Цончо Родев
Тътени (85)

8

— Отваряй си зъркелите бе! — скара му се полугласно Нягол, който крачеше зад него. — И туй ми било твой вилает… Ще се хързулнеш надолу по урвите, та сабахлен няма да намерим и едно копче от тебе…

Три месеца вече, всичкото време, откакто Манол беше в дружината, из главата му не излизаше мисълта за Божура. И с всеки изминат ден тази мисъл толкова по-силно го завладяваше, че напоследък — както при този поход например — честичко заприличваше на ония, дето ставали нощем и ходели по покривите. И не виждаше твърде къде стъпва…

Цели три месеца нито получи, нито успя да прати хабер на Божура. Пътят на дружината не го отведе към Сливен, пък и не се случи сливналия, християнин или турчин, да му се препречи, та от него, подпитвайки издалеко, да измъкне вест. А и неопитен като всеки неженен мъж, той не знаеше дали трите месеца, заедно с неизвестното време преди това, са достатъчен срок, за да проличи на една жена, че е бременна. И се губеше в догадки. Първо по това — бременността дали е проличала. Второ — какво ли се е строполило върху главата на Божура след бягството му. Трето… Четвърто… Пето… Имаше още много въпроси — не намираше Манол отговор за тях, та затова те денем го държаха като в сън, а нощем гонеха съня от клепките му.

Не веднъж и не дваж той решаваше да сподели всичко с войводата и да потърси от него съвет. Понечваше да го стори и все се отказваше — възпираше го клетвата. Как да говори на Алтънлъ Стоян за Божура, когато хайдушкият закон въздигаше до най-грозно престъпление всякаквите връзки с жени? Така се и остави да бъде влачен от събитията, да се носи като треска̀, подмятана от вълните, и да прехвърля от ден на ден и от днес за утре въпросите, дето чакаха отговор от него.

Имаше и друга причина да не заприказва войводата за кахърите си — сам виждаше, че Алтънлъ Стоян не му беше до лаф-мухабети за жени и неродени деца. Какво ги прихвана агаларите, не можа да се разбере (причината в същност беше една буюрултия на Високата порта до всички санджакбейове и аяни за прочистване Балкана от хайдутите, дето пречат на редовната връзка и подвоза на храни и снаряжение за войските), но Тахир ага комай бе пощурял напоследък, та бе напълнил Сливенския балкан с потери. Такова чудо нито старите хайдути, нито сам Алтънлъ Стоян помнеха — хайките и пусиите така зачестиха, че и за опитните „горски пилета“ стана трудно да се проврат между тях. Наистина дружината оцеля, опази се, ала загуби някои от най-сигурните си убежища: башибозукът на Тахир ага удари Зеленич и държеше там постоянно до стотина души, при Равна дружината едва се изплъзна от хитра пусия, сега я прогониха и от Сайганското изворче^[1]… За разпръсване по селата и дума не можеше да става — такова дебнене беше, че щяха да ги изловят като зайци. И войводата се чудеше как да спаси людете си…

Така и днеска. Разбра се, че голяма сила, събрана от Сливен и селата в триъгълника между Юренджик, Мокрен и Сърталан^[2] ще удари на Сайганското изворче, а войводата първо изпсува, пък после за всеобща изненада каза: „Щом е тъй, ние да отидем там, дето не ни чакат — в Сливен.“ А сетне поясни, че нямал на ум да правят нещо като Индже Стоян и неговите хайдути, които…

„… триння и три нощи са пили,

трийси агънца изели,

на Сливен през средата минали

и никой не ги угадил…“

Неговото намерение беше по-просто — да приюти дружината в Сливен или толкова наблизо до него, та никому да не хрумне, че дирените под дърво и камък хайдути ще са дошли под носа на преследвачите си. Тогава Манол, най-вещ по околностите на Сливен, предложи няколко хубави места за укриване в близост до града и цялата дружина начело с Алтънлъ Стоян войвода единодушно избра Бабин дол^[3].

Ето как стана, че в тази нощ Алтънлъстояновата дружина слизаше от Балкана по стръмнините под Каракютюк и я водеше Манол Силдаря…

* * *

Още преди полунощ бяха на Бабин дол. Нямаше белег тук да е стъпвал наскоро крак на козар, камо ли на башибозук. Алтънлъ Стоян постави стражи — двама души надолу към Аблановската кория и други двама горе, по средата между Узун баир и Каракютюк, а останалите се натъркаляха на една поляна край рекичката и на часа̀ я огласиха с юнашкото си хъркане.

Случи се така, че за стражи надолу към Сливен войводата определи Радко и Манол. Първата стража пое Манол, а Радко щеше да го смени, когато Манол го разбуди преди развиделяване.

Стоеше Манол на определената стражница — подпрян на пушката си и уж спокоен, а вътре в него пак го чоплеха ония въпроси, които вече месеци държаха съня настрана от очите му. Така го завари при огледа си войводата и дори го възхвали — де ще се досети, че младият хайдутин се взира надолу по продължението на боаза и му се привиждат не само светлинките на родния Сливен, а и онази светлинка, за която беше сигурен, че иде от Божуриния прозорец…

Подмамен от миражните светлинки на Сливен, Манол без много-много мислене реши — колко му е, ще прескочи до града да види жена си (така помисли той за Божура: жена си) и ще се върне навреме да вдигне Радко за втората стража. А опасността за дружината? Е, години е живял тук, по тези места, и нищичко не се е случвало, че таман сега ли… И всичко това той не размисли, а просто почувствува, когато краката му вече сами крачеха надолу по пътеката…

Преди да влезе в града, той благоразумно укри пушката си — не искаше да носи нещо, което отдалеч бие на очи. Ала слава богу, не срещна жива душа, докато минаваше през смълчания и тъмен град, и стигна до познатите дувари на Димитраки чорбаджи.

Всичко си беше тъй, както го помнеше отпреди три месеца, та реши да обади на Божура, че е тук. Опита с лай на куче, с писък на сова, с чукане на два камъка — никой не му отговори. Прехвърли се в градината на Ганка Увичката и оттук повтори призивните звуци, ала и този път те останаха без ответ.

Излезе отново на улицата, а в душата му се сборичкаха съжаление, загдето не можа да види жена си, но и малко яд към Божура, че си спи, докато той заради нея наруши хайдушкия закон. И вече се чудеше дали да опита пак с джафкането и пискането, когато сърцето му в един миг сякаш се превърна в ледена буца — някъде далеч, много далеч на север проехтяха чести гърмежи. Обзет от мисъл за най-страшното, Манол дотолкова се ужаси, че заспори със себе си на глас:

— Не, не е там. Може ли гърмеж да проехти от Узун баир чак дотук?

„Не, не! — продължи вече на ум Манол. — Туй ще е някаква пияна тайфа в Ески Намазгях или Ново село, дето пее и пушка в таваните…“

И уж трябваше от тези думи да се успокои, а подлудял от уплаха, припна през Сливен, така, като че го гонеха всичките сеймени на конака. Стори му се, че догоре е стигнал на един дъх, но в същност дойде едновременно с първата дрезгава сивота на сипващата се зора. Трополящ и задъхан, той стигна до стражницата, където Алтънлъ Стоян бе изрекъл похвалните думи за ревността му на вардянин. Огледа се, не видя нищо особено и сякаш цялата Стара планина се свали от плещите му. Изчака минутка, за да събере дъха си, и отиде да вдигне Радко.

… И завари само трупа на Радко, трупа без главата — шията, която бе носила тази глава, беше прерязана и главата липсваше.

Вик на наранено животно се изтръгна от гърдите на Манол. Загубил разум, той се втурна нагоре. Първо ноздрите му доловиха стипчив мирис на барутен пушек, после видя изпотъпканата трева и начупените клони на шубраците, а още по-късно — и няколко локвички кръв там, дето дружината бе налягала за сън.

Тогава Манол се строполи на един камък, улови глава с две ръце и горко заплака…

* * *

Прав и с незавързани ръце, но разоръжен и с клюмнала глава, на осмия ден след описаните събития Манол стоеше пред друг от прочутите войводи — Кара Танас. Не беше разговор това, което се водеше край чудните скали и пещери на Злостен^[4], а съд. Кара Танас, седнал отпуснато върху един камък и подпрял широки мазолести длани на дръжките на оръжията, които стърчаха от силяхлъка му, и неговите хайдути, сключили мълчалив и зловещо неподвижен полукръг, съдеха гибелната постъпка на застаналия сред тях Манол.

Говореше само Манол — равно, глухо, ще кажеш безучастно. Всички го слушаха, зяпнали в устата му, само войводата упорито наблюдаваше някаква плоска червеникава буболечка, която лазеше по навущата му. Гледаше буболечицата, ала не изпущаше дума от разказа на Манол — затуй на сухото му жилесто лице бяха изписани напрежение и строгост.

Шепот на гняв и погнуса мина по редицата на хайдутите, когато Манол свърши. Само Кара Танас успя — поне външно — да запази самообладание. И все така с очи към земята започна да задава въпроси:

— Защо слезе в Сливен?

Кратко колебание.

— Трябваше да срещна един човек.

— Мъж или жена?

— Жена.

Пак зашумяха хайдутите, а войводата все не вдигаше глава.

— Коя?

Манол стискаше устни.

— Коя? — повтори Кара Танас.

— Не ме питайте. Не ща моят резил да ляга и върху нея. Стига й, че…

— Какво й стига? — попита Иванчо байрактар.

— Не сме венчани. А носи мое дете в утробата си…

— Нехранимайко! — процеди се през нечии мустаци. — Във всичко е нехранимайко.

— Срещна ли се с тази жена? — продължи да пита войводата.

— Не. Не можах.

— И после, като се върна горе?…

— Казах ви вече. Радко беше заклан, друг човек, жив или мъртъв, там нямаше. Видях само петна кръв и следи от куршуми.

— Никого ли не срещна след това?

— От дружината — никого. Иначе хванах един турчин от Сливен, отиваше към Сотиря. От него научих, че Радковата глава била побита пред конака.

За дълго замълча войводата, а сетне зададе нов въпрос:

— Защо дойде при нас?

— За да получа съд и от съда — прошка или казън.

— Мигар си некадърен сам да прецениш деянията си?

Манол отговори нещо, което никой от околните не бе очаквал:

— Не мога да ги погледна отстрана — каза. — Съзнавам вината си, пък онова, дето тогаз повлече краката ми към Сливен…

— То е друга твоя вина. Към онази жена. — Кара Танас продължаваше да гледа червената буболечка. — Да си чувал какво е станало с войводата ти? — И натърти: — С Алтънлъ Стоян, един от най-личните войводи, дето нявга са водили дружина в Стара планина?

— Нищо не зная. Не знаеше и оня турчин, който ми разправи за Радковата глава.

— Никола!

— Тук съм, войводо. — Никола направи крачка напред.

— Кажи му!

Нататък гласът на Никола звучеше неузнаваемо:

— Убили Радко, а трима от дружината били ранени. И най-тежко от всички — Алтънлъ Стоян войвода. Здравите успели да измъкнат ранените. Войводата пренесли у Караянкови, в Котел. Най-опитните знахари на Котел не могли да спрат кръвта му. И оня ден Алтънлъ Стоян издъхнал, кръвта му изтекла. Опели го и го заровили там, у Караянкови.^[5]

— О, боже!… — проплака Манол. А сетне преглътна сълзите си и рече: — Да знаех, нямаше да губя една неделя да ви търся. Сам щях да си прочета присъдата.

За пръв път, откакто почна съденето, Кара Танас вдигна глава.

— Хайдушкия закон знаеш ли?

— Знам.

— Клетва давал ли си?

— Дал съм.

— Е, тогаз невям разбираш каква ще бъде съдбата ти. — Помълча така неподвижен, без дори да мигват очите му. — Маноле Силдар — каза след това, — сещаш ли се защо гледах в земята, докато те разпитвах?

— Не се сещам — каза онзи чистосърдечно. — Рекох си, такъв ще да е обичаят ти.

— Не е такъв обичаят ми. В земята гледах, а не в тебе, защото в твоето лице виждах лицето на баща ти, Георги Силдаря.

Сега никой вече не смееше и да шукне. И погледите към Манол се смекчиха, не бяха тъй кръвнишки. А сам той сви рамене.

— Не знаех…

— А ако знаеше?

— Сигурно нямаше да дойда от тебе да търся съд. Не искам приятелството ти към него да се превърне в състрадание и милост към мене.

— Не! — поклати глава Кара Танас. — Не може човек да е познавал баща ти и да е способен на милост и състрадание към… — към един предател. — Лицето на Манол се сгърчи. — Баща ти беше голям човек, един от най-големите, които съм срещал в дългия си друм. Той, Георги Силдаря, ако седеше сега на моето място, нямаше да произнесе дума на пощада. Веднъж за това, че — макар от лекомислие — си станал предател и втори път, защото си негов син.

— Не диря пощада — изговори спокойно Манол.

Кара Танас се изправи, подръпна и оправи дрехите си и хлъзна поглед по редицата на своите хайдути.

— Момчета — каза им, — чухте го. Той не е дал клетва пред нас, но сам е пожелал ние да отсъдим делата му. Говорете!

— Смърт! — избоботиха единодушно хайдутите.

— Маноле Силдар, и аз ти определям смъртна казън, ще бъдеш посечен като предател. — Манол не трепна. — Ала загдето намери мъжество да дойдеш и да разкажеш за грозния си грях и съд да потърсиш за него, давам ти една милост: ако имаш някакво сетно желание, кажи го, ще го изпълним.

Помисли Манол, пък вдигна ризата си и разкопча кемера, стегнат на голо под нея. Подаде го на Кара Танас.

— Когато се случи да идете в Сливен, подирете… — Спря. Искаше да прати парите на Божура, ала не можеше да го стори, без да назове името й. Колеба се дълго, пък най-сетне се отметна: — Не. Раздайте златото и среброто на сиромасите и на църквите. Нека помолят бога да опрости мен, грешника. — После отпусна ръце. — Това е.

Кара Танас още веднъж спря продължителен, скръбен и суров поглед върху лицето на осъдения. После му рече:

— Щом даряваш за църквите, значи, християнин си. Тогаз прочети си молитвата, както подобава на истински християнин.

Манол отиде няколко крачки настрана, прекръсти се и зашепна молитвата си. Беше толкова тихо, че се чуваше движението на устните му. Прекръсти се отново и се върна на предишното си място.

— Готов съм…

Войводата кимна на един от хайдутите:

— Води го!

Хайдутинът, когото зовяха Коливрат Грозьо, сложи тежка ръка върху рамото на Манол и го поведе. Другите разкъсаха своя полукръг и без да щат, застанаха чинно и тържествено.

Грозьо заведе младежа до една от многобройните пещери на Злостен; избра такава, която пробождаше земята почти отвесно надолу, и му заповяда да коленичи. Манол с нетрепващи ръце запретна ризата около врата си и коленичи с глава на дупката. Докато хайдутинът вадеше и вдигаше над него тежкия си калъч, устните му произнесоха с унесено копнение:

— Божура!… Божура!… Божу…