Цончо Родев
Тътени (83)

6

Двамата, баща и син, седяха един до друг в тесния посрещник на къщата и с грижа в очите проверяваха тефтерите: войната си искаше своето и не само го искаше, но и го вземаше — на този чифлик уж събирали юшура, а то омели хамбарите до последно зърно, на другия отмъкнали добитъка, на третия лозята останали непрекопани, та не родили, търговията и тя бере душа… Така нерадостни ги завари Малама.

Щеше да я изхока Димитраки чорбаджи и да я прати да си гледа работата, но се прекъсна — спря го необикновеното изражение върху тантурестото лице на жена му.

— Хайде! — подкани я. — Казвай, каквото имас да казвас!

И за днешния ден това бяха последните му думи на „елински“. Защото Малама носеше такава вест, че…

— За болестта на братаницата ти — рече жената.

В последните дни Божура беше легнала болна, та в къщата се извървяха един бьолюк знахарки, билкарки и баячки.

— Е, хубаво де — каза Евтим. — Ще й познаят ли най-сетне болестта?

— Тя се е знаела още отначало — тържествено обяви Малама. — Знаела се е, ама чак днес можах — тя потри многозначително пръсти — да развържа езика на баба ви Дона Басанката. — После не каза, а избълва: — Никаква болест няма Божура, ами е трудна.

— Що? — подскочи Димитраки. — Що рече?

— Таквоз, някой бащин-майчин й направил дете.

Мина минута в пълно мълчание.

— Сигурно ли е? Ама съвсем сигурно?

— Сигурно. И Жечка най-сетне го призна.

— А тая курва Божура?

— Нея не съм виждала. Майка й стои като куче до вратата и не дава да се влезе.

Пак минута мълчание. Димитраки мислеше. И нищо не измисли.

— Иди — заповяда на жена си — и кажи на Божура да дойде. — Не знаеше, не беше решил какво ще прави, когато дойде Божура, та се сопна: — Хайде де, върви, не зяпай!…

Все още не беше измислил нищо Димитраки, когато вратата се отвори. Но влезе не Божура, а Жечка. Чорбаджията едва позна снаха си — да, беше позастаряла, знаеше го, но сега в посрещника влезе истинска старица.

Влезе и остана до вратата. Съсухрена и изпита, със свалени рамене и празен поглед, тя напомняше иконен образ на светица.

— Е, честито! — с безжалостен присмех й рече Димитраки. — Честито! Щяла си да ставаш баба…

Жечка не отговори.

— Кой е хубостникът, дето е сторил тоя маскарлък? — попита той.

— Не знам — едва изрече жената. — Божура мълчи, думичка не казва.

— Що думат бабите — продължи да пита Димитраки, — могат ли стори нещо, че да ни отърват от копелето?

— Можели, казват. Но Божура не дава и да се издума. Щяла да го ражда, тъй си била решила.

— Иска да окепази и себе си, че и нас, така ли? — кресна той. — Върви я повикай. Аз ще поприказвам с нея.

Жечка вече отваряше вратата, но спря и го помоли:

— Бъди строг, но не ставай жесток, бате Димитре. Не забравяй, твоя кръв е, на брат ти чедо…

Не мина много и Божура влезе и затвори вратата зад гърба си, но за разлика от Жечка не остана до нея, а спокойно прекрачи напред и застана срещу двамата мъже. Както я наблюдаваше, Димитраки изведнъж зърна нещо, което друг път не беше забелязвал — една трапчинка на брадичката й. О, познаваше тази трапчинка, помнеше я от лицето на брат си! Обикновено тя се губеше във вечната безгрижна усмивка на Стефанаки, но дойдеше ли час, когато всичко се поставя „или-или“, тогава тя цъфваше на брадата му и беше сигурен знак, че и земята да се сринеше пред неговите крака, Стефанаки нямаше да стори крачка назад.

В този миг Димитраки разбра, че, наспроти молбата на Жечка, ще бъде безжалостен към племенницата си. Не заради позора на зачеването й. Трапчинката му напомни, че тогава, в миналото, все той излизаше по-слабия. Сега обаче…

Разговорът се оказа много по-кратък, отколкото той очакваше. И най-странното — никой в него не повиши глас.

— Вярно ли е, че си непразна?

— Вярно е.

— Кой те… — Димитраки потърси някоя по-оскърбителна, по-нараняваща дума. — Кой те заплоди?

— Това няма да кажа.

— Един копелдак е резил не само за курвата, която го е пръкнала — (Божура дори не мигна, когато една след друга изхрачи в лицето й тези грозни думи), — но и за цялата къща. Да намерим знахарки и баби да те освободят от…

Тя не дочака да довърши:

— Не, ще го родя — отсече.

— Тогаз обирай си партакешите и се махай. Още сега! Върви при този, дето ти е надул шкембето.

Божура сякаш го бе очаквала, та каза просто:

— И бездруго щях да сторя точно това.

Тези бяха последните думи, които тя размени не само с Димитраки, но и с роднините си изобщо. Без да каже „сбогом“, Божура излезе. От стаята и от къщата.

* * *

Прещастлив беше този ден за хаджи Рифат. Започна той още тогава, когато старецът, въпреки късния сутрешен час, лениво се излежаваше по донове на чергата, а навън се чу тупурдия; той не полюбопитствува и дори не се надигна да погледне, но Нехире ханъм връхлетя в стаята като цял табор дяволи и мърморейки си своите ругатни и клетви (хаджи Рифат бе оглушал за тях), го изрита от одъра и не го остави, докато не го принуди да намъкне шалварите си и да излезе. Било за добро: стар дост от Ямбол рекъл на един нещастник, че болното му момче ще оздравее само ако той, хаджи Рифат, му чете за здраве. И човекът се молеше и даваше алтън, че и два, че и до пет стигна, само и само старецът да кандиса да прочете на детето му, което чакаше в каруцата пред вратата — едничко момче след осем дъщери. Хаджи Рифат отблъскваше парите и пращаше човечеца в някоя от двайсет и едната джамии на Сливен. Бащата обаче настояваше с молбите си, а когато и Нехире ханъм го смушка в ребрата, старецът най-сетне склони, предаде се. Но като не знаеше какво се чете за оздравяване, отвори Корана на една от онези страници, които най-много обичаше:

„Всичко, каквото е на небето и земята, пее хвала на бога. Той е мощен и добър. Негово е царството на небето и земята. Той дава живот и праща смърт. Той е всемогъщ. Той е първият и последният. Явният и скритият. Той знае всичко. Той е, който е сътворил небесата и земята в шест дни и тогава се е изкачил на своя престол. Той знае онова, което влиза в земята, и онова, което излиза от нея; онова, което слиза от небето, и онова, което се изкачва към него. И той е с вас, където и да бъдете. Защото бог вижда онова, което вие вършите. Негово е царството на небето и земята. При бога всичко ще се върне. Той прави нощта да наследява деня и денят — нощта. И знае най-скритите кътчета на човешките гърди…“^[1]

Като изчете това, очакваше, че човекът ще го почне да го налага, но напротив — освен алтъните, получи и благодарност. А работата не свърши дотук — пак след дълги молби, клетви, увещания и още пет алтъна („Аллах, аллах, какъв беректелия занаят било да си ходжа!…“) старецът прие да изпълни и другата молба на ямболлията; да направи муска за болното момче. Прие, но рече, че ще стане към пладне; знаеше, че в муските се зашива хартийка с някакво свято изречение, та смяташе да прескочи до някой познат ходжа или имам за съвет. Но не щеш ли, човекът разпрегна точно пред портата му, та му отряза пътя.

Дълго мисли хаджи Рифат и безброй пъти посегна към Корана, а най-сетне седна и надраска, със ситни знаци заклинанието. Измисли го сам и за него беше поне сигурен, че и да не е лековито, положително е, пълно с истина „Дюзелирсе яшаяджак, дюзелмезесе йоледжек“^[2]…

Заминаха си хората, а той се видя господар на цели десет алтъна — такова богатство не само не бе държал в ръка, но и не беше зървал от памтивека! Толкова се развесели, че запя, улови смаяната Нехиря ханъм и като щракаше с пръсти, заигра кючек около нея. Таман тя щеше да се съвземе и да го удави в нов порой от мърморениците си, той я изпревари, изскочи навън и бързо хлопна портата подир себе си.

Тръгна тогава из града хаджи Рифат и се разплати с всички, за които помнеше, че им е борчлия. Обходи после чаршията и накупи толкова неща, че се наложи да наеме две чирачета, за да ги отнесе до къщата си в Ески Намазгях. А когато жена му изригна кош ругатни, че е хвърлил толкоз пари, той неочаквано й отговори с възторг и завист:

— Щастлива, прещастлива си ти, о, жено!

Объркана от този негов отговор, Нехиря го погледна подозрително.

— Щастлива? Аз? — Той кимна утвърдително. — И защо?

— Защото Пророкът е посветил на тебе цяла сура от Корана.

— На мене? — Нехире се смая окончателно. — И коя е тая сура?

— Казва се „Жената, която се препира“^[3].

На деветата секунда, след като рече това, хаджи Рифат бе отново на улицата. Защото дългият брачен опит го бе научил, че в подобни случаи на жена му са нужни десет секунди, за да се съвземе.

До вечерта не се прибра у дома си. Заръча по едно кафе за всички в кафенето на Мустафата, пусна тлъст дар за джамията Ямалъ оглу, когато влезе в нея за следобеден намаз, пазари се надълго и нашироко по Тевната чаршия и Туз пазар за такива работи, дето хич не го интересуваха, купи си и яде каквото му попадна пред очи, докато изпита тежест в непривикналия си стомах…

… А когато в гъстия здрач на припадащата лятна вечер се прибираше по пустите улици отново към къщи, зърна някаква жена, приседнала с гръб до един дувар. Отмина я — помисли я за просякиня, а той комай никога не бе имал възможност да спуща милостиня в паничката на божек, та му липсваше привичка за това. Отмина я, но тогава се сети, че днес не е ден като другите дни, извади две лъскави акчета и се върна назад по стъпките си. И тогаз я позна. Беше братаницата на Димитраки чорбаджи, първенеца на сливенските християни, и дъщеря на оня чорбаджи Стефан, с когото на времето хаджи Рифат се имаше.

— Божуро! — ахна той. — Ти ли си, къзъм? Или старческият ми акъл съвсем е изфирясал?

— Аз съм, дядо хаджи — отвърна Божура уморено, но спокойно.

— И за какъв дявол клечиш тука?

— Ами така, каталясах, та седнах да си почина.

— Друго те питам аз. Защо не си си у дома?

— Скарах се с чичо и…

— И той те изпъди? — ядоса се старецът. — Бисмиллях! И защо?

— Колкото той ме изпъди, толкова и аз сама си отидох. — Тя се поколеба. — Мома съм, дядо хаджи, пък съм трудна. И не се съгласих да пометна.

— И стигна дотук?

— Мислех, че имам много приятелки. — Божура направи неопределено движение. — На доста врати почуках днес, никой не ме прие. Едни не искат невенчана жена да роди под покрива им, други направо ги е страх от чичо Димитър…

Едва сега старецът осъзна, че през цялото време бе говорил на момичето така, отгоре надолу, като че тя наистина беше сетна просякиня.

— Стани! — каза й с нещо като строгост в гласа. — Стани!

Тя бавно се изправи. Висока и стройна, почти с една глава надвишаваше стария човек.

— Какво искаш от мене, дядо хаджи?

— Искам отговор, къзъм. Слушай, ти си родена и отраснала в господарска къща. Можеш ли живя и в сиромашка?

Истинският смисъл на думите му някак бавно, прекалено бавно достигна до умореното й съзнание. А когато го проумя, той стопи твърдостта, която я бе крепила през целия ден. От очите на младата жена бликнаха сълзи. Тя се хвърли на колене пред стареца и притисна глава до слабото му тяло.

— О, хаджи Рифат… — изплака. — О, хаджи Рифат!…

Той прекара ласкава длан по косите й.

— Стани, къзъм, стани, изправи се. — Беше трогнат не по-малко от нея. — Паднала си — майната му, ще се вдигнеш отново. Запомни от мене „Дюшмез-калкмаз би-р аллахдър“^[4].

Старият човек я прегърна с костелива ръка и като продължаваше да й шепне утешителни думи, поведе я към дома си. А там Нехиря ханъм я посрещна така, сякаш цял живот я е чакала…

Тази беше първата нощ на Божура в новото й семейство.

* * *

На сутринта в Сливен се разчу: нощес Жечка чорбаджи Стефанова се обесила на гредата в стаята си.

На погребението й — потулено и безшумно, както се погребват самоубийците — Димитраки чорбаджи заръча на верни ратаи да не допуснат Божура да се прости с мъртвата си майка. Но ратаите останаха без работа — клюката за Жечкината смърт стигна до прага на хаджи Рифатовата къща, но не можа да го прескочи; старецът се погрижи да спре до там. И доста по-късно каза лошата вест на Божура, смотолевяйки майчиното й име и нещо като: „Бог пожела да я прибере при себе си…“