Андрей Гуляшки
Приключение в полунощ (1)

1

Няколко месеца подир описаните събития в Момчилово се завърна учителят Методи Парашкевов — първият откривател на стратегическата руда в околностите на Змеица.

Два дена Илчовата механа се тресеше от юнашки смехове и песни, младите кършеха хора на кръстопътя, а бай Гроздан, председателят, нареди по тоя случай да се заколят две шилета и да се устрои според стария обичай на дедите народно тържество.

От София пристигнаха геолози и инженери, плъпнаха по чукарите и по сипеите на Змеица, мереха и размерваха местността надлъж и нашир. Небето се склопи, заваляха есенни дъждове. Изследователите навлякоха гугли и мушами, но не спряха работата си нито за ден. После дойде ред на товарните машини. По разкаляните пътища забръмчаха камиони и самосвали, пъргави газки с прогизнали брезенти сновяха като мокри бръмбари между тях. Вековният покой на тоя край беше завинаги смутен и старият Карабаир, привикнал само с медногласния припев на хлопатарите, забули челото си с облаци и гъсти мъгли.

Така потръгнаха големите промени в тоя край.

Разбира се, в мъгливите дни на късната есен и най-предвидливите от Момчиловци не можаха да предугадят онова, което идеше занапред. Дори аз, участъковият лекар, не дръзвах да си представя, че само след една година тук ще има и кино, и културен клуб, и спортно игрище; че Балабаница ще бъде представена за образцов бригадир поради особени успехи в млеконадоя; и че бай Гроздан ще бъде председател на обединеното трудово-кооперативно земеделско стопанство.

Но Илчовата механа въпреки тоя пролетен цъфтеж безнадеждно старееше, пустееше откъм посетители. Само аз и даскал Методи прекрачвахме редовно каменните й стъпала. Пиехме виното си, мълчахме и понякога си спомняхме за Авакум.

… Мислех си, че като се обединят нашите две стопанства, и отношенията ми с доктор Начева ще навлязат, както се казва, в по-благополучна фаза. Защото обединението вещаеше много добрини и благополучия за кооператорите, а пък аз бях и телом, и духом техен човек. Но хубавите ми предчувствия не се оправдаха, новата, по-висша обществена фаза, в която навлязоха нашите два колектива, не можа да затопли изстиналата ни дружба. Налице беше някакво грубо нарушение в закономерността на явленията, но аз с моята ветеринарна подготовка бях безсилен да го проумея. Съдете сами: Когато най-после капитанът от артилерията Матей Калудиев напусна Момчилово, като се затири нанякъде си заедно с другите геолози от групата, аз си отдъхнах: сега, рекох си, бедната доктор Начева вече няма да търпи и да понася пряко сила един такъв натрапничав и доста буен човек. Лично с мен капитанът се държеше много мило и аз не мога да се оплача. Но заради доктор Начева, заради нейното спокойствие преди всичко много се зарадвах, когато му видях гърба. И така аз веднага реших да подновя нашата стара дружба, без да правя дори намек за капитана — като че ли нищо не е имало и нищо не е било. Обадих й се по телефона, а после излязох на пътя, който води за село Лъките.

Доктор Начева ме посрещна извънредно весело. Сега тя се държеше с мен много по-свободно отпреди, толкова интимно, че аз се смутих до немай-къде. За да изляза от неловкото положение, аз взех от земята едно лъскаво камъче и започнах да го подхвърлям, после отворих дума за метила по овцете и за калоричното хранене на кравите майки. Говорех доста увлекателно, но моята колежка изведнъж се сети, че трябва да ходи при някаква болна или родилка, и ме остави насред пътя, без да ми подаде ръка.

Тази привечер беше чудно хубава. Розова мъгла обвиваше челото на Карабаир, а тайнствената Змеица потъваше в едно тихо море от синкава здрачевина. Зад боровата гора откъм Лъките възлизаше луната, а Голямата мечка и Полярката вече примигваха в потъмняващото небе. Тази привечер беше прекрасна, но аз се завърнах в къщи с лошо настроение, като ученик, получил най-неочаквано двойка по любим предмет.

През следващите дни и седмици работите не се подобриха — моята колежка почти не ме забелязваше. Пък аз се правех на равнодушен човек, комуто такива жени като доктор Начева не правят никакво впечатление. Но се застоявах по за дълго в Илчовата механа. Бяха дъждовни дни, духаха студени ветрове, а в окадения оджак пърпореше тих огън. Колко беше хубаво! Ровех с пръчица в пепелта, правех си полета и планини и къщи със скътани дворове. По витите пътечки минаваше жена с кремав шал върху раменете си и много се пазеше да не закачи полата си о някой бодлив храст. Тя стъпваше като по лед и притискаше полата си към коленете и това беше много смешно. Аз знаех, че ще мине покрай мен и че ще спрем един срещу друг, преди да се разминем, и че в тоя миг аз ще трябва да й кажа нещо много интересно и много важно. Но думите не идваха в паметта ми. Ровех с пръчица пепелта, а в комина свиреше студеният вятър и навремени някоя дъждовна капка падаше и съхнеше върху кротката жар.

Преваля първият сняг, пътищата замръзнаха. Край подстъпите на Змеица бяха поникнали като червенушки дървени постройки с керемидени покриви. Мъже в кожуси и ватенки копаеха ями за стоманените скели на електрическия далекопровод. Земята беше спечена от студ. Рано заран, камионът на стопанството спираше пред бараките и чевръсти ръце сваляха от платформата му дузина гюмове с прясно надоено мляко. Мъжете във ватенки и кожуси, току-що станали от сън, кимаха дружески на шофьора и сърдечно му протягаха кутиите си с цигари. От комина на бараката-кухня вече струеше към смръщеното небе белезникав дим. А червеният флаг, дигнат високо на една върлина, плющеше под напора на северния вятър като огнено крило.

Често минавах край оборите и кравефермата. Вземах няколко бучки захар в джобовете си, после ги чупех и късчетата поднасях под влажните муцуни на моите четирикраки приятели. Те ги хрупкаха много апетитно, клатеха глави и ласкаво търкаха косматите си чела в ръцете ми. Чешех ги зад ушите, а Балабаница ме гледаше строго и стискаше устни. Нищо лошо не бях й направил, но от онази вечер тя все ме поглеждаше някак сърдито.

Кой знае докога щеше да продължава това, ако самият живот не беше турил в порядък нашите помрачени отношения. Една заран тя ме посрещна с много разтревожени очи. Помислих, че се е разболяла кравата Рашка, и сърцето ми се сви.

— На Змеица пристигнаха още хора — каза Балабаница и повдигна ръка, за да оправи забрадката си.

Аз забелязах, че престилката над гърдите й прави твърде интересна чупка, затова отвърнах:

— Чудесно! — И тихичко въздъхнах.

Балабаница забеляза особения ми интерес към чупката на престилката й. Тя съвсем подчертано се намръщи.

— Щеше да е чудесно, ако млякото стигаше! — каза тя с доста груби нотки в гласа си. — Пък млякото ни започна да намалява, а там хората трябва да ядат!

Тя беше нервирана за нещо си и престилката над гърдите й много красиво се надигаше и спускаше.

Аз се позамислих върху думите й, защото те долетяха с известно закъснение до съзнанието ми: във фермата беше задушно и не можех бързо да съобразявам.

— Да — кимнах аз, — този проблем за млеконадоя е много важен. Той трябва да се разреши в положителен смисъл.

Тя помръдна с рамене и въздъхна. Не ми беше ясно защо въздиша.

После аз изведнъж съобразих в какво се състои работата. Нали си имам стари зоотехнически увлечения… дори и награди получих за това! Стана ми жал за ония хора в кожуси и ватенки, които няма да имат в канчето си топло мляко за закуска. И улових Балабаница за ръка.

— Тази трудност не е непреодолима — казах аз и мъжествено я погледнах в очите.

Може би тя се стресна от моята решителност, защото бързо издърпа ръката си.

— Ти ги остави приказките — каза тя, — а ни дай ум как да подсилим храната на добитъка. — И пак започна да оправя забрадката си.

Аз знаех, че тя е човек на действието, затова не се засегнах от думите й. Пък и съзнавах дълбоко в себе си, че тя има право — тоя сложен проблем за млеконадоя трябваше да се разреши с практически мерки.

Припомних си редица мъдри неща за концентратите и за калоричността на разните видове отпадъчна храна седнах върху сеното, извадих бележника си и за един час изписах няколко страници с много интересни рецепти.

По-сетне научих, че Балабаница подложила на обсъждане някои от тия рецепти, като свикала на заседание най-добрите краварки от Момчилово и Лъките. Знатните животновъдки внесли известни поправки в дозите и пропорциите на моите менюта, като някои неща допълнили, а други съкратили напълно. Но това не е важно. Важното е, че след някое време от виметата на нашите крави потече толкова мляко, та доячките трябваше да тичат до стопанския двор за нови ведра.

Тоя успех възвърна на нашата дружба с Балабаница прежната свежест. Отношенията ни станаха пак така прелестни, каквито си бяха преди. Като ме срещаше на улицата, Балабаница ми казваше „добър ден“ с много бодър глас и дори леко ми кимаше с глава.

Авакум удържа обещанието си — дойде ми на гости малко време след като падна първият голям сняг. Той остана в Момчилово само три дни. С даскал Методи не можа да се види, защото той се беше заселил вече в Смолян — заемаше сега един голям и много отговорен пост в окръжния народен съвет. А Балабаница — като научи, че Авакум е дошъл — нагизди се с най-новото си контошче и на няколко пъти, уж случайно, ситни и кърши снага покрай нашия стобор.

Но Авакум не попита нито веднъж за нея. Пък ако аз бях на негово място, непременно щях да я спомена с добра дума. Дори бих се поразходил и до кравефермата. Там пейзажът е чудно красив: поляните са покрити със сняг, а боровете имат калпачета и клоните им са извезани с бели дантели. Въздухът е прозрачен, а когато има слънце, блести и сияе като разтопено сребро.

— О! — щях да кажа, като срещна случайно Балабаница. — Вие сте тук? А как е кравата Рашка?

Или нещо подобно.

Във всеки случай аз нямаше да си мълча като Авакум.