Цончо Родев
Тътени (89)

2

През цялото време на обиколката си Дибич се усмихваше, усмихнат влезе и в просторната си палатка. И причината за доброто му настроение беше онова подметнато „малкия Наполеон“. За това прозвище, което честичко вървеше с името му, знаеше отдавна. Преструваше се на надменно безразличен, но противно на онова, което приятели и врагове вероятно очакваха, то му доставяше тайно задоволство — да бъдеш един Наполеон, пък дори и малък, то вече означава да си постигнал огромна висота. Другото, по-същественото, беше ясната и германски студена преценка на Дибич, че съдбата поначало е изключила за него възможността да стане „втори Наполеон“ и следователно като „малък Наполеон“ той бляскаво бе изчерпал възможностите си. Защото корсиканецът бе имал шанса да даде простор на гения си в една Франция и сред един народ като френския, докато него съдбата е запокитила тук, в тъмния хаос на тъй наречената широка славянска душа, във владенията на богоравния батюшка-цар, където и истинският Наполеон не би успял да бъде друго, освен малък.

Отпуснал се в мекото си кресло — то го следваше навсякъде — и опънал крака, Дибич почувствува, че му липсва още нещо съвсем малко, за да превърне удобното в приятно. Пресегна се и дръпна камбанката върху масичката. В същия миг сякаш през цялото време бе чел мислите му, влезе камердинерът Степан с чаша димящ пунш^[1] в ръце.

При втората чаша пунш днешното подмятане го върна към честите му размишления за истинския Наполеон. Сложно, извънредно сложно — заплетено и криволичещо — беше отношението на граф Дибич към корсиканеца. Още съвсем млад той се бе сражавал срещу него от Аустерлиц през Березина до Париж (там именно, в Париж, едва 29-годишен той бе получил своя орден „Свети Александър Невски“!) и го бе мразил — като враг и като човек, удавил цяла Европа в кръв. Същевременно обаче бе изпитвал към него и благодарност — ако не бяха безкрайните Наполеонови войни, Дибич никога не би могъл така бързо да разкрие качествата си на войник и пълководец, извели го до върха на руската армия, а щеше да крета някъде по гарнизоните, улисан в бумажничество, дребни интриги, игра на карти, може би в дуели и правене на деца.

— Ала Наполеон се е сражавал за собствена сметка, а не като генерал на еди кого си!… — произнесе той гласно. — Дори когато е бил само генерал!…

Тези думи му напомниха, че би трябвало да изостави своето dolce far niente^[2] и да напише поредния си доклад до императора. Поколеба се — пуншът му се услаждаше, — но събра воля и си наложи да прекара неизбежните час и половина — два с перо в ръка до масата. Наложи си, защото вече се познаваше: след втория пунш още можеше да пише, след четвъртия волята не му достигаше, та удоволствието вземаше връх над дълга, а след шестия и да искаше, не беше в състояние…

Навън вече се здрачаваше, когато изпълни и това. Той звънна на камердинера и Степан все така мигновено се появи с чаша пунш — третата — в ръка. Питието отново хареса на Дибич, но не му възвърна предишното щастливо разположение на духа. Мислите му сега се завъртяха около враговете и съперниците му — една глутница, вечно гладна и търсеща мърша. О, те не се спираха пред нищо, тези човешки кучета! Подлост, клевета, интрига, отровна ирония, удар „из-за угла“^[3] — нищо не липсваше в техния арсенал. Пътят на Дибич до графското достойнство и до сегашната му длъжност беше в същност неговият личен път от Тулон до Ваграм. Но докато Наполеон бе имал насреща си войници и щикове, той бе трябвало да се бори с кучета и кучешки синове и с техните разнасящи бяс лиги.

Погледът му попадна върху последния лист от писмото до царя.

— Ето, дори само това! — каза гласно. — Мигар на тях може да се угоди?

Мислеше за последните редове на писмото. Както обикновено^[4], той го бе завършил с:

„Удостойте, Госуданрь, принять выраженІя вѣрности и глубочайшей признательности, с которыми имѣю счастІе быть, Государь, Вашего Императорского Величества вѣрноподданый и всенижайшІй слуга И. Дибичъ“

Като го прочетяха (защото писмата му нямаха личен характер, а представляваха официалните му доклади за хода на войната, които достигаха до повече ръце и очи), ония щяха да лавнат „Раболепие!“, „Безгръбначество!“, „Угодливост!“. Но ако завършеше накъсо, например „Главнокомандуващ Втора армия Дибич“, същите тези кучешки морди щяха да ревнат „Високомерен!“, „Тщеславен!“, „Алчен да затъмни и батюшка-цар!“

Дибич пресуши на един дъх пунша и се обърна с висок глас към ония, които се тулеха из сенките тук наоколо и на хиляди версти на север:

— Е добре, лайте, песове! Лайте! Наричайте ме безгръбначен и раболепник! Наричайте ме както щете, аз пак съм по-високо от вас…

Той звънна и винаги готовият Степан веднага замени чашата.

Беше плащал, Дибич. Беше скърцал със зъби и беше плащал. Плащал бе от първия час, когато, още почти момче, кракът му стъпи в Русия. Връстниците му, същите, които днес виеха срещу неговите успехи, бяха превръщали живота си в едно неспирно удоволствие тогава, когато Иван Дибич, довчерашният прусак Johan Karl-Friedrich-Ant Diebtsch, — невзрачният имигрант, бе имал едно единствено, и то твърде съмнително богатство — диплома на завършил Берлинския кадетски корпус и една единствена храна — амбицията да се наложи, да преуспее. По онова време той плащаше в лишения, които си налагаше сам. Колко получаваше един прапоршчик, какъвто бе назначен след идването си в Русия? Не беше ли заплатата му достатъчна само за едно жалко съществование и чаша водка в неделя вечер? Е добре, той се бе лишавал и от чашата водка, и бе пестил жалките си копейки не за друго, а за да плаща на учител и да черпи военни знания.

За успеха, за днешния си и утрешен успех, той бе плащал с парите си, с кръвта си, когато се е налагало — и със самоунижението си: малко ли са били некадърниците, пред които е трябвало да превива гръб… Нямаше крачка в живота и попрището му, които да не беше заплатил. Унизяваха го. И той преглъщаше — крачка напред. Поругаваха го и преглъщаше — крачка напред. Дори прехвърлянето му от Семьоновския полк в щаба — не беше ли и то в резултат на едно жестоко поругание?^[5]

Под влияние на чашите пунш, чийто брой вече обърка, Дибич стана опасно откровен пред своите отсъствуващи и винаги присъствуващи противници:

— И не се срамя да ви кажа — размаха заканително ръка, — че съм плащал и с други, много по-тежки цени. Интригувал съм. Злепоставял съм. Крал съм, да, дори съм крал, господа.^[6]

Постепенно в съзнанието му се смесиха спомени, мисли за настоящето, видения от сладкото бъдеще. Не разбра колко време бе изминало, когато един тих и почтителен глас го накара да се събуди от съновиденията си. Беше камердинерът — Степан:

— Господарю! Пратеник, господарю…

През мъглата, предизвикана от пунша, Дибич разбра погрешно:

— Фелдегерът^[7] ли е, Степан? Ей-сега ще запечатам писмото… — После се изненада. — Мигар ще тръгне сега, в тъмното?

— Фелдегер, но от негово Превъзходителство генерал Рот. Носи донесение. Бързо било, казва…

— Добре, щом е толкова бързо, нека влезе.

— Не е ли по-добре аз да ви предам писмото, господарю?

Златен е, този Степан — съобразителен и тактичен. Виждаше той, че неговият господар не е за пред хора и внимателно подсказваше…

— Да, донеси го ти, Степан!

След малко писмото на Рот беше в ръцете му. Дибич разчупи печата и разгъна свитъка. Онова, което прочете, го накара в един миг да изтрезнее — Рот донасяше, че великият везир Решид Мехмед паша настъпвал с четиридесетхилядна армия към Провадия и че положението на самия Рот е „повече от критично“.

— Поврага проклетия Рот! — изруга високо Дибич. — Такива са тези „командири по заслуги“… Степан!

— Заповядайте, господарю.

— Намери барон Тол и го повикай незабавно при мене. — И за всеки случай добави: — Но преди това прибери тези чаши… — Не му се искаше Тол да разбере в какво е удавил времето си тази вечер.

— А фелдегера, господарю?

— Нека се нахрани и отпочине, но да бъде готов. Може би ще тръгне обратно още тази нощ… — Камердинерът излезе, а Дибич измърмори недоволно под носа си: — Наполеон е имал за помощници Ней, Мюра и Бернадот, пък на мен са дали некадърници като Рот…

Барон Тол влезе, поздрави учтиво, но сдържано. Мъж със среден ръст, той в сравнение с графа изглеждаше почти висок. Руменото му възпълно лице с подстригани, добре сресани мустаци изразяваше спокойна съсредоточеност.

— Четете, господин барон! — Дибич му подхвърли донесението на Рот. — Четете и ругайте заедно с мене!

Началник-щаба прочете писмото, ала нито изруга, нито с нещо измени физиономията си. Изобщо прояви онова свое държане, което по-късно щеше да накара един съвременник^[8] по друг повод да го охарактеризира със следните думи: „Аз не знам какви бяха вътрешните чувства на Толя. Той е железен прът. Не е възможно да го превиеш, но затова пък човек може да се опре на него.“ Прочете втори път донесението, остави го на масата и произнесе с равен глас:

— Както обикновено, генерал Рот замазва положението, но мен ми се струва, че истината прозира и през замазването.

— Продължете, господин барон. Продължете!

— В основата очевидно е нова поредна грешка на Рот. А иначе събитията са се развили така. Везирът е излязъл от Шумен и…

— Забележете, активни турски действия! — вметна командуващият. — Това е пръв случай в тази война!

Той щеше да остане и последен, но двамата, разбира се, не знаеха това.

— … и североизточно от Провадия — Тол направи справка в писмото, — при Ески Арнаутлар^[9] попаднал на корпуса на Рот. След незначителна схватка везирът се изтеглил към Провадия. Вместо да го преследва с всичките си сили, този, хм, стратег Рот изпратил подир него само кавалерийския Охотски полк и две оръдия. Но на две версти от Ески Арнаутлар полкът попаднал на засада и турците започнали изтребването му. Рот обаче не извлякъл поука и от това. И се задоволил да изпрати на помощ 31 егерски полк на генерал Риндин с още две оръдия.

31 егерски полк? Къде беше чувал Дибич да се споменава за него? Ах, да, от онзи брадясал майор в лятната униформа, който днес спаси от разстрел 12 егерски. И се запита: дали вече се е представил на княз Любомирски? Когато се отърси от тези мисли, беше пропуснал част от разбора на началник-щаба.

— Егерите и остатъците от Охотския полк се построили в каре, но неприятелският огън е бил много силен, фасовете на карето са били разстреляни в няколко минути и турците проникнали в карето, като започнали страшна сеч. Тогава ще да е паднал Риндин заедно с другите двадесет и двама офицери.

— От всичко колко?

— Тридесет и един, господин графе.

— Та това е почти пълно изтребление!

— За да не се стигне до пълно изтребление, заслугата е на — Тол отново се справи с писмото — полковник Лишин, който с един баталион на Якутския полк решително атакувал на щик и спасил остатъците на полка.^[10]

— И сега този… този… — Дибич не намери подходящата дума — този Рот иска да го спасяваме.

— Лошото е…

— Какво е лошото? — сприхаво попита Дибич.

— Че не само той иска, но ние наистина ще трябва да го спасяваме. — Командуващият го стрелна с поглед и Тол се принуди да обясни. — Ако не го направим, този енергичен паша може да смаже Купреянов в Провадия и после остатъците от корпуса на Рот. Това са двадесет хиляди души, за които сме длъжни да мислим.

— Но рискуваме да повторим грешката на граф Витгенщайн — замисли се Дибич. — Ще разпръснем войските си на много страни, вместо да подготвим крупни удари с големи съсредоточения.

— Позволявам си да не споделям вашето мнение — спокойно възрази Тол. — Тази вечер обсадата на Силистра е окончателно изградена. Разполагаме действително с огромни сили. Ако решим да щурмуваме, трябва да очакваме падането на крепостта в близки дни. Ако пък решим да не щурмуваме, неоправдано ще бъде да осъдим на бездействие толкова много хора. И в единия, и в другия случай ще можем, смятам, в следващите три-четири дни да отделим поне един корпус, за да помогнем на Рот. — Той поразмисли върху собствените си думи. — При това на мнение съм, господин графе, че вашето присъствие — впрочем и моето също ще бъде по-необходимо там, край Шумен, отколкото тук.

— Смятате ли, че имаме човек, комуто да гласуваме доверие за обсадата? Спомнете си неудачите миналата година…

— Бих препоръчал генерал-лейтенант Красовски. — Тънка усмивка се хлъзна по устните на барона. — Той е войник^[11], господин графе, не е като…

Не довърши, но и не беше необходимо — Дибич разбра, че намекваше за „проклетия Рот“, който миналата година бе командувал обсадата.

— Тогава назначете, моля, за утре съвещание с всички корпусни и дивизионни командири. Щом ще решаваме, нека решаваме без отлагане.

Барон Тол поздрави сдържано и се оттегли.

Дибич се поколеба, пък отново посегна към звънчето на масата…