Цончо Родев
Тътени (87)

10

Тук като че се налагаше ща турим точка и да затворим страниците на тази част от нашия летописен разказ — настъпваха есента и жестоко студената зима, в която сякаш нямаше нищо по-важно. Преди всичко по фронтовете: по черноморското крайбрежие до Варна и в дълбочина до Провадия русите се укрепваха, за да преминат в отбрана до пролетта; при Силистра обаче те трябваше безславно да свият знамената и да обърнат гръб на крепостта, изпратени от високомерно и присмехулно развяващия се туг^[1] на Серт-Махмуд паша. Цели шест месеца оттук нататък два народа — руският и турският — щяха да набират сили за следващата схватка.

Също и за героите на тази книга като че няма какво да се разкаже. Някъде в лозята между Силистра и Тутракан Васил и майор Корзухин ще се измъчват от небивалия студ, но и ще му бъдат благодарни, защото той ще държи турските шайки по-далеч от убежището им. Същият студ ще подгони хайдутите, та те няма да успеят да презимуват в планината, а ще се разпилеят до пролетта в домовете на своите верни ятаци. В планината ще остане само трупът на Манол, запазен от вълци и лешояди под купчина камъни, а в Сливен една бременна жена ден и нощ ще го чака. Къщата пък на Бяно ще се оглася от вече дошлия нов живот, самият Бяно ще се преструва на твърд и равнодушен, но вътрешно ще примира от радост когато, ще чува първите звуци на малкия Боян. Също и приятелите му ще прекарат есента и зимата със своите грижи и радости, но няма да забравят и Братството. Ще си има своите грижи и радости и Димитраки чорбаджи, че и Тахир ага — той все ще чака кога ще дойде време зурлите и тъпаните да гръмнат „кестермето“ и той да тръгне към бойното поле начело на войските си…

И ако все пак не затворихме тази част от летописа то е, защото искаме да разкажем за някои важни събития, станали през шестте месеца в руския царски двор и в щабовете, които щяха да имат решително значение за по-нататъшния ход на войната.

* * *

В Русия „мъртвият сезон“ започна с една печална равносметка, която обаче никой не се престара да отнесе тичешком на „батюшка-цар“. Става дума за загубите — на фона на анемичните успехи те се оказаха потресаещо големи: общо убити, излезли от строя поради тежки рани или умрели от болести 29 658 души: ако се прибавеха към тях убитите, умрелите, изчезналите и замръзналите през зимата, цифрата нарастваше до 40 000 човека. Междувременно в конницата, артилерията и обоза бяха умрели до 16 000 коня… Състоянието на духа на оцелелите войници — в една армия моралните фактори също подлежат на много строга преценка — беше крайно лошо, колебаеше се някъде между апатия и отчаяние.

Но ако тази тъжна равносметка можеше по някакъв начин да се премълчи или поне да се спомене мимоходом, не беше така с плановете за по-нататъшното водене на войната — веднъж започната, тя волю-неволю щеше да продължи, а за продължението й се изискваше поне донякъде ясен и поне донякъде изчерпателен предварителен план. В това отношение цареше пълно объркване. Началникът на Главния щаб Дибич, който във всички свои планове за война с Турция бе предвиждал преминаване на Балкана и слизане до Цариград, сега не криеше, че се колебае да замени прехвърлянето през голямата планина с един поход на запад по Дунава до съединяване със сърбите; какво щеше да се прави след това съединяване, той нито споменаваше, нито имаше представа. Възрастният генерал-адютант Жомини, ползуващ се с признанието на виден теоретик, съветваше императора „да не преминава Балкана до ликвидирането на Шуменската крепост“. И докато генералитетът и безчислените съветници се люшкаха в двусмислени предложения (за да не се окаже после, че именно те са дали фаталния съвет), царят-император формулира решението си на върховен главнокомандуващ: „Достатъчно е онова, което е овладяно. Благоразумието изисква да се изостави всяка мисъл за преминаването на Балкана.“ Всички побързаха не само да изръкопляскат на това височайше решение, но и да изтъкват, че в същност, видите ли, винаги са били привърженици именно на такъв стратегически план. Дори граф Дибич прибра пети и одобри становището на царя, „не намерил в себе си достатъчно мъжество, за да изкаже откровено на господаря своето мнение“, както ще го осъди по-късно Епанчин.

И когато всичко изглеждаше окончателно решено, намери се един стар войник — генерал-адютант Иларион Василевич Василчиков, — който в писмо до царя направи на пух и прах кампанията от 1828 година, като с примери и анализи доказа пълната некадърност на военачалниците, не одобри и твърде лесния отказ от генералния план за войната и накрая посъветва императора да се огради със способни хора, които заедно с него да решат по-нататъшните действия. Този прям войнишки съвет шокира Николай І и той реши да го послуша. И на 19 ноември 1828 година свика на заседание комитет, в състава на който бяха граф Кочубей, граф Чернишьов и генерал-адютантите барон Тол и Василчиков. След бурно разискване, в което тон на прямота и суворовска настъпателност даваше все Василчиков, комитетът реши: войната да продължи с енергични действия и с неочаквано нападение на Шумен; да не се преследват едновременно няколко цели, а да се използуват по-големи съединения за отделните операции; флотът да се използува повече и по-рационално; ако не се превземе, Шумен да се парализира, а войската да премине Балкана като се овладеят Бургас, Айтос и Карнобат; да се създаде нов резерв от 25 000–30 000 души и да се съдействува за създаване на отряд сърби, в състав 12 000–15 000 души. Че трябваше да настъпят промени и в командуването на Втора армия не беше писано черно на бяло в решенията на комитета, но то се разбираше от само себе си. И те настъпиха.

На 9 февруари 1829 година фелдмаршал граф Витгенщайн бе уволнен от командуването на Втора армия „поради съвършено разстроеното му от изминалия труд здраве“, а началник-щаба Кисельов бе преназначен — фактически понижен — в командир на 4 резервен кавалерийски корпус. За главнокомандуващ Втора армия царят назначи генерал-адютант граф Иван Иванович Дибич, като се уповаваше на предишните му бойни успехи, на широките му военни познания и на енергичността на неговите ненавършени четиридесет и четири години, а за негов началник щаб — барон Тол. Това последно назначение за малко не обърка цялата работа: Дибич ревнив към всичко, което може да засенчи личността или успехите му, в безспорните пълководчески качества на К. Ф. Тол видя не предимство за воденето на война, а опасност лично за себе си. Защото барон Тол не само беше по-старши от Дибич и по възраст, и по служба и беше произведен генерал от пехотата в един ден с него (22 август 1826), но имаше в своето минало много славни спомени и огромен боен опит. Той се опита да предотврати назначението, но като не успя, има̀ с Тол един пренеприятен разговор, в който му постави две условия: никога да не пише без негово (на Дибич) знание на императора и да спори с него колкото иска, когато са насаме в кабинета, но пред другите да му отдава безпрекословно подчинение. Тези не съвсем достойни за един военачалник условия възмутиха войнишката душа на барон Тол и той реагира бурно, после обаче пожертвува личното си честолюбие в името на войната и отечеството и ги прие. Нека прескочим малко в събитията и да кажем, че барон Тол изпълни обещанието си, служи до края на войната с голямо усърдие и отношенията между двамата бяха добри. Доволен от лоялността му, Дибич често го хвалеше в донесенията си до императора, за боя и победата при Кюлевча му издействува графска титла, а при сключването на мира — високия орден „Свети Георги“ ІІ степен.

Времето до началото на втората кампания беше малко и в него командуващият и началникът на щаба на Втора армия имаха да извършат действително огромна работа. За състоянието на противника и за понесените от него загуби те знаеха малко — като хора с опит не се съмняваха, че по-голямата част от информацията им е, както се казваше тогава, „по суворовски донесения“^[2], Бяха им известни само някои промени във висшето командуване и сведения за придвижване на резерви към Европейския боен театър (по време на военните действия и след това щеше да стане ясно, че Турция е събрала около 60 000 души между Бургас и Цариград, корпус от 4000 души е бил изпратен във Видин, а освен това командуването е разполагало и с около 60 000 души нередовна войска). Недоволен от действията на Хюсеин паша през 1828 година, султанът го освободи като сераскир (главнокомандуващ) на войските, но, продължавайки да цени неговата популярност сред войската, му даде началството над войските в Русчук. За сераскир бе повикан Решид Мехмед, паша с три туга, който по това време се намираше в Епир. Беше известен с твърдостта на характера си, строгостта, справедливостта и личната си храброст.

Бяха извършени известни промени в командуването на Втора армия. Тук не можем да изредим всички началници на възлови служби в Главната квартира, нито дори командирите на дивизиите. Ще споменем — колкото и това да е отегчително — имената на командирите на пехотните корпуси, за да улесним читателя, когато по-нататък той ще трябва да се ориентира в бойната обстановка. Втори корпус бе поверен пак на генерал-адютант граф Пален, но към този виден помешчик бе придаден за началник-щаб способният офицер майор Герман. Командир на Трети корпус бе, талантливият и обичан от войниците генерал-майор Красовски, със също така талантлив началник-щаб генерал-майор княз Горчаков. Споменатият вече генерал от пехотата Рот остана командир на Шести корпус, но за понамаляване броя на грешките му за началник-щаб на корпуса бе назначен генерал-майор Вахтен. За командир на Седми корпус бе повишен (в предишната кампания той командуваше 3 хусарска дивизия) генерал-лейтенант Ридигер, известен във войската със своята храброст; с добра репутация се ползуваше и неговият началник-щаб генерал-майор Делингсгаузен.

Като преценяваха причините за неблагополучията през 1828 година, Дибич и Тол не затвориха очи и пред окаяното положение на войниците. И доколкото беше възможно в царската армия, положиха известни усилия да го подобрят. След години военният историк Епанчин ще ги похвали така:

„Преди всичко обръщението с войниците станало по-снизходително; непоносимият гнет и неестественият стоеж били донякъде смекчени.“

Справедливостта изисква на Дибич да се признае вярна оценка за боеспособността на армията, а също усилията за частично поправяне на неблагополучията, заповядвайки да се проведат зимни учения в разпръснат строй и стрелба по цел. Нека си позволим отново да цитираме Епанчин:

„Ако се вземе под внимание времето, когато е дадено това нареждане — време на шагистиката и на церемониалния марш, — то не може да не се оцени рационалното изискване на Дибича да се премине към обучение в особеностите на разпръснатия строй и стрелбата в цел.“

И така, идваше време отново да загърмят оръдията.