечер. Минаха по Галоус Лейн, а до Главната улица, където живееше Лесли, не беше далеч и през цялото време и двамата казаха само по една дума. Дик рече: „Благодаря!“, а Мидълсуърт отвърна: „Моля“. Но това беше повече, отколкото ако си бяха стиснали ръцете.

Когато докторът го остави пред къщата на Лесли, Дик стоя няколко минути, загледан по протежението на спокойната Главна улица. Ужасите от кошмара на предишната вечер не бяха напълно забравени, но вече му се искаше да скача или дори да хвърли камък в прозореца на пощата, за да изрази облекчението си. Приятно му беше, много приятно дори само да гледа Главната улица.

Знаеше всяка къща. Пощата с темпераментната началничка, която все не успяваше да се снабди с автомат за продажба на марки. Магазините, кръчмата „Грифон и ясеново дърво“, няколкото кантори, спретнатата тухлена сграда на банката. Още по-нататък се издигаше сивата църква, в която служеше преподобният Артър Гудфлауър, а часовникът на кулата й сега удари веднъж за десет и петнадесет.

В звука на църковната камбана Дик откриваше мелодия, която само той бе забелязал. Пое бавно по пътечката към къщата на Лесли.

Позвъни, но никой не излезе да му отвори. Позвъни още веднъж — пак нищо — и тогава забеляза, че вратата е открехната.

Той я отвори и надникна в приятно прохладното тъмно преддверие.

— Лесли! — извика Дик.

Как щеше да я гледа в очите сега? Как щеше да й каже в какво я беше подозирал снощи: че е ангел-убиец и умъртвява жертвите си с отрова или с дневника си, или кой знае с какви неподозирани ужасии, скрити в сейфа й? Можеше да постъпи само по един начин — да й каже всичко направо, а после да се смеят…

В края на краищата вчерашният инцидент с пушката беше случайност.

Лесли, разтърсена от някоя идиотска история — да речем, че самият той е убиец, — случайно натиска спусъка. Мнимият Гилман веднага се възползва от това и украсява историята си.

Никой не идваше да го посрещне.

— Лесли — извика той отново.

Големият часовник в преддверието метрономно отброяваше секундите. Госпожа Ракли по всяка вероятност беше отишла на пазар. Но Лесли… Дик щеше да си тръгне, когато видя върху масичката в преддверието чантичката на Лесли и ключовете от пощата й, небрежно хвърлени до нея.

Той отново я извика по име и влезе в гостната. Оттам надникна в трапезарията и кухнята. Един поглед през кухненския прозорец го увери, че я няма и в градината.

Каза си, че няма защо да се безпокои. Сигурно беше излязла някъде наблизо. Тази мисъл обаче не го успокои и докато стоеше в малката кухня и слушаше как тупкат капките от недобре затворения край, той разбра, че ще му олекне едва когато я види.

За всеки случай той надникна в малката стаичка — същинска кутийка, — където Лесли обикновено закусваше. Синьо-белите й мебели подхождаха повече за детска стая. На масата, подредена изящно със сребърни прибори за един човек, яйцата и беконът си стояха съвсем изстинали. Препечените филийки се бяха втвърдили в специалната поставка. В порцелановата чаша изобщо не беше наливано кафе.

Дик бързо излезе от стаичката, върна се в преддверието и се втурна нагоре по стълбите, като прескачаше по три стъпала наведнъж.

В къщата на Лесли благоприличието се спазваше толкова строго, че досега той дори не беше надниквал в спалнята й, макар че знаеше коя беше стаята. Спря се пред затворената врата. Почука и като не получи отговор, я отвори след кратко колебание.

И двата прозореца на спалнята гледаха към Главната улица. Между тях като грозен черен белег стоеше широко отворен стоманеният сейф и пак събуждаше зловещи асоциации.

До леглото, свита на една страна върху килима на пода, лежеше Синтия Дру. Единият й крак беше присвит в коляното и тя беше разперила ръце, все още облечена в розовия си пуловер. На слепоочието й имаше мораво петно, от което по скулите се беше проточила тънка струйка кръв. Синтия не се помръдваше.