Цончо Родев
Тътени (77)

11

Иван Селимински не се довери на великодушието, проявено от Тахир ага. Още вечерта след богатото угощение, когато разказа на аяна къде е скитал по света и що е видял, той благоразумно прибра скромното си имущество и изчезна от дома си. Няколко седмици той се кри поред у приятелите си и продължи да направлява работата на Братството; пощади само безмерната боязън на хаджи Нойко и болестта на Цено Коньов.

Случи се, че когато се укриваше у Бяно Абаджи, пристигна покана от общината на Филибе да поеме там училището, което щеше да се отвори за пръв път от времето на Заверата. Колеба се няколко дни, но накрая прие — в Сливен животът му бе изложен на опасност, а с една безсмислена смърт той с нищо нямаше да помогне на Братството.

Бяно му намери кат дрехи на родопски помак, пазарѝ и кираджия, та една сутрин Селимински се сбогува с любезната Бянова стопанка и хвърли чемодана и бохчата си в каруцата. Бяно настоя да го изпрати чак до Ени Заара.

И когато там се разделяха, в очите и на двамата имаше сълзи. Защото не знаеха дали животът ще пожелае да ги срещне отново…

* * *

Бяно се върна от Ени Заара късно следобед, по здрачевина. Очакваше, че Яна ще го чака в двора или на хаета. И когато не я видя, сърцето му изстина, най-страшни мисли преминаха през главата му…

Повика я няколко пъти, но не получи отговор. Втурна се в къщата. Не я намери и там, ала — слава на бога! — не намери и никакви белези на насилие. Само гдето къщата беше оставена пуста и със зейнали врати. Сега пък захвана да мисли за отвличане. Ей така, похлопал е някой читак, Яна е отворила, той я уловил за ръката и…

Напълно объркан, Бяно стоеше на двора и се чудеше какво да предприеме, когато портата хлопна и се появи Яна, придружена от двама непознати българи. Докато отиде до тях, тя се сбогува с придружниците си и те си отидоха.

— Къде беше? — заговори Бяно трескаво. — Акъла ми изкара… И кои бяха тия?

— Комшии на Смеденови. Бате Пею ги изпрати да ме съпроводят.

— У Пеюви ли беше? — продължи да пита той. — За какво?

— За Трънка. Извикаха ме да помагам.

— Че за каква помощ си й потрябвала на Трънка?

— Не се ли сещаш? — ласкаво му се скара Яна. — Днес ти стана вуйчо. Вуйчо Бяно…

И се засмя — това може би беше първият й смях, идещ направо от сърцето, от онази случка при Плешивица насам.

Щастливо изненадан, Бяно все още се раздвояваше между предишната тревога и сегашната радост.

— Какво е? — успя да попита най-сетне.

— Мигар се съмняваш? Георги, на дядо си Силдаря на името.

Той отвърна с усмивка на нейната усмивка. После попита отново:

— Е, до тебе ли остана да…?

— А, не, там бяха и Нехиря ханъм, и други опитни жени. Ама в такова време нито един чифт ръце не е излишен. И знаеш ли какво? — Яна се изчерви като вишна и отмести поглед. — Уговорих се с добрата баба Нехиря. Обеща да не остави и нас без помощ…

Бяно отново сбърчи вежди, както правеше винаги когато нещо не проумяваше.

— Помощ ли? Че каква помощ ще…?

— Не разбираш ли, глупчо? След четири-пет месеца и аз ще имам нужда от помощта на Нехиря ханъм…

Цяла минута той стоя неподвижно — ако беше в един миг оглушал или изгубил разсъдък, нямаше да изглежда другояче. Когато най-сетне схвана истината, издаде един неопределен вик на радост, притисна Яна до себе си и каза само:

— Янке!

Дълго, много дълго останаха двамата така, прегърнати до портата. После нещо топло опари китката на Бяно. Той полека отдалечи жената от себе си.

— Защо плачеш? — Гласът му трепереше. — Защо?

Тя се разрида.

— Защото… Защото… Ти не знаеш… но сега… за пръв път… ме назова… с името ми…

Бяно мислено се върна назад в изминалите две години. Яна бе казала истината — той просто не бе придобил навик да изрича името й.

Притисна отново Яна към себе си и й каза гальовно:

— Хайде, Янке, да не стоим тук като изпъдени. Да се приберем, че ни чака една много важна работа.

— Работа?

— Да — кимна той. — Да измислим име на детето…

… Но времената бяха свидливи към робите, не им позволяваха да се отдават на радостите си. Двамата едва се бяха изкачили на хаета, когато дворната порта се разтрепери от думкане на юмруци и един глас извика на турски:

— Бяно Абаджи, отвори вратата бре!

Бяно бутна жена си в собата, после отиде към портата, но за всеки случай взе и остави наблизо брадвата. Щом освободи джугата, вратата се отвори рязко и в двора нахлуха няколко турци. Позна в тях сеймени от конака и помежду им Кара Смаил от Градец, когото Тахир ага въздигна в началник след смъртта на Кула Байрактар.

— Добър вечер, Кара Смаил — поздрави той главния сейменин. — Какво така по късните вечери?

— Служба, Бяно Абаджи — отговори турчинът, омекнал от поздрава на Бяно. — Афедерсън^[1], че ти нарушавам кефа, ама заповядано ми е да претърся къщата ти.

— И защо, аго? Да не съм крадец или разбойник?

— Не ме питай — каза сейменинът, — служба! — И се обърна към хората си. — Хайде бе, стига сте се потривали! Залавяйте се за работа и претършувайте всичко отгоре додолу!

— И на мен ли няма да кажеш защо е туй претърсване, Кара Смаил? — попита Бяновата стопанка, която неусетно се бе появила на хаета.

— А! — възкликна турчинът. — Ами че туй е Янка, чорбаджи Русковата щерка! Що щеш тука бе, къзъм?

— Аз съм в къщата си — рече Яна, докато приближаваше към тях. — На Бяно жена съм, ти не знаеше ли?

Кара Смаил изпадна в затруднение. Някога, когато още живееше в Градец, той бе видял много добрини от бащата на Яна, та сега не идеше нито да се отплати на тези добрини с грубост, нито да не изпълни получената заповед. Сеймените усетиха колебанието му и чакаха да видят какво в края на краищата ще реши.

— Слушайте — каза той на стопаните, след като поразмисли. — Ще ви попитам нещо, ама право ще ми кажете.

— Питай, Кара Смаил — подкани го Бяно. — Ние нямаме какво да крием.

— Има ли чужд човек в къщата?

Бяно мигом разбра кого диреха сеймените и поблагодари богу за щастливото хрумване на филибелийци да потърсят на децата си учител от Сливен. Помисли го, пък каза на турчина:

— У нас чужд човек няма, Кара Смаил. Само двамата сме. Ама аз ще ти река друго. Дружбата си е дружба и службата — служба. В моята дума няма причини да се съмняваш, ала за да ти е мирна главата, прати хората си да се уверят сами. Нека сетне никой да не може да каже, че Кара Смаил гледа през пръсти на работата си.

Главният сейменин се отпусна и натири хората си към къщата, като не пропусна да ги предупреди, че ще строши ръцете на оня, който открадне дори само един стрък чесън. А когато остана насаме с Бяно и Яна, каза им извинително:

— Оня даскал с алафрангата дрехи ме пратиха да търся, Бяно Абаджи. Научили са кои сте другарували с него, та сега поред претърсвам къщите им. Твоята е четвъртата…

Говореше приятелски, но Бяно все пак пусна една бяла махмудия в ръката му, преди да попита:

— И защо го търсят този даскал с алафрангата, Кара Смаил? Що е извършил?

Турчинът прибра лъскавата монета и сви рамене:

— Аллах ми е свидетел, не зная. Аянът лично ми заповяда да го търся. А стиска ли някому да иска сметка на Тахир ага?

* * *

Коя беше причината, накарала Тахир ага да забрави възхищението си към Селимински и да заповяда задържането му?

Днес по нарочен улак той бе получил важна заповед: да държи войската от казата в готовност за тръгване и да заптиса онези люде от раята, за които се съмнява, че може да причинят ядове на властта.

Защото преди няколко дни московците преминали Дунава…