Цончо Родев
Тътени (86)

9

Туй беше негова катадневна обиколка. Започваше тя в някое от околните села — никога два дни наред в едно и също, — купуваше хляб, понякога още и някое пиленце, но то се случваше рядко — най-често пилетата ставаха жертва на бързите му крака и сръчните ръце. После Васил се отбиваше до бахчите за пиперки, домати и друг зарзават, а на път към мандрите торбата му се пълнеше с ябълки, круши, чепка грозде, праскови… Веднъж в седмицата удължаваше този път, та се отбиваше до една хралупа в гората, която диви пчели бяха превърнали в свой кошер — е, понадупчваха го, пущините, но за това удоволствие заплащаха с едно гърненце мед. Мандраджиите му бяха станали приятели, та не му вземаха пари за стомничката мляко и лъжицата бито масло — досетили се бяха хората за какво му е на здрав мъжага като Васил мляко, а веднъж той ги избави с пищовите си от двама читаци, кой знае как се опазили насам след бягството на турчулята на юг, та така, от милост и благодарност, не им тежеше да дадат оката мляко, бучката сирене и черпака масло. На връщане момъкът се отбиваше да види дали нощес се е хванало нещо в заложените капани и да ги подреди за утре. И така, натоварен като попско магаре по задушница, се прибираше в изоставения турски кьошк.

Този септемврийски ден беше берекетлия, та товарът му дотежа. Какво ли нямаше в дисагите на Васил? Пръхкав самун хляб, пиле, бъклица вино (подариха му я селяни-българи от Кадъкьой), зеленчук, плодове, стомна мляко, а към тях господ пожела да прибави и два заяка и четири тлъсти яребици — с тези неща Васил се наемваше да изхрани не един болник, а цяло отделение гладни волентири… Макар че товарът му тежеше, той не си спести още малко време и труд — да огледа пясъка, разхвърлен от него по пътеките. И чак като се увери, че неканен гост не се е мярнал насам, разтовари се и се залови да готви гозбата на майора.

Ако някой го попиташе, той би рекъл, че тази гозба е негово собствено изобретение. Но не беше — от детството си бе запомнил стари люде да говорят, че с такива манджици са върнали към живота хора, дето вече аха-аха са били прекрачили в дупката. А тя, тази гозба за Корзухин, се правеше така. В една паница Васил слагаше сирене и го размачкваше добре, прибавяше масло и мед, разреждаше го с подварено мляко, накрая слагаше и няколко хапчици хляб, взети само от средата на хляба. Такова беше главното ядене на майора, а за допълнение деншчикът му приготвяше направени на каша печени зеленчуци, обелени и смачкани плодове, чорбици от варено пиле или дивеч. Веднъж-дваж Васил опитва „главното ядене“ и побърза да го изплюе, но за Корзухин, вече почти цял месец в нещо средно между свяст и безсъзнание, буламачът очевидно или носеше живот, или поне беше преграда за пълната победа на болестта. И затова момъкът по няколко пъти на ден го наливаше с лъжица, тъпчеше го в гърлото на болния офицер.

Докато още се приготвяше, от одъра се чу неясен говор. Той не направи впечатление на Васил — изминалият месец го бе научил, че Корзухин, ако не лежи безчувствен като умрял, бълнува, и то все едно и също: ругае царя и царедворците или през ридания изрежда онези имена на полкове и хора, които деншчикът бе научил наизуст — Черниговски полк, Московски полк, Муравьов-Апостол, Пестел, Бестужев, Рилеев, Каховски… Но когато приближи до одъра, посрещнаха го очите на Корзухин. И го поразиха така, че за малко не изпусна паницата — тези очи не само го следяха, но се бяха и поизбистрили, поизчистили се бяха от мъртвешката мътилка.

— О, господи!… — възкликна Васил повече с недоверие, отколкото с радост. Някаква буца се събра в гърдите му, издигна се нагоре и спря на гърлото.

Изпод завивките се разнесе едва доловим, но ясен глас:

— Ну что, Василий, жить будем?

Буцата се изкачи още по-нагоре и се разтопи в две вадички сълзи — първите сълзи върху лицето на Васил може би от петнайсет години насам.

— Жит… жит… — каза той, пък остави паницата на пръстения под, клекна, улови лице с вонящите си на чесън шепи и се разрида неудържимо. Когато се наплака хубаво, приседна до болния и натика в устата му първата лъжица. Тънката безкръвна кожица, която бе останала от бузите на русина, се сбърчи в комично-недоволна гримаса:

— Ох — изрече с усилие, — що ли не бих дал…

— Кажи, душице, кажи! Кажи какво ти се е дощяло. Само кажи! От цариградските сараи, ако трябва, твоят Василий пак ще го…

— Кусочек сочное мяса — мечтателно рече Корзухин. — Ох, да… кусочек мяса… и — той се облиза — стакан… вино…

Васил запокити паницата в ъгъла и се разбърза:

— Сега, твоя милост, ей-сега-сегичка…

Излезе. А когато се върна с друг поднос в ръце, руснакът бе намерил сили да се поиздигне на лакти.

— Уф, каква миризма!… — рече. Но преди да поеме първата хапка, спря тъмните си сини очи, сега хлътнали дълбоко в орбитите, върху лицето на българина. — Отдавна ли… съм тъй… Василий?…

— Е, комай няма кръгъл месец, твоя милост.

— И какво… каква е… болестта ми?… Чума?

— Тя не е — засмя се деншчикът. — Беше. Да, благата и медената беше, ама вече си отиде. Ти я изрита зад гърба си…

Корзухин дълго размисля върху думите му. После въздъхна и отвори уста за първата хапка бяло пилешко месо.

* * *

Мина още една седмица и Васил прецени, че Корзухин е закрепнал достатъчно, за да остане един ден сам. Снабди го в стаичката му с храна, водица, па и оръжие му остави, а сам загърби кьошка и хвана друма към Силистра.

Мамарчев изслуша дългия му разказ, без да го прекъсне, но и без да изчезне дълбоката бразда между веждите му. Само отвреме-навреме дебелите му мустаци помръдваха, сякаш под тях беззвучно се отронваше ругатня, възклицание или неизречен въпрос. Чак когато Васил млъкна, капитанът произнесе първите си думи:

— Трябваше да се досетя — рече. — Всички помислиха, че туй изчезване на Роман Алексеевич и на неговия деншчик е дело на гаджалите, ама аз трябваше да се досетя, че когато деншчикът е таквоз магаре като тебе, нито може то самото да се затрие, нито ще остави началникът му да се затрие, а ще измисли такваз магария, дето ще обърка и русин, и гаджалин, и българин, че и дядо господ на небето.

Каза всичко това, без да смекчи суровото си лице, но Васил се ухили — отвъд думите за магарето и магариите усети похвала.

— Ама не стана белли — продължи Мамарчев — за какъв дявол тръгна да криеш майора, вместо да повикаш врач от полка.

— Предадех ли го на врачовете им, щяха да го бутнат в тия яхъри, дето им викат… дето им викат…

— Карантини — подсказа капитанът.

— Ъхъ, в такова. А оттам излизане няма. И да оздравееш, пак те държат вътре. И така, дорде пукнеш…

— Силни ги редиш — кимна Мамарчев, — ама да пукна, ако преувеличаваш.

— Имаше и друго. Налегне ли го треската, майорът такива ги приказва, дето могат да докарат до главата му нещо по-зло и от чумата.

— Какви са тия приказки?

Васил се поколеба, па ги повтори, знаеше ги.

— Аха! — вдигна рунтави вежди Мамарчев. — Декабрист. Изплъзнал им се е по-лани и…

— К’во значи туй?

— Остави, не ги разбираш тия работи. И какво? За туй ли го укри?

— Затуй. Знаеш, капитане, тук, в руския корпус, гъмжи от черни души, на които туй им е работата — да слацасват людете, които…

— Що да правят, рече? — трепна Мамарчев. И преди да дочака отговора, добави: — А бе, момче, ти да не си нейде из Сливенската каза?

— Как го позна?

— От слацасването. Само сливналия ще дума слацасване вместо следене.

— Позна, капитане. Сливналия съм, и то баш от Кафтанджийската махала.

— Виж ти, виж ти!… От кое коляно си?

— Син съм на Георги Силдаря, не ми се вярва да си чувал за него.

— На Георги Силдаря?! — викна Мамарчев. — Не само съм чувал, момче, и не само достове сме били с баща ти, ама бир парче^[1] роднина падаме. Ти името Стойко Раковалъ да си чувал? — Васил кимна. — А жена му да знаеш?

— Върти ми се из главата, че се зовеше леля Руса. Била много курназ жена, тъй разправяха.

— Тъй, тъй — нетърпеливо изрече капитанът. — Тя ми е родна сестра. От един баща и една майка деца сме с Руса. Или що? Не съм ли и аз курназ като нея? Или падам по-долу? — Посмяха се, зарадвали се на това случайно открито роднинство. После Мамарчев запита: — А баща ти, Василе? Жив ли е тоя стар делия Георги Силдаря?

— Знам ли? — сведе очи Васил. — Седем-осем години ни съм виждал нашите, ни съм ги чувал. Ама както го зная стария, не ще да е жив. Много надълбоко се беше забъркал по Заверата… Пък и той не беше човек, дето в опасен час да се спотаи, като бръмбар да се престори на умрял.

— Така е — въздъхна и Мамарчев. — С юнашко сърце беше Силдаря, не ще да се е свивал той по ония страшни времена. А ти? — попита подир малко. — Тебе какъв вятър те отвя млад-зелен по чужбина?

— Пак завераджийските работи, капитане.

— Хайде, посмали Манго. Когато беше Заверата, ти под носа си и жълт мъх на пиле си нямал.

— Нямал съм, ама така е.

И Васил заразказва как го проводили с хаджи Михал при княз Ипсиланти, пък как на връщане хаджи Михал легнал болен в Зимнич, та тази болест спасила и него, и Васил.^[2] Защото другите загинали до крак…

— Като чухме що е станало с другите пратеници — завърши момъкът, — с хаджи Михал побързахме за Букурещ и оттам — в Брашов. След година-две хаджията съумял тихомълком да прибере при себе си от Сливен и жена си, и сина си. Тъй чух, понеже по това време вече не бях с него.

— А къде? Ти пък къде се запиля?

— Стягаше ми се душата, та хванах пътя накъдето ми видят очите. На много места ходих, много занаяти опитах, само в Българско не ми стискаше да се върна — там сигур ме чака въжето. И тъй накрая стигнах до твоята дружина. — Васил попита на свой ред: — Е, сега, като ме разбра кой съм и що съм, ще решиш ли да ми кажеш онуй, премълчаното?

— Какво съм премълчал пред тебе?

— Онова, за моя майор. Какъв бил, че бълнувал таквиз приказки.

Мамарчев се поколеба за минута и прикри колебанието си зад вторачено взиране към Дунава и крепостта. После каза:

— Декабрист, тази беше думата, която ми се изплъзна одеве. — И обясни: — Преди три години висши военни и образовани люде вдигнаха бунт срещу царя и царедворците. Баш в средата на декември беше, та затуй им викат декабристи. Не успяха. Много свят из тях разстреляха, много избесиха, много пратиха на каторга в Сибир. Само малцина от заговорниците се отърваха. Корзухин трябва да е един измежду тях.

— Преди три години той изкарал някаква тежка болест…

— Е, това е — и него го спасила болестта, както твоя хаджи Михал.

— Какво са искали бунтовниците?

— Да няма крепостници, царят да не е с безгранична власт на господ, големците да се избират по кадърност, а не по бащини и дядови заслуги и изобщо все такива работи. — Капитанът поклати глава. — Много хубав свят пострада тогаз. И най-умните глави от висшето офицерство. Затуй сега тъпчем на едно място.

— И моят майор псува за същото. Шагистика, казва, церемониалмаршове, пък никой не знае война да води.

Няколко турски оръдия изгърмяха от крепостта, но гюллетата им паднаха и вдигнаха пръст нейде доста пред руските позиции. Отговориха им руски батареи, но и техните снаряди не достигнаха табиите на Силистра. Мамарчев погледа стрелбата с безразличието на човек, който е привикнал на тази празна шумотевица. И се върна на разговора:

— Не те ли беше страх да не пипнеш от майора благата и медената?

— Страх ме беше и още как! Ама аз съм карал Голямото чумаво, капитане, та помня какво правеха людете за опазване. Съдлето с оцет, чесъна и тъй нататък. Пък и тогаз, по Голямото чумаво, тя тръшна и мене, ама се смили, пощади ме. Пък стари хора разправят, че когото е пощадила веднъж благата и медената, пощадила го е завинаги, не го повтаря.

— Че ако е тъй, защо са ти трябвали оцетът и чесънът?

Васил се засмя хитро:

— Не я ли знаеш тази: „Бай ми, бабо, да не ме срещне мечка, а не като ме срещне, да не се уплаша.“

— Какво ще правиш нататък с Корзухин?

— Затуй съм при тебе, капитане. Дошъл съм съвет да взема. Той, завалията, не е още оздравял, ще вземат да го бутнат при чумавите и там ще си свърши. Пък и от приказките му ме е страх. Отвреме-навреме пак го хваща бълнуването и тогаз все си кара наред…

— А можеш ли го изгледа цялата зима? Видиш, тази година рано-рано застудява. Ще минат още седмици-две и русите ще се върнат оттатък Дунава. И турчулята, дето сега се крият като язовци, ще плъзнат и ще бесуват като вампири.

— Трудничко, ама мога да го изгледам. Наспроти турчулята.

Георги Мамарчев извади една кожена кесия, развърза възела на тасмата и от нея отброи десет златни махмудии.

— Вземи — каза. — Няма да са ти излишни. — Васил без усукваници и предвземки прибра парите. — Хайде върви, момче. И нека славянският господ да ви пази, Корзухин и… тебе. Ако напролет ви срещна живи и здрави, ще се нарежа като казак от радост.

Разделиха се без повече церемонии. Само Мамарчев се сети да подвикне подир отминаващия Васил:

— И кажи на твоя човек да си измисли някаква хубава история за пред началството. Иначе догодина или него ще съдят, или тебе…