Андрей Гуляшки
Приключение в полунощ (4)

4

Следобед отидох в Центъра за борба със заразните болести при началника на отдела „Лекарства и снабдяване“ доктор Петър Тошков. Този Петър Тошков щеше да ръководи опресняването на моите познания по ветеринарната фармацевтика. Според духа на онова писмо с печата моите досегашни фармацевтични познания бяха значително изостанали от развитието.

Затова влязох в кабинета му с понижено самочувствие. А като го видях такъв огромен, грубоват и разгърден не по началнически, внушителен като директор на някой месокомбинат от републикански мащаб, аз съвсем загубих настроение. Кой знае защо тоя вид началници действуваше лошо на нервите ми.

Казах „добър ден“ и оставих онова писмо на масата му: исках да спестя излишните приказки, около представянето си.

Доктор Петър Тошков ме изгледа равнодушно и се прозина с една доста звучна и широка прозявка. Може би той си мислеше, че като се прозява така срещу мен, ще ми внуши респект още от пръв поглед и ще ме накара да си помисля сериозно за предстоящите ни занимания. Но по моето лице не помръдна нито един мускул. Ненапразно служех по ония места, където са се подвизавали личности като юначния Момчил и безстрашния Мехмед Синап.

— Значи, ти си бил тоя Анастаси Буков? — каза началникът на отдела. Той разтърка очите си и отново се прозина. — Брех да му се не види! Аз си те мислех съвсем друг по външност. Е, нищо, драго ми е. Седни.

Той надписа някаква резолюция върху писмото, после повика разсилния и му поръча да го занесе в архивата. Когато разсилният излезе, докторът ми кимна покровителствено:

— Мини утре при касиера, за да си получиш дневните. Парите са си пари.

— Моля — казах аз. — Не бързам. Има време. — И запитах чинно, както подобава на един командирован, който не мисли да злоупотребява с оказаното му доверие: — А къде ще се провежда инструктажът, другарю началник? Бихте ли ми обяснили?

Докторът трепна, погледна ме малко изненадано и разпери ръце. Както ги беше повдигнал над масата, те наподобяваха криле на вятърна мелница. Виждал бях вятърни мелници на картинки.

— Инструктаж? — Доктор Петър Тошков грубо се изсмя. — Тази дума е купешка, драги ми. Това — едно. И после: какъв инструктаж ти е дошъл на ума? И Светозар Подгоров, нашият директор, обича да ги приказва такива: инструктажи, квалификации и тути кванти. Но той е директор. А ти, Анастаси, говори по човешки, просто. Тъй ли хортуваш с ония твои туземци от Триград? Не? Е, а тук защо се превземаш? Искаш ли да пийнеш една лимонадка? Не щеш? Аз пък ще си пийна. — Той отиде до големия шкаф в дъното на стаята, разтвори капаците му и извади от една кофа червена бутилка с лимонада. — Студено е питието, защото го държа в изкуствен лед. Втвърден въгледвуокис. Ти наистина ли няма да вземеш? Съжалявам. — Бутилката изглеждаше като детско биберонче в огромната му лапа. — Наздраве! — Той избърса с длан пухкавите си устни и отново седна на мястото си. — Та по въпроса за така наречения инструктаж. Туй го измисли Подгоров, нашият директор. Трябвало според него „кадрите по места“ — така нарича той нашего брата от провинцията: кадри по места! — да дохождат един по един в София, та с очите си да видят и с носовете си да помиришат най-новите видове лекарства и тинктури и с пръсти да пипнат най-последния асортимент от клещи и ланцети, с каквито разполага нашият ведомствен склад. Туй нещо — инструктажът — можеше и другояче да се нареди: един каталог с индикации и обяснения и с няколко картинки, за да е по-нагледно, и готово! А така, както Подгоров го измисли, е губивреме — казвал съм го и на него лично, и в колегиума. Но той си има една теория — че най-добрата вода се пиела от извора. Тъй ли е? Вятър! Като пия лимонада, зер ми е лошо? Не ми е лошо, напротив! Така стои въпросът с тоя инструктаж. Ти, драгичък, си номер едно от кадрите, които аз ще имам честта да просвещавам. Дано в твоя район да е тихо и мирно. През летния сезон да снемеш човек от службата му — туй не ми увира в главата, но както и да е! Наслаждавай се на софийските хубости и всяка вечер прави по три метана на ветеринарния господ, та да запази живи и здрави триградските говеда, докато пак се завърнеш в обетованата земя.

— Как ще водим заниманията? — попитах аз с угаснал глас, защото гърлото ми беше започнало да пресъхва.

— Заниманията? — Докторът отново разпери ръце. — Ще ти дам адреса на нашата складова служба. Там има един чудесен момък, който всичко знае.

— Само това ли?

— Има време бе, Анастасие! — засмя се весело докторът. — Защо бързаш? Който много бърза из пътя, далеко не стига! Аз съм мотоциклетист и туй го зная от опит. Ти мотор караш ли?

Поклатих отрицателно глава.

— Рибар ли си?

— Не съм.

— Не обичаш ли да зяпаш как другите ловят риба?

Излъгах, че обичам.

— Е, тогава ще станем добри приятели — каза докторът и потърка ръце. — Ще те настанявам отдире, на седлото, и ще те водя с мен. Пък като се завърнеш в Триград, ти ще ме поканиш да ти дойда на гости. Бива ли?

— Ще ми бъде много приятно — казах аз.

— А пъстърва има ли по вашите реки?

Обясних му, че нашите реки са претъпкани с пъстърва. Дори му казах, че има един човек на име Ракип Колибаров, който всеки ден лови по няколко килограма.

— Ракип Колибаров — каза замислено докторът.

После той премига няколко пъти, като че ли искаше да си припомни нещо. Пък и аз си помислих: защо наистина това име, името на Ракип Колибаров, кара хората да се умълчават?

А докторът разкърши рамене и погледна часовника си. Наближаваше пет.

— Анастасие — рече той, — иди в съседната стая при другарката Ирина Теофилова. Помоли я да ти обясни някои неща, а като стане време за излизане, аз ще намина да те взема. Бива ли?

— Разбира се! — казах аз. И допълних много въодушевено. — Непременно ще ви чакам.

В тази съседна стая имаше две маси и срещу всяка от тях седеше по една млада жена. Когато влязох и застанах до вратата, те повдигнаха едновременно главите си и любопитно ме изгледаха.

Кой знае защо, може би от горещината, аз стоях до вратата и си мълчах. Аз гледах жената, тази, която беше от лявата ми страна, и очите ми като че ли не можеха да се откъснат от лицето й. Но какво лице, господи! Струваше ми се, че съм го виждал много пъти, че ми е познато, и все пак съзнавах много ясно, че сега за първи път се мяркаше пред погледа ми, като картина от някаква илюстрована книга. Ах, да! Ако не беше задухаха, аз щях веднага да се досетя, разбира се. Това лице напомняше картина от ренесансово време: разкошна черна коса, черни вежди и извити мигли на мадона и големи светли очи. Светли като моето южно небе над Видла. Но южното небе над Видла беше прозрачносиньо, а тия сини очи имаха мраморен блясък — сияеха като флуорити, а сами бяха непроницаеми — наподобяваха очите на Авакум.

Тя помръдна с рамене и се надигна полека от стола си. Сега аз я видях изправена. Нейният ръст беше малко по-висок от среден. Тя изглеждаше закръглена в раменете и в бюста си, без да е пълна, и всичко у нея като че излъчваше зрялата прелест, ранното лято на женската хубост.

Тя каза: „Какво обичате?“ — и очите й спокойно ме премериха от главата до петите.

— Търся другарката Ирина Теофилова — обясних аз и се прокашлях, защото бях много зажаднял за вода.

Тя кимна с глава, но аз не разбрах какво искаше да каже, затова продължавах да си стоя до вратата.

Тогава иззад масата отдясно се изправи другата жена. И тя беше на ръст колкото първата и трябва да си призная, че и тя ми направи много хубаво впечатление. Само че косите й бяха кестеняви и изглеждаше малко по-слаба. В кафявите й очи нямаше нищо забележително, но ми се стори, че гледаха някак прекалено дръзко и дори закачливо. За разлика от първата нейните ръце бяха по-голи и деколтето на роклята й — по-отворено. То правеше една хубава чупка в средата.

— Вие, другарю, от провинцията ли идете? — запита ме тя. Не зная защо тя попипа с ръка брошката си. Лъскавото украшение лежеше точно там, където деколтето й правеше онази красива чупка.

Нейният въпрос беше доста конкретен.

— От провинцията идвам — казах аз. — От Триград. — И на свой ред запитах: — А вие по какво познахте?

Такава беше първата ми среща с персонала на доктор Петър Тошков. И Теофилова, и Чавова бяха доста любезни. Черпиха ме с вода и ми разказаха интересни неща. Но повече говореше Христина Чавова. Тя ми каза, че мургавият цвят много ми отива и че синята ми връзка отговаряла по тон на очите ми. На това място от нашия разговор Ирина Теофилова се усмихна с подчертана снизходителна усмивка. Пък нямаше защо да се усмихва така, защото връзката наистина отговаряше по тон на очите ми, въпреки че беше малко по-тъмна. Личеше си, че Теофилова притежаваше по-суров характер. Но аз повече разговарях с машинописката. Тя ме уведоми, че тяхната профорганизация развивала активна дейност и че благодарение на тази дейност за служителите при центъра била инсталирана удобна баня с два душа и огледало. Банята се помещавала на таванския етаж.

— И вие можете да я ползувате, защото сте командирован към нашия отдел — каза ми Чавова. — Искате ли да ви заведа?

Тук Ирина Теофилова пак се усмихна.

В този момент при нас влезе доктор Петър Тошков. Сега той беше закопчал ризата си. Но аз се учудих ужасно, като видях, че под бялото си сако той беше навлякъл един дебел вълнен пуловер.

— Анастасие — каза ми докторът, — работното време изтече. Трябва да си вървим.

Аз се сбогувах любезно с Чавова, а на Ирина Теофилова кимнах студено с глава. Доктор Петър Тошков направи обратното: той кимна небрежно на Чавова, а ръката на Ирина — така ми се стори — задържа в лапата си няколко секунди повече, отколкото беше необходимо.

 

 

И така аз ще разкажа още няколко страници, а после ще оставя Авакум да продължи тази история докрай.

Като излязохме на улицата, докторът ме помоли да го почакам една минутка. Всъщност той ми каза само: „Анастасие, стой тука за минута“ — и тозчас се шмугна в задния двор на сградата. Останал сам и макар че стоях до централния вход на учреждението, чувствувах се доста потиснат. Мислех си: Ако сега излезе машинописката Чавова и ми каже: „Другарю Буков, не бихте ли се поразходили с мен?“ — или: „Не бихте ли ме изпратили до вкъщи?“ — аз непременно щях да се съглася. В края на краищата все някак трябваше да се убие времето. Така си мислех и наистина — аз предчувствувах това — Чавова излезе. Тя весело приказваше с един млад човек и не ме забеляза.

Докато я изпращах с очи, аз дочух страшна пукотевица. Яхнал един червен и гърмящ мотоциклет, докторът пристигна и властно ми махна с ръка.

— Качвай се отзад — изкрещя ми той през пукотевицата. — Ще те водя на язовира „Искър“!

Чавова не успя да ме забележи, тъй че аз нямах никакви ангажименти. Можех да скитам на воля, където си искам. Но в тоя миг си спомних за Авакум и изтръпнах.

— Другарю Тошков — казах му аз, — имам един приятел, археолог, комуто съм обещал…

— И него ще вземем, качвай се! — изрева докторът и удари с крак по паважа. — Голяма работа! Къде е този приятел?

Обясних му, но той подкара машината тъкмо в противоположна посока. Нито знаех къде препускаше по тая неизвестна посока, нито ми беше ясно къде ще сложим Авакум. Мотоциклетът като всички мотоциклети имаше само едно допълнително седло!

А по-сетне се изясни, че тревогите ми са били напразни. На две минути от центъра докторът имаше гараж — дъсчена барачка в двора на една четириетажна сграда. Той измъкна от барачката тъкмо това, което ни трябваше — кош. Просто го донесе на ръце до мотора и със същото усилие с каквото аз носех например лекарската си чанта.

И ние полетяхме към музея.

Авакум, който рядко се изненадваше от нещо, този път остана доста учуден.

— Ти ли си археологът? — стисна ръката му докторът. — Браво! Аз пък съм Петър Тошков, началник на туй момче по линия на лекарствата. Сядай в коша, ще те водим на язовира за риба!

Авакум повдигна рамене, после сложи ръка на задния си джоб. Но нали беше човек на действието — не се колеба дълго. Впрочем той веднага се настани в коша.

Като излязохме на шосето, докторът „наду“ машината, вятърът писна покрай ушите ми и целият свят полетя стремглаво срещу мен. Заврях нос в широкия докторов гръб и затворих очи.

След тридесетина минути ние пристигнахме на язовира. Когато слязох от седлото, стори ми се, че земята бяга под краката ми: докторът беше „гонил“ с повече от сто километра в час. Но Авакум поразкърши рамене и се прозина.

— Бавничко карахте — каза той на доктора. — Откровено казано, мен ми доскуча.

Докторът се почеса по тила:

— Можех и по-бързо, но се боях за момчето. Току-виж, че изпаднало някъде. А после?

— После Фатме от Видла щеше много да скърби — намигна ми Авакум.

Аз едва не политнах, въпреки че земята се беше поуспокоила вече.

— Каква Фатме? — попитах аз.

— Тази, с двата реда синци. Забрави ли?

 

 

Легнах по гръб на тревата. Шумеше тих ветрец, по небесната шир плаваха малки сребристи облачета с накъдрени крилца. Аз си спомних, че поетите сравняват тия облачета с ладийките платноходки. Плават си платноходките по небесния океан. И това пътешествие, гледано отдолу, изглежда много красиво. Сетне се обърнах с лице към водата, устремих очи към далечните сини брегове и дълго и от душа се любувах на тази голяма придобивка за народното стопанство.

А през това време моят приятел и доктор Петър Тошков водеха оживен разговор. Оказа се, че и двамата са маниаци на мотоциклетна тема, че еднакво уважават една и съща фабрична марка, че еднакво обичат пределната скорост и че по един и същи начин задействуват при нужда ръчната и крачната спирачка. По време на тоя въодушевен разговор, докторът на няколко пъти блъсна Авакум по рамото и Авакум на няколко пъти го черпи с цигари от своите. После и двамата откриха, че пушат едни и същи цигари и че страдат еднакво от една и съща кашлица.

— Ами лютиви чушлета обичаш ли? — попита го докторът.

— Много!

— И аз. Ами пържена риба?

— Умирам.

— И аз. А какво предпочиташ: бялото или червеното?

— Червеното.

Това чудно единомислие разчувствува много доктора.

— Че как да не съм те познавал досега! — провикна се той съвсем умилен. — Аз цял живот съм търсил такъв побратим като тебе! Браво! — Той се позамисли за миг. — Ха да видим сега другата страна на медала, духовната. Аз например се боря с нещо. А ти?

— И аз.

— Моите врагове са бацилите. Ти имаш ли неприятел?

— Аз съм археолог. Моят неприятел е времето.

— Дай си ръката! Тъй. — Той пак се позамисли. — Ами какви хубавици повече харесваш?

— Тъмнокосите.

— Тюх, да се не види! И аз.

— А защо „да се не види“?

— Моята е тъмнокоса. Аз съм решил да се женя и съм направил избор. Съвсем тъмнокоса.

— Чудесно!

— Не е чудесно. Ти си по-млад и ще ми я грабнеш изпод носа!

— Няма. — Авакум протегна ръка: — Parole d’honneur! Аз държа на думата.

Последва ръкостискане. Ставите и на двамата изпращяха.

Аз погледнах Авакум. По устните му цъфтеше неговата обичайна добродушно-снизходителна усмивка, но очите му гледаха студено. „Играе“ — помислих си аз и не зная защо стана ми мъчно за доктора. Тоя особняк се горещеше и се вълнуваше истински, а Авакум си играеше на „горещене“, за да се забавлява и за да опипва душата на другия.

След тоя задушевен разговор, докторът отиде малко по-надалече, за да хвърля въдицата си на по-тихо място. Той сигурно „умираше“ от желание да улови някой и друг шаран, за да нагости богато новия си приятел и побратим. Авакум приседна до мен, помълча някое време, после се обърна настрана и тутакси заспа.

Над язовира започна тихо да се здрачава. Вятърът се усили, водата потъмня. Отсрещният бряг се стопи и изчезна в сумрака на настъпващата вечер.

Докторът се завърна оклюмал. Той вървеше безшумно по тревата, но Авакум като че ли дочу стъпките му в съня си. Той се изправи дори по-бърже от мен, усмихна се и поклати глава.

— Не кълве! — въздъхна докторът.

— Нищо — каза Авакум, — ще си купим риба от ресторанта.

Той обкрачи машината. Сега докторът се намери в коша. Беше му тясно, та трябваше да се попрегъне малко. Аз пак заех предишното си място. Знаех, че Авакум ще кара лудо, но не изпитвах никакъв страх. Чувствувах се удобно и сигурно като на лекарския си стол.

 

 

Наближаваше девет часът, когато стигнахме пред комплекса „Изток“. Завихме по главната напречна улица, после пак завихме и докторът посочи третата сграда отляво.

— Приятели — каза докторът и ни изгледа с победоносна усмивка, — виждате ли тия прозорци на партера, дето са облепени отвътре с вестници? Тук живее доктор Петър Тошков. Предлагам ви да му идем на гости. Напред, другари!

Горните етажи на сградата не бяха довършени още, та трябваше да прескачаме през купчини от баластра и пясък, докато да се доберем до входа. В хола миришеше на вар и цимент. Докторът отключи вратата и любезно ни пропусна пред себе си.

Централното място на апартамента заемаше един широк вестибюл. Тук имаше само една кръгла маса, покрита със стари, пожълтели вестници, и няколко стола. Докторовият кабинет приличаше едновременно и на походен аптечен склад, и на занемарена лаборатория: между кутиите, кутийките и стотиците шишета с лекарства и киселини лъщяха разни реторти и колби, валяха се из прахоляка епруветки и спиртни лампи и всичко беше толкова на гъсто нахвърляно и в такъв ужасен безпорядък, че ако човек случайно оставеше шапката си някъде, мъчно би могъл да я открие повторно сред джунглата от стъкларии, препарати и картонаж.

— Анастасие — каза докторът и очите му заблестяха от доволство и гордост, — как ти се вижда тая светая светих на ветеринарната мисъл?

— О — казах аз и започнах да оглеждам любопитно тавана.

— Имай търпение! — потупа ме докторът по рамото. — В тая светиня има от всичко по малко. И всичко сам си приготовлявам, а някои неща направо измислям. Тук ще е твоето училище и никъде другаде!

И понеже си мълчах, докторът намери за необходимо да допълни:

— Аз, драгичък, освен медицината съм завършил и биохимия и поради тази причина разбирам туй-онуй от лекарства и настойки. Тъй че стой зад мен и се не бой!

След „светая светих“ ние разгледахме другите части на апартамента. В спалнята имаше само едно двойно легло, покрито доста несръчно с няколко одеяла от войнишки тип. Върху прясно боядисаните стени бяха забити куки и пирони — варварски акт според мен, който и в Триград, че и в къщурката на дядо Реджеп не се практикуваше вече. По тия пирони и куки висяха обесени одеянията на нашия биохимик.

Кухнята приличаше на кабинета с тази разлика, че тук хаосът се състоеше от домашните принадлежности на доктора: трябваше много да внимаваме, за да не стъпим в някоя от тенджерите или да не се докоснем, без да щем, о някой окаден тиган.

— Докторе — запита го Авакум, — доколкото разбрах, ти си ерген — за какъв дявол ти са тогава всичките тези атрибути?

Стори ми се, че докторът се смути: той заби поглед в краката си, като че ли там беше написан отговорът на Авакумовия въпрос.

— Какво да се прави — каза той. — Имам слабост към кухненските работи, а защо — господ знае! Мина ли покрай магазин за такива неща — драго ми е да се отбия и да си купувам кога тенджера, кога чайник или тиганка. Долу в избата имам още два пъти по толкоз!

Той погледна разпилените съдинки и се усмихна:

— Пък кой знае, може да дотрябват някога! Всичко се случва.

Авакум тозчас се съгласи, че всичко се случва на тоя свят. Той например купувал детски книжки, илюстровани. И уверяваше разпалено доктора:

— Две етажерки съм напълнил — буквално догоре. И още толкова държа на тавана.

— Виж, за детски книжки не ми е дохождало на ум! — каза замислено докторът.

— Нищо — кимна му Авакум. — Ако стане нужда някога — аз съм насреща, ще ти услужа.

Докторът поглади брадичката си и щастливо се засмя.

Пък аз бях ходил в квартирата на Авакум и знаех с абсолютна сигурност, че той няма нито една детска книжка в библиотеката си.

След това докторът наметна една бяла престилка върху раменете си, превърза я на „фльонга“ отдире и захвана да чисти рибата по един много виртуозен начин. Ние следяхме работата му с голям интерес. Но по едно време той отпусна ръце и дълбоко въздъхна.

— И компанията е чудесна — каза той, като ни гледаше тъжно, — и рибата е прясна, и виното съм осигурил. Само една подробност липсва, за да бъде картината пълна.

— Тъмнокосата — усмихна се Авакум.

Докторът го изгледа ласкаво и кимна с глава.

— Докторе — каза той, — ако нямаш нищо против, аз бих могъл да поканя от твое име Тъмнокосата и тя ще ни удостои с присъствието си — в това се обзалагам. Но само при едно условие. А именно…

— А именно? — начумери веждите си докторът. Той пльосна очистения шаран върху масата и скръсти ръце на гърдите си. В тази поза, ако имаше мустаци и беше облечен в трико, той щеше съвсем да прилича на някогашните световни шампиони по гръко-римска борба.

— Адресът й — засмя се Авакум.

Докторът свали ръце от гърдите си и една широка усмивка разтегли устните му почти до ушите.

— Адресът й!… Ирина Теофилова, улица „Брод“ номер 33. Не е далече оттук. Да го запиша ли на листче?

Авакум махна с ръка.

Кога и как разцъфна тази любов?

Тя дойде ненадейно, както ненадейно повява вятърът от юг през топлите летни нощи. Тя дойде след първия поглед онази вечер, може би след първата усмивка. А когато се събуди заранта, тя вече цъфтеше в душата му. Така разцъфтяват овошките в края на пролетта: привечер са зелени, пъпките са затворени, а когато розовината на изгрева залее света — усмихват се в невестинско облекло.

Ирина и Чавова стояха в малкото дворче зад тухлената къща и кой знае — сигурно си бъбреха както винаги, за скучни делнични неща.

Тогава Авакум каза:

— Вашият началник, доктор Петър Тошков, кани и двете ви на скромна вечеря.

Докторът го беше изпратил само за Ирина, но му дожаля за другата — затова и умножи поканата на свой риск.

През отворения прозорец на партера струеше жълта светлина. Откритите и заоблени рамене на Ирина, ръцете й, шията — всичко у нея блестеше с мек блясък като стара позлата. А в черната дълбочина на очите й като да грееха мънички, едва видими далечни звезди.

— Ще има прясна риба за вечеря — каза Авакум.

— Боже, колко обичам прясна риба — плесна с ръце Чавова.

Ирина мълчеше.

— Докторът ви чака — каза Авакум.

Тя повдигна глава и очите му се срещнаха с нейните. Тя го наблюдаваше спокойно, съсредоточено, без да бърза и без да се стеснява.

И макар че издържа погледа й и сам да я наблюдаваше също така спокойно и съсредоточено, Авакум за пръв път в живота си не направи никакъв извод. Онази сметачна машина у него, която винаги и безпогрешно превърташе механизмите си, когато до съзнанието му достигаха възприятията, сега мълчеше, не действуваше, като че ли изведнъж беше пресекнал токът, който я захранваше с живот.

— А вие ще ни изпратите ли на връщане? — попита Ирина, като не сваляше очите си от лицето му.

Сега в машината проблесна някаква искрица от живот.

— Разбира се — кимна Авакум, — ще ви изпратя. — И си помисли: „А докторът?“

Вечерта премина весело. Аз обяснявах на Чавова някакви проблеми във връзка с кокошата чума, докторът пържеше рибата, а Ирина и Авакум подреждаха масата и на няколко пъти ръцете им се допираха и тогава всеки от тях поглеждаше гузно към сияещия от щастие домакин. После започнахме да се храним и Теофилова стана много ласкава и много любезна с доктора, потъркваше се в рамото му, пълнеше чашата му с вино и дори съвсем не забелязваше Авакум.

Към единадесет часа докторът захвана да се прозява, а след малко се облакъти на масата и оброни глава.

Ние се сбогувахме набързо и се измъкнахме навън.

Грееше луна. Аз и Чавова вървяхме напред и оживено разговаряхме за метила, за овцете. Ирина мълчеше. И Авакум нямаше настроение — Ирина беше се държала прелюбезно със своя началник по служба. Но когато се разделяхме, тя едва ми кимна с глава, а на него се усмихна мило и с някаква виновна и тъжна усмивка. Беше тиха и светла нощ.

 

 

Работеше като секретарка на отдела „Лекарства и снабдяване“ и усилено четеше, щеше да се явява през есента на конкурсен изпит за аспирантско място в университета.

Имаше нещо особено, противоречиво и в живота, и в поведението — и то не остана скрито за Авакум. Когато бяха заедно с доктора и вън от службата, тя всякак се мъчеше да му угажда, понасяше грубите му шеги, оставяше ръката си в неговата и много и от сърце се смееше. А останеха ли насаме с Авакум и отвореха ли дума за него — в очите й светваха зли пламъчета, потрисваше се.

А с Венцеслав Рашков, красавеца магазинер на отдел „Лекарства и снабдяване“, любимеца на Петър Тошков — с тоя млад човек се държеше вулгарно, с пресметната жестокост и страстно търсеше повод да го унижи и осмее, особено пред свидетели. Нещастникът не беше прочел много нещо през живота си, а тя го задяваше: „Венцеслав, какво мислиш за Бернар Шоу? Велик френски писател, нали? — И като го изчакваше да кимне утвърдително с глава, питаше: — А чел ли си неговия роман «Тримата мускетари»?“

— Струва ми се, че съм го чел някога — мънкаше Венцеслав.

Тя се смееше весело, до сълзи.

Но случваше се след работа да го улови подръка и да го води със себе си на далечни разходки. Вземаха рейса за Витоша или се запиляваха някъде из широките поляни около Драгалевци.

След срещите при доктора Ирина ставаше някак особено мила с Авакум. Шепнеше ласкаво, скланяше главата си на рамото му. Мълчаливо му подсказваше, че ако потърси устните й, няма да му се противи дори за миг. И макар да се стремеше към нея с всяка своя клетка — играеше си на някакво изкуствено платонично приятелство: нали сам беше обещал на доктора с parole d’honneur, че няма да отнеме любимата му? Трудна беше тази безсмислена игра, но той стискаше зъби и играеше като някакъв Сирано от романтичните времена.

Само няколко нейни думи или постъпки да подложеше на обичайния си анализ — и Авакум щеше да разбере много черти от характера й и много неща от живота й щяха да му станат съвършено ясни. Следа нямаше да остане от това „особено“ у нея и от романтиката и всичката загадъчност около образа й би изчезнала така внезапно, както внезапно беше дошла и любовта.

Но той не искаше нищо да анализира и нищо да изследва. Сега небето беше по-синьо за очите му, звездите по-златни нощем, интегралните уравнения — по-занимателни откогато и да било. Сега се усмихваше по-често над теракотените парчета и много по-рядко се застояваше в ателието си отпреди. Излизаше ли вън от града и усетеше ли полъха на топлия вятър, не определяше и не уточняваше посоката му, както правеше доскоро, „юг–югоизток“ например, а се обръщаше с лице към него, затваряше очи и се вслушваше в песента му — и като че ли тази песен чуваше за пръв път.

Така се запозна Авакум с доктор Петър Тошков — началника на отдела „Лекарства и снабдяване“ — и с неговата тъмнокоса секретарка Ирина Теофилова.

Тримата ходехме често на излети из околностите на София и понякога водехме с нас машинописката Чавова с магазинера Венцеслав Рашков. Лично аз се чувствувах най-добре, когато Ирина и Венцеслав ходеха на мачове — те бяха запалени по футболния спорт. Тогава Петър Тошков ловеше риба и мълчеше, Авакум също мълчеше, а пък на нас с Чавова ни беше много весело. Никога не съм събирал толкова пеперуди, колкото през тия слънчеви дни.

Това са минали работи. Като си помисля за тия тихи и безгрижни часове, кой знае защо все ми идва на ум мотото на Тургенев към неговата повест „Пролетни води“:

Вий, години свидни,

вий, щастливи дни —

отшумяхте, сякаш

пролетни води.

Но време е, струва ми се, аз да отшумя от тоя разказ. Все пак аз съм ветеринарен лекар и детективските работи не са ми твърде по вкуса. Предпочитам ливадите около Видла. А към лагеруването на кооперативния добитък винаги съм проявявал непресъхващ интерес.