Цончо Родев
Тътени (80)

3

„… турчин даже да пречукаш, пази ли те господ да не те убият двеста крачки място и стъпи ли ти веднъж кракът на планинската пътека — спасен си!“ Съвсем наскоро далеч от Силистра, в Сливен, тези думи на деншчика отново получиха потвърждение…

 

 

Чу гласовете на пияната турска тайфа Манол и се долепи до близкия дувар. Когато тайфата отмина и светлината на фенерите й се стопи нагоре по сокака, той отново излезе, поотърси прахоляка, от дрехите си и продължи към Мангърската махала.

Вече толкова време той по два-три пъти на неделята се бе промъквал нощем дотук и прескачаше оградата на Ганка Увичката. Седмиците се бяха изнизали неусетно, а двамата с Божура изобщо не отваряха уста за предишните си намерения — замаяни от щастието, което им даряваха откраднатите нощни часове, те живееха в състояние на полусън, на опиянение като от младо вино. После дните минаваха в премаляло очакване на следващия миг на пълно сливане, на тази изгаряща телата им тайна, която нито един от двамата не искаше да засенчи с угрозите, които вещаеха плановете на Димитраки чорбаджи или желанието да се опълчат срещу тях. В редките часове на опомняне (по-чести при Манол, отколкото при Божура) те си даваха сметка, че щастието им е взето назаем, несигурно, обречено, но и тогава бързаха да пропъдят тези невесели мисли и със затворени очи се хвърляха пак в прегръдките си.

С тяло, вцепенено и изтръпнало от нетърпение, Манол чакаше под дърветата и всяка минута му се струваше безкрайна. Най-сетне крадливи стъпки прошумяха през градината. Беше Божура. Притисна я до себе си и усети, че този път беше различна — нещо в нея беше заключено като във възел. Отпусна малко тялото й и я попита със същите думи като в онази, майската нощ:

— Божуро, какво ти е?

— А, нищо — рече тя, ала гласът и беше угаснал.

— Кажи! — настоя Манол. — Какво, да не са тръгнали пак сватовници на оня дъртак хаджи Анастасиади?

— Не, не е това.

— Тогава?

Тя помълча, после устните й едва доловимо прошепнаха:

— Маноле, ще имаме дете…

Радост и грижа едновременно връхлетяха върху му, притиснаха го, сборичкаха се в него. И постепенно грижата взе връх.

— Аз съм с тебе — каза. — Тъй да знаеш, аз съм с тебе, пък ако ще светът да се събори около нас. — Искаше му се тези думи да прозвучат бодро, но те бяха някак си кухи, невям неискрени. Попита: — Как го разбра?

— Ех и ти! — скара му се тя. И въздъхна: — Аз съм жена, пък жените знаят как да го разбират…

Друг път времето винаги бе недостатъчно за ласките им, а сега те само лежаха един до друг на тревата и дори да се помилват не се сещаха. Първа наруши тишината Божура:

— За какво мислиш?

— За нищо. Главата ми е сякаш празна и изстъргана отвътре като диня за фенер. А ти?

— И аз. Рекох да ти кажа, а нататък оставям на тебе, ти да решаваш.

— Добре — прие Манол. — Ще го реша. Сега знам само, че аз ще бъда с тебе. Ама кое и как да направим, туй в петък ще ти го кажа.

— Тъй ще бъде, Маноле — произнесе тя безжизнено и примирено. — Каквото решиш, то и ще бъде.

Постояха още малко така в тихия мрак на нощта, после Божура се надигна, прошепна някаква дума за сбогом и бавно изчезна към къщата на Димитраки чорбаджи. Зад нея Манол остана още дълго така, вкочанен и неподвижен, скован от бездействие, неспособен да мисли. В такова състояние — същински лунатик — той най-сетне се изправи и сковано се отправи към дувара.

Всеки друг път той беше по хайдушки предпазлив, а и нищо, съвсем нищичко тревожно не се бе случвало по обратния му път. Сега, още замаян, той скочи от дувара на пътя точно пред носа на трима сеймени от нощната стража. И се свести едва от техните викове: „Хайдутин, дръжте го!“, когато се нахвърлиха върху му. Да имаше само миг за спокойно разсъждение, Манол положително щеше да реши, че най-разумното е да се остави в ръцете им — ще го отведат в конака, той ще скрои някаква лъжа, уж че е бил в градината на Увичката да краде плодове и след един бой, загдето носи калъч, щяха да го изгонят. Но къде беше мигът спокойствие? Пък и такъв си беше Манол Силдаря, та се развъртя, отскубна се от трите чифта ръце, измъкна калъч от навущата си и го заби до дръжката в гърдите на най-близкия сейменин. Удареният изхърка предсмъртно, друг от сеймените изкрещя:

— Силдароглу Манол, познах го! Удри бе, удри, неговата мама…

Манол с всички сили хукна нагоре по улицата. Подир него гръмнаха пищови, продължиха крясъците и виковете, но нито куршум го застигна, нито човек се изпречи на пътя му. И така неговият господ го опази, та стигна невредим до Бармук баир.

А три дни по-късно Алтънлъ Стоян войвода и неговите хайдути вече го приемаха в дружината си.

* * *

— Разберете, каквото ви думам — повтори Манол. — Не ме ли вземете в дружината, за мене остава само едно: да се ръгна с ножа ей тука…

— Е, чак пък толкоз! — рече на подбив един от хайдутите; трябва да беше някой нов, защото Манол не го познаваше.

— Толкоз! — каза той натъртено. — Рекох ви: убих турчин, познаха ме. За мене сега два друма има: или при вас, или в гроба.

— Право е момчето — обади се Пенко от Върбица. — За него трети друм няма.

Подкрепи го, пък подкрепата му ядоса Манола. „Момчето…“ Още тогава, в Бюйюк конак при село Риш, додето Пенко се кръщаваше в хайдушкия занаят, „момчето“ беше хем по-голям на години, хем с повече вземане-даване с Алтънлъстояновата дружина.

Седнал разкрачен върху един камък и подпрял тежки пестници на бедрата си, войводата слушаше мълчаливо и изпод белите си вежди, увиснали като снежни купи над стрехи, ги оглеждаше един по един. Макар прехвърлил петдесетте, Алтънлъ Стоян бе запазил предишната сила и пъргавина на снагата си, само бръчките на лицето му се бяха умножили и по-бяла беше станала спуснатата до раменете коса.

— Какво ще кажеш, Добре? — попита той байрактаря си, втория човек в дружината след него.

— Ами че какво да кажа, войводо. Знаем го отколе момчето. И соя му знаем. Бива го за нашия занаят.

— Право е — кимна войводата. После се обърна към цялата дружина: — От здраво коляно е Манол, побратими. Юнак беше баща му, трепа той гаджали навред между Стара планина и Странджа. Пък и Манол си го бива…

Никой за нищо не попита повече, та войводата отсече:

— Тъй, Маноле. От този час си в дружината ни — с нас ще делиш и несгодите, и турските кемери. — От чантата си, прехвърлена през рамото, той извади нещо, което приличаше на плик от щавена кожа. Грижливо, едва ли не със страхопочитание развърза сиджимката му и извади отвътре няколко листа хартия, гъсто изписани с равен, красив почерк. — Грамотен ли си — попита — да прочетеш закона?

— Не съм.

— Тю! — изръмжа под носа си Алтънлъ Стоян. — И той неграмотен! Язък, дето броих толкоз алтъни на оня килифаревски чернокапец да го изпише, пък то един в дружината да не се случи… — Сетне, докато прибираше закона обратно в плика и в торбата, повиши глас: — Нейсе, аз ще ти го кажа наизуст, пък ти ще слушаш внимателно, ще гледаш думичка да не изпуснеш. Защото клетва ще дадеш и куршум ще има за тебе, ако волно или неволно го престъпиш. Готов ли си?

— Готов съм — рече Манол.

— Слушай тогаз хайдушкия закон.

Говореше се в тоя закон за вярност към дружината, за това, че от днеска трябва да стои настрана от пиене и жени, говореше се за дялове от ягмата, за подчинение на войводата, за всичко, което хайдутинът трябва да носи като оръжие и други пособия, а наказанието беше само едно — смърт…^[1] Когато изреди всичко това Алтънлъ Стоян войвода попита:

— Чу ли всичко?

— Чух.

— Заклеваш ли се да изпълниш закона?

— Заклевам се.

— Тогаз прекръсти се по християнски и сетне целуни тоя нож.

Изпълни и това Манол, пък попадна в прегръдките на войводата, който го разцелува звучно. Това повториха после всички от дружината.

— Ей така — каза му Алтънлъ Стоян, — нека усетиш, че си станал брат на всинца ни. А сега върви при Нягол. Той ще ти даде каквото се полага на нов другар от горската дружина.

Един час по-късно войводата го огледа изпитателно, пък като не намери пропуски в облеклото и въоръжението му, вдигна дружината на поход. Най-отпред крачеше той сам, след него — байрактарят Добри, а третото място в редицата хайдутите този път отстъпиха на Манол. Най-отзад вървеше Пенко от Върбица и полугласно пееше хлевоустата-песен, която сам бе съчинил за себе си:

Арапче реве,

Пенко го дере…^[2]