Цончо Родев
Тътени (9)

6

Крачеше замаян посред улицата, а в ушите му продължаваха да гърмят гневните и презрителни думи на чорбаджи Димитър: „Обирай си крушите, просяк такъв!“ Обидата го смаза повече от глада. Не, Мавроди не беше просяк. Той не търсеше милостиня, а само ръка, на която да се облегне, та после да покаже на какво е способен.

Изведнъж стомахът му се сгърчи болезнено. Мавроди се озърна. Краката му го бяха отвели до началото на Аба пазар и от отворената врата на Силдаровия дюкян го бе ударила смесената миризма на маслини, на сирене, на пушена беломорска риба… Той избиколи една чуруликаща група момчета, заети в игра на „домуз“, и приближи до вратата. Видя пълните сандъци и тенекии със стока, провисналите от рафтовете пастърми, суджуци, риби и балсуджук и пред очите му заиграха червени кръгове. Да влезе вътре, да награби колкото може, пък да изтича в къщи…

Не, по-далеч от изкушенията, Коджакара! Прогони тези нечестиви мисли! По-добре да умреш гладен, нежели да опетниш почтеното име, завещано ти от твоя баща — име, което нявга и в църковния метох произнасяха с уважение!

Душата му отново изпадна в предишното вцепенение. Когато възвърна дарбата си да мисли и наблюдава, част от изтеклото време се губеше от съзнанието му. Не можеше да прецени минута или часове бяха преминали от безплодната среща с чорбаджи Димитър. Не помнеше и кога бе дошъл тук, тъжно загледан в осветената врата на Силдаровия дюкян.

В дюкяна отдавна нямаше мющерии. Там сега се въртяха само две момчета, някъде около десет-дванадесет годишни. Едното премиташе тухления под, другото седеше на някаква бъчва и клатеше босите си крака. После момчетата духнаха лампата, излязоха и едното превъртя два пъти ключа в бравата. Казаха си, изглежда, нещо, защото се разсмяха, а веднага след това се сборичкаха, търкулнаха се на земята, запремятаха се един друг и… ключът от дюкяна шумно звънна на калдъръма почти в краката на Мавроди Коджакара. Схватката мигом престана.

— Виждаш ли какви ги направи бе, Юрдане! — изхленчи едното момче. — Ключа, ключа загубих! Сега тате ще ме одере жив…

Какво ставаше с Мавроди? Защо остана той така неподвижен, докато момчетата лазеха по земята и диреха загубения ключ? Защо не им го посочи? Никаква ли жалост не изпита към тях?

Мавроди седеше вдървено на мраморния шадраван, криеше се в сянката на беседката, не издаваше никакъв звук, не мислеше нищо, само очите му като омагьосани не се отместваха от едва доловимия метален блясък на ключа.

… Така престоя Мавроди дълго след като двамата хлапаци се отчаяха в търсенето и гузни се запътиха към Кафтанджийската махала. Тогава той се изправи сковано, взе ключа от земята, измина петнадесетината крачки до вратата и го мушна в ключалката…

* * *

Когато тръгна да съпроводи Тахир ага, Бяно беше решил да върви две-три крачки зад него — както ясъкчията. Но щом излязоха от портата, аянът забави стъпките си и почака да се изравнят.

— Хубаво захванахме зияфета с баща ти — поде Тахир ага, — ама накрая нещо се посдърпахме…

Тези думи невям изискваха отговор.

— Не ви чух разговора, войводо. Но ако тате е изрекъл нещо накриво, ти не го вземай навътре. Такъв си е баща ми — остър е в езика и често си пати от това.

— Пати? — Бяно усети върху себе си любопитния поглед на агата.

— Ами да, пати. Приказва, каквото мисли, пък без да ще засегне някого. А сетне му е криво. — Той помълча малко. — Все пак, по моему, по-добре е да имаш работа с човек остър, но откровен, нежели с угодник, който таи в себе си истинските си мисли.

Сега на свой ред Тахир ага позамълча. Явно обмисляше думите му.

— Не е работата до прямотата — рече най-сетне. — Нея всеки я цени. Силдаря черпи урсузлук от омразата си. Омраза към нас, турците.

Вярно беше това, та Бяно се задоволи да каже неопределено:

— Сигурен ли си, войводо? Не е ли пресилено обвинението ти?

— Съвсем сигурен. Сам Силдаря ми го призна веднъж. С една наша поговорка го призна: „Лейлек курбая-иле дост олмаз“^[1]. Какво ще кажеш на това, Бяно?

— Упрек е имало в думите на баща ми, войводо, не омраза.

— Упрек?

— Жабата може да стане приятел, щъркът — не. А вие правите така, че в един град да живеем, един хляб да ядем и един въздух да дишаме, пък да се делим на щъркове и жаби. Пък уж сме човеци…

За втори път Тахир ага го изгледа настойчиво.

— Какво значи „човеци“?

— Същества, които бог е изпратил на земята, за да вършат добро. Ако всички се обречем да вършим само добро, тогава ще престанем да бъдем турци и българи, щъркове и жаби, и ще бъдем само човеци.

Неусетно бяха стигнали до конаците на аяна. Отвътре излязоха да го посрещнат слуги с фенери.

Двамата спряха за минута пред вратата. Бяно свали калпак почтително и докато чакаше прощалните думи на всесилния сливенски аян, изгледа го от глава до пети. Самият Бяно беше над среден ръст, почти висок, но въпреки това Тахир ага го превишаваше с половин глава. Надарен от природата с едро и снажно тяло, внушителният изглед на аяна се подчертаваше от естествената му изправена и изпъчена стойка, от властно повдигнатата брадичка на мъжествено хубавото му лице, от господарски заповедническите сини очи, които сякаш можеха да гледат само отгоре надолу.

— Беше ми интересно да похортувам с тебе, Бяно — каза Тахир ага. — Ще те повикам някой път на гости да продължим нашия разговор.

Той кимна леко и влезе в конаците, съпроводен от слугите. Момъкът го изпрати с поклон.

Като остана сам, Бяно тръгна през Хаджи Махмуд махала (конаците на Тахир ага се издигаха по средата й), мина покрай белокаменната Джин Ибиш джамия, остави зад себе си Таш хана и Тевната чаршия и… И в този момент острите му очи прорязаха тъмнината и забелязаха как някакъв непознат приближи до техния, Силдаровския дюкян, и чу щракването на ключалката. Апаш!

Бяно се спотаи и видя как крадецът влезе в дюкяна и остави вратата открехната. Тогава момъкът изтича нататък, като се стараеше да заглушава стъпките си, и след малко широките му плещи запълниха отвора на вратата. Няколко секунди непознатият решаваше какво да предприеме, а Бяно се мъчеше да приспособи очите си към мрака. После крадецът, усетил капана, се втурна към вратата. Бяно успя да зърне ръцете му, улови ги, без особено усилие ги изви зад гърба, сетне обгърна тялото на непознатия, повдигна го и го тръшна на тухления под. Болезнено изпъшкване огласи дюкяна и отново се възцари тишина, Бяно премести ключа и го превъртя от вътрешната страна на вратата, щракна кремък и огниво, запали две свещи и едва тогаз се извърна към поваления.

— Хайде, повикай сеймените — каза непознатият. Говореше с равнодушието на човек, комуто всичко дори животът, е станало безразлично. — Или ако искаш, води ме сам в кауша.

Бяно го гледаше как се изправя с мъка.

— Кой си ти?

— Мавроди Коджакара.

— Защо си тръгнал да крадеш?

Другият се изсмя горчиво:

— От имане. Не ми ли личи? Ако това не ти стига, ела да видиш в къщи охтичавата ми майка и шестгодишното ми сестриче… Хайде, води ме. И дай боже да ме обесят. Това невям е най-голямата радост за люде като вас…

Бяно не помръдна.

— Кои „нас“?

— Побеснелите от ситост. Такива като тебе, чорбаджи Димитър…

— Седни там. — Бяно посочи един сандък и онзи момък мълком се подчини. — Сега разказвай!

Мавроди се подвоуми, после тихо заразказва. Започна от смъртта на баща си, след това занарежда за измекярството си при Руфик бей, за майка си и сестричето, които чакаха на неговите ръце, за глада и немотията… Разказа още за сборичкването на децата и за ключа…

— Е, доволен ли си? — завърши.

Винаги когато се сблъскваше с хорската неволя, Бяно се чувствуваше гузен, че той самият е нахранен и облечен. И сега не отговори, а взе изпод тезгяха една торбичка и в нея наслага по малко от всичко, което му попадна пред очи: маслини, риба, месо, шекер, четвърт пита кашкавал, брашно…

— Вземи! — Другият плахо отдръпна ръце. — Вземи, вземи, не се срамувай! Вземи и си върви. Или не — ела с мене. Ще ти дам и една погача от къщи, за да имате с какво да изкарате вечерята.

Мавроди пое торбичката. Всичката мъка, насъбирана в гърдите му, се изкачи нагоре, задави гърлото му и се изля в кротки сълзи по небръснатите му бузи. Бяно се опита да не гледа това просълзено лице.

Излязоха от дюкяна и тръгнаха един до друг.

— Аз… аз… ще се отплатя… — гъгнеше Мавроди. — Кълна се в бога, ще се…

— Добре, добре — кротко го прекъсна Бяно. — Има време да говорим за отплащане.

Наближаваха Силдаровия дом, когато един полудетски — полумъжки глас се обади от тъмнината:

— Бате!

— Ти ли се бе, Василе? — Бяно спря и дочака братчето си. — Къде хаймануваш до среднощ?

— Голяма беля стана, бате, та не смея да се прибера. — Момчето изхълца. — Загубих ключа от дюкяна… Заиграхме се с Юрдан, поп Димитровия син и…

Бяно хвърли бърз поглед към новия си познайник и се позасмя:

— Нищо, аз го намерих. И няма да кажа нито думичка на тате. Ама ти изтичай до къщи и донеси една погача. — Момчето едва дочака края на думите му и хукна. Бяно каза на Мавроди: — Хубаво стана, че научи къде живея. Аз ще поприказвам с баща си за тебе. Той е добър човек, не е от стиснатите — може да ти помогне да започнеш абаджилъка. Потърси ме утре… Не, вдругиден ме потърси. У дома или в дюкяна…