Метаданни
Данни
- Серия
- Гидиън Фел (15)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Till Death Do Us Part, 1944 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джон Диксън Кар. Докато смъртта ни раздели
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1986. Основано през 1855 година
Под общата редакция на Богомил Райнов
Редактор: София Василева
Художник: Веселин Павлов
Художник-редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Ирина Йовчева
Коректори: Донка Симеонова, Жанета Желязкова
Американска, I издание ЕКП 07/9536622411/5637–338–86
Издателски №2534. Формат 70×100/32
Печатни коли 17,00. Издателски коли 11,01
Условно издателски коли 10,69
Дадена за набор на 22. IX. 1986 г. Излязла от печат на 30. XII. 1986 г.
Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив
Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив
Цена 1,60 лв.
John Dickson Carr. Till Death Do Us Part
A Bantam Book published by arrangement with Harper & Row, Publishers
Copyright, 1944, by John Dickson Carr
© Борис В. Велчев и Здравко Йорданов, преводачи, 1986
с/o Jusautor, Sofia Ч–820
История
- —Добавяне
X
Приблизително по същото време — около девет часа — Дик Маркам седеше сам на горното стъпало пред входа на вилата на сър Харви Гилман.
„Е — мислеше си той, — и тя стана една!“
Всъщност сега щеше да се изправи пред истинските проблеми. Спомни си за разговора с лорд Аш. Спомни си как пристигна местният полицай, явно изнервен и раздразнен, след като си легнал едва в три часа заради някакъв пияница, който буйствувал в Нютън Фарм, и за безкрайния разпит, докато Бърт Милър добросъвестно си запише всяка дума.
Спомни си как бе закусил набързо на кухненската маса в своята вила, а Синтия Дру седеше срещу него и го молеше да сподели с нея какво му тежи.
Спомни си как Бърт Милър позвъни на полицейския началник в Хокстоун и как Бърт уреждаше кола, с която да посрещне на Лойтъринг Холт идващия от Лондон представител на Скотланд Ярд.
Пристигаше комисарят Хадли.
А това беше лошо.
Дик не беше казал нищо на Синтия, въпреки че тя не спираше да задава въпроси и постоянно му напомняше, че й е обещал. Не беше по силите му да й каже за Лесли.
Оказа се, че и лорд Аш не знае нищо със сигурност. Въпросът му към Дик: „Вярно ли е това, което чух? Лесли Грант била убийца?“ бил подбуден от някои недомлъвки, чути от жените в селото. „Не е ли доста странен целият този случай с пушката?“
Слухове, слухове, слухове! Никой не можеше да разбере откъде идват. Умножаваха се и ставаха все по-злостни и дори враждебни към Лесли, след като се разчу за годежа им. Но, от друга страна, като че ли имаше и още нещо във въпроса на лорд Аш. Дик можеше да се закълне, че баронът се бе опитал да му каже още нещо, да го наведе на някаква мисъл, да му намекне за нещо.
Но какво?
И така той си седеше на стъпалото и дори Синтия го беше напуснала, за да свърши някаква своя работа. И така той трябваше да седи сам на стълбите и да пази трупа, докато се върне Бърт Милър.
Не бе казал нищо на Синтия за миналото на Лесли Грант. Но какво значение имаше дали ще й каже?
Никакво.
Все едно щеше да му бъде дори ако научи цялото село. Комисарят Хадли щеше да пристигне скоро и грозната история щеше да се разнищи в подробности. Разкритията му щяха да дадат нова храна на слуховете, на клюките. А през това време…
— Здравей! — дочу се глас откъм пътя.
Беше станало горещо. От овощната градина долиташе жуженето на оси. Бил Ърншо се отправи към вилата, като пресече през тревата на двора за по-пряко.
— Сигурно ще закъснея за банката — каза той, — но рекох да се отбия тук и… — Гласът му постепенно заглъхна и изречението остана недовършено. — Неприятна история, нали?
Дик кимна в съгласие.
— Откъде разбра? — попита го той.
Ърншо посочи назад през рамото си.
— Стоях пред къщата на Лесли и говорех с онова магаре Хорас Прайс. — Ърншо малко се смути от езика си, който не подхождаше на директор на банка. — Точно тогава мина на велосипеда си Бърт Милър и ни разказа всичко.
Ърншо млъкна. Беше строен мъж, който се обличаше винаги изискано, макар да не беше конте. Беше блед, доста хубав в лице и изглеждаше по-млад от своите четиридесет и пет години. Носеше колосана яка и си вееше с шапка като на сър Антони Идън[1]. Беше гладко избръснат и лъскавата му черна коса бе идеално сресана на път.
Общителен човек беше Ърншо. Обичаше да се смее и се гордееше с чувството си за хумор. Разбираше си от работата, беше голям любител на бридж и скуош[2] и като офицер от териториалната армия[3] имаше претенции като добър стрелец с пушка и пистолет, но каквото и да вършеше, винаги беше във весело настроение. Лесно можеше да се отгатне как ще реагира и сега.
— Мислех си, Дик, че тази пушка…
— По дяволите пушката! — Дик избухна тъй неоснователно и нервно, че Ърншо го погледна изненадан. — Искам да кажа — поправи се той, — че нещастният човек не е бил застрелян. Бил е…
— Знам, знам. Но погледни тук! — Тъмните очи на Ърншо обходиха фасадата на вилата. Той сви устни, готов да подсвирне. — Не ти ли е минавало през ума — може и да греша, разбира се, — че който е стрелял с пушката, може да се окаже най-важното лице в цялата работа?
Дик премигна към него.
— Не, не ми е минавало през ума. Защо?
— Ами ако предположим, че има нещо нередно в тази история? Ами ако сър Харви не се е самоубил?
— Но той се е самоубил! Погледни доказателствата! Нима не вярваш в доказателствата?
— Да си призная, драги — усмихна се Ърншо и продължи да си вее с шапката си, — толкова неща се събраха вече, че не знам на какво да вярвам. Всъщност — добави Ърншо, свел поглед надолу — още не съм те поздравил за годежа ти с Лесли. Желая ви щастие и дълъг живот заедно!
— Благодаря.
Нещо притискаше гърдите на Дик и не му даваше мира. Въздържаше се да не извика, сякаш усещаше остра физическа болка. Въпреки това събеседникът му леко се смути.
— Но… аз бях започнал да говоря за друго.
— Да?
Ърншо кимна към прозорците на гостната.
— Имаш ли нещо против да погледна вътре?
— Погледни. Аз да не съм полицай!
Явно воден от неясно чувство на уважение към мъртвите, Ърншо отиде на пръсти до десния прозорец и надникна вътре. Вдигна шапката си, за да направи сянка над очите си и огледа, каквото можеше да се види. После се обърна към Дик с израза на човек, който е направил неприятно откритие, но все пак е доволен, че подозренията му са се потвърдили.
— Някой иска да го убие, крие се зад каменната ограда и се прицелва — започна да обяснява той. — В този момент някой запалва лампите в гостната. Значи така! Човекът, който се е прицелвал с пушката, е могъл да види колко души има в стаята.
Ърншо замълча.
Дик Маркам бавно се изправи на крака.
— Този човек — продължи Ърншо — е важен свидетел. Той може да каже: „Да, сър Харви беше сам и тъй като не знаех, че се готви да се самоубие, стрелях по него.“ Или пък: „Сър Харви не беше сам, с него имаше още някой.“ И в двата случая това би опростило нещата. Не си ли съгласен?
Някои неща са толкова очевидни, че човек не винаги може да ги осъзнае веднага. Дик кимна, ядосан на себе си, че не се е сетил.
Характерната за Ърншо предпазливост взе връх.
— Е, не казвам, разбира се, че е станало точно така — засмя се той неловко. — Не съм решил да ставам детектив, не ми е притрябвало. Просто ако бях на мястото на онзи детектив, който по думите на Милър идва от Лондон, бих подходил към случая по този начин. Ще поискам от този свидетел…
— Но той ще се крие! Нали ще го обвинят в опит за убийство, ако разберат кой е.
— Не могат ли да му обещаят да не го съдят?
— И да извършат нарушение на закона?
Ърншо сложи меката шапка на главата си, понакриви я на една страна, но не просташки, а доста елегантно. Разтърси ръцете си.
— Аз от право не разбирам — каза той и стисна зъби. — По тия въпроси се съветвайте — кратка пауза — с майор Прайс. На мен това изобщо не ми е работа. — Но след това изгледа Дик с решителност и твърдост в искрящите си тъмни очи. — Но много ме интересува пушката, ако е същата, за която се говори. Къде е сега пушката?
— Във всекидневната. Милър я разгледа.
— Мога ли да я видя?
— Разбира се. Но защо те интересува толкова?
— Първо — отговори Ърншо, — защото това е моята пушка. Нали си спомняш, че Прайс събра всички пушки за стрелбището?
— Да, спомням си.
— И, второ, тъй като имам известно обществено положение… — Ърншо се опита да се засмее дружелюбно и дипломатично, но ефектът не беше много убедителен. — Както и да е. Нека да влезем.
Когато влязоха в гостната, отгласът от този смях, който се чуваше толкова често в кабинета на директора на банковия клон в Сикс Ашис, прозвуча още по-неубедително.
Лампата над писалището отдавна беше загасена, така че сега по трупа играеха слънчеви отблясъци и сенки. Макар че искаше да прояви безразличие и сила на характера, Ърншо не можа да не потръпне, когато видя полуотворените очи и сардоничната усмивка на сър Харви. Обърна се веднага на другата страна, за да не го гледа и Дик му подаде пушката.
— Не бой се, вземи я, Бил. Дори да е имало отпечатъци по нея, аз сигурно съм ги заличил. Твоята ли е?
— Да, тя е — отговори Ърншо. — Помисли малко…
— Почакай — прекъсна го отегчено Дик, — ако ще ме питаш кой е откраднал тази пушка, предварително ти казвам, че не знам. И лорд Аш ме пита за същото сутринта.
— Но…
— Обаче в едно съм сигурен — продължи убедено Дик, — не я е взел нито Прайс, нито Мидълсуърт, защото ги гледах как пренасят сър Харви към колата. Нас с Лесли също можеш да ни изключиш — бяхме заедно. А освен нас наоколо нямаше никой, после дойде ти и остана да пазиш пушките.
Въпреки че Ърншо продължаваше да се усмихва, изражението му никак не беше весело.
— Да знаеш, само Прайс е взел пушката.
— По дяволите, Бил, не я е взел. Не можеш да скриеш пушка в джоба си или да си я мушнеш под сакото.
— Но точно това казвам и аз, драги. Никой дори не се е приближавал до пушките, когато аз бях там. Не съм я взел аз, въпреки глупавите твърдения на Прайс. Да задигна собствената си пушка? Ами това е смешно! Е, питам те тогава? Да не би да ми кажеш, че има някаква магия?
Дик беше готов да каже, че и това не би го учудило. Омръзнали му бяха и пушките, и всичко друго, свързано с пристигането на комисаря Дейвид Хадли. Затова само измънка нещо, колкото да не му противоречи, и подпря пушката до камината.
Ърншо се засмя, за да покаже, че не се е обидил.
— Надявам се, няма да кажеш, че правя от мухата слон — каза сериозно Ърншо. — Извинявай, не е редно аз да го казвам, но все пак имам някакво положение в обществото и трябва да го поддържам. А всичко това ще има своите последствия.
— Какви последствия?
Ърншо заговори тихо и с равен тон.
— Този човек не се е самоубил, Дик. Сигурен съм, че и ти си го разбрал.
— А можеш ли да предложиш обяснение как е бил убит?
— Не. Цялата история прилича на детективски роман. Трупът е намерен в заключена отвътре стая. От едната му страна — спринцовка — Ърншо посочи с глава, — от другата — кутийка кабарчета — отново кимна той и се замисли. — Разбира се, около кабарчетата няма нищо тайнствено. Искам да кажа, няма нищо странно, че ги намерихме тук. Вероятно има такива кутийки из цялата къща. Ти още не беше дошъл да живееш тук по времето на полковник Поуп, нали?
— Не.
— Полковник Поуп ги използуваше против осите — каза Ърншо.
На Дик му се стори, че не е дочул добре.
— Той е използувал кабарчетата против осите ли?
— Тук е пълно с оси — кимна Ърншо към овощната градина. — Полковник Поуп казваше, че не можел да отвори прозореца през лятото, защото го жилели до смърт.
— Е, какво от това?
— Някой беше казал, че в Америка имали мрежи за прозорци. У нас не се продават такива работи, макар че би трябвало. Нали ги знаеш, тънки метални мрежички, които влизат в дървена рамка. Закрепват се на прозореца и насекомите не влизат в стаята. Тъй като полковникът не можа да си намери готова мрежа, на него му хрумна нещо друго. Вземаше парчета тюл и ги закрепваше по касата на прозорците с много кабарчета. Беше цяла церемония и я повтаряше всеки ден.
Ърншо посочи към писалището.
— Сигурно ще намерите още такива кутийки в чекмеджето — продължи той. — Но какво правят кабарчетата до ръката на трупа така и не мога да си обясня…
За малко Дик да му каже, че ако се убодеш на острия връх на някое от тях, ще се получи същият белег, както от иглата на спринцовка, но се въздържа. Подобно предположение нямаше стойност. В горещината миризмата на синилна киселина, която се излъчваше от мъртвеца, ставаше все по-наситена. Ърншо също я усети.
— Да се махаме оттук — каза той рязко.
Бяха излезли вече в градината, когато директорът на банката запита Дик:
— Виждал ли си Лесли тази сутрин?
— Още не.
„Пак започва, господи боже мой — помисли си отчаяно Дик. — Пак започва.“
— Защо питаш, Бил?
— Просто така — засмя се Ърншо. — Помислих, че ще се успокои, като разбере, че не тя е… Освен това, Дик, не искам да си мислиш, че обръщам внимание на клюки. Не се притеснявай!
— През ум не ми е минавало.
— Макар че понякога ми се струва, че има нещо странно около Лесли.
— Странно ли?
— Не мога да забравя първата ми среща с нея. Имам предвид, когато разговарях с нея за първи път. Тя е наша клиентка, известно ти е.
— Както и повечето от нас. И какво странно има в това?
Ърншо не обърна внимание на въпроса му.
— Това, което ще ти разкажа, не е никаква тайна, разбира се. Беше се преместила да живее в Сикс Ашис преди около седмица и се беше настанила в къщата на Фарнам. Една сутрин дойде в кабинета ми и ме попита дали може да прехвърли сметката си от нашия лондонски клон в тукашния. Естествено казах й, че ще го уредя с удоволствие. — В разказа му прозираше самодоволство. — И тогава тя ме запита: „Имате ли лични сейфове в банката?“
Ърншо пак се засмя. Дик извади кутия цигари и му предложи да си вземе, но той отказа.
— Казах й, че знам за какво говори, но тук не разполагаме с такива сейфове, каквито има в по-големите ни клонове в Лондон. Но й обясних, че ние винаги даваме възможност на нашите клиенти да държат скъпоценностите си в хранилището ни, където се пазят в специална каса. Тя ме погледна странно и каза, че няма нищо ценно, но иска някои нейни вещи да се съхраняват на сигурно място.
— И?
— Тогава тя каза: „Трябва ли непременно да знаете какво има в кутията, която ще ви предам?“ Обясних й, че напротив — предпочитаме да не знаем. Дори в разписките, които издаваме, пишем: „Съдържанието неизвестно.“ И тогава, приятелю, направих дипломатически гаф, а уж се опитах да се пошегувам. Казах й: „Разбира се, ако нещо предизвика подозренията ми, мой дълг е да проверя за какво става въпрос.“ Никога вече тя не спомена за това.
„Да, съдържанието неизвестно.“
Дик запали цигара и се загледа във виещия се дим. Не му беше трудно да си представи малката кантора на главната улица и Ърншо зад бюрото, вдигнал ръка в покровителствен жест и свел напред зализаната си глава. И ужасната загадка на това, което не беше ценно, но трябваше да бъде пазено в тайна от всички, загадката на самата Лесли, добила вече завършената си форма.
— Виж ти! — измърмори Ърншо.
От запад по пътя се дочу шум от кола, който ставаше все по-силен, и накрая се появи прашният хилман на доктор Мидълсуърт, който спря пред вилата. Докторът, захапал лулата си, излезе от колата и отвори задната й врата.
— Боже мой! — възкликна Ърншо. — Това не е ли…
От задната врата на колата като огромен дух от миниатюрна бутилка бавно заизлиза неимоверно едър човек с богато нагъната пелерина и широкопола шапка. Това се оказа сложна операция, защото той трябваше да крепи шапката на главата си и пенснето, от което висеше широка черна панделка, да провре с пъшкане и пухтене тялото си през ограниченията на вратата, като в същото време се подпира на изнесен напред бастун.
Човекът се изправи, за да огледа вилата и ветрецът развя пелерината и панделката на пенснето му. Лицето му се беше позачервило от направеното усилие, имаше тънки черни мустачки и нагъната гуша. Едрият господин се прокашля и всичките гънки на гушата му затрепераха.
— Да — каза си Дик, който неведнъж беше виждал по списанията този същински Гаргантюа. — Това е Гидиън Фел.
Сега разбра какво е означавало подхвърлянето за Хейстингс.
Предната вечер в един от редките случаи, когато Мидълсуърт нарушаваше мълчанието си, той беше казал, че доктор Фел е дошъл да прекара лятото недалеч оттук — в Хейстингс. И тази сутрин в нечовешки ранен час беше отишъл да го доведе. Защо?
Всъщност това нямаше значение. Доктор Фел знаеше за тази работа точно толкова, колкото и комисарят Хадли. Сега всичко за Лесли щеше да бъде разкрито, и то пред Бил Ърншо. На Дик му стана още по-зле, когато видя, че Мидълсуърт каза нещо на доктор Фел и гигантът се отправи към вилата.
Доктор Фел изглеждаше обхванат от дива ярост, която едва успяваше да сдържа. Размахваше бастуна си и бръскаше по тревата. В наметалото си приличаше на галеон с разперени платна, изглеждаше още по-едър, а и без това беше по-висок от всички наоколо. Стигна до Дик, спря задъхан и го погледна със съчувствие.
— С господин Ричард Маркам ли имам честта да говоря? — попита доктор Фел и свали шапката си с едновремешно достолепие.
— Да.
— В такъв случай дошъл съм при вас, за да ви съобщя добри новини.
Настъпи тишина, той не сваляше съчувствен поглед от Дик, а някъде отдалеч се дочу кучешки лай.
— Добри новини ли? — повтори Дик.
— Въпреки факта — доктор Фел си сложи шапката, погледна към Мидълсуърт и продължи, — та въпреки факта, че по пътя насам срещнахме майор… Майор…?
— Прайс — подсказа му Мидълсуърт.
— Да, майор Прайс, който ни каза за случилото се тази сутрин и малко поохлади ентусиазма ни, все пак ви носим добри новини.
Дик гледаше ту доктор Фел, ту Мидълсуърт. Докторът с набръчканото си чело и оредяваща коса беше все така мълчалив, но в изражението на очите, на устата му имаше нещо успокояващо.
— Хайде да изясним нещата — Мидълсуърт извади лулата от устата си и я чукна в тока на обувката си, за да я изпразни. Отиде до прозореца на гостната и посочи с пръст през стъклото. — Кажете, доктор Фел, познавате ли убития?
Доктор Фел изръмжа, наведе се напред към стъклото, доколкото му позволяваха издатините под гигантската жилетка, намести пенснето си, вгледа се внимателно и само след няколко секунди се обърна отново към тях.
Явно гневът му не бе преминал и той все още се въздържаше да не го прояви.
— Нямам ни най-малка представа кой е този господин. Сигурен съм само в едно — това не е сър Харви Гилман.