Цончо Родев
Тътени (74)

8

Всичко трябваше да свърши днес, сега, тази вечер: болестта му бе пламнала отново, цялото му тяло се тресеше в огън и един вътрешен глас му казваше, че този път страданието ще го надвие и ще го прати в гроба — не разчистеше ли сметката на Братството с векилина, отложеше ли макар с един ден казънта, Цено щеше да се яви пред свети Петър с един голям грях повече. Греха на неизпълнения дълг.

Цено вдигна длан и притисна ченето си. Знаеше, че е невидим в сянката на дувара, сеймени да минеха на крачка от него, нямаше да го угадят, но ченето му играеше от треската и зъбите му така тракаха в топлата пролетна нощ, че той се страхуваше сухото им чаткане да не се чуе чак в конака. Колко време беше дебнал така? Един сахат, два, три? Когато проследи Узун Шерифаа, Цено Коньов си пожела жертвата му да се забави в конака по-дълго; имаше повече изгледи да се спаси, ако изпълнеше присъдата по-късно, когато няма да се мяркат минувачи и дори заптиетата ще дремят по миндерлиците на конака. Но когато умората се съюзи с болестта, за да изсмучат и последните капки силица от него, готов бе да даде всичко, каквото притежаваше, ама най-сетне векилинът да излезе и да сложи край на мъчението му. Краката отдавна вече не го държаха — подпираше снага на дувара, защото иначе можеше да се срине. Не смееше и да поседне; познаваше пристъпите на болестта: седне ли, не ще може повече да стане — жестоката болка в кръста и огънят, дето го гореше извътре, щяха да го повалят. И Цено правеше единственото, което часът и опитът му с болестта повеляваха — криеше се в сянката на оградата, спираше с ръка издайническото тракане на челюстите и чакаше.

Мина още час и сеймените във входа на конака се разшаваха като за среща с началник, после между тях се появи познатата фигура на Узун Шерифаа. Беше със запален фенер в ръка. Цено се зарадва — векилинът се готвеше да си отиде към къщи, и то без придружител.

Младият мъж предварително бе обмислил всички свои действия, по дневна светлина бе обходил сокаците, та сега не се мая. Заднишком, без да изпуща из очи конака, извървя десетина крачки, сетне, когато се увери, че векилинът наистина тръгна по обичайния си път към дома, и върна се и тичешком отиде до онова място в Ески Намазгях, което отнапред бе избрал за засада. Само едно не бе предвидил Цено Коньов: че поради изтощението от новия пристъп на болестта дойде до мястото с напълно изчерпани сили — задъхан, замаян, трескав, заливан ту от огън, ту от лед.

От долния край на сокака, откъм Машатлъка, се мярна разлюляно пламъче — Узун Шерифаа идваше! Цено Коньов направи последно усилие да надвие лудешкото биене на сърцето си и треперенето, ала не успя, те бяха по-силни от заповедите му. Тогаз долепи снага о портата, в сянката на която бе намерил укритие, извади пищова, целуна го по дулото и запрегна кондака.

Векилинът беше вече на не повече от трийсетина крачки. И още оттам се разбра какво бе правил толкова дълго в конака — клатушкането на фенера издаваше, че Узун Шерифаа плете крака, а гласът му, прекъсван от чести хълцания, редеше с надебелял език:

Бана сарахош, аман, дийорлар,

нечин бу къзъ бана вермийолар,

нечин бу къзъ бана вермийолар…^[1]

Разстоянието намаля на двайсет крачки, на петнадесет… Болестта и непреодолимата слабост връхлетяха Цено. Случвало се бе и друг път, та знаеше белезите — помътняването на разума, омекването на краката, чувството, че сърцето му спира… Но преди той бе изпитвал всичко това на одъра, завит под топъл китеник; сега обаче беше сам в тъмното и с пищов в ръка, причакващ за убийство…

Той стисна зъби, а пръстите на свободната му ръка се впиха в дървото на портата. Още малко! Господи, да издържи още малко, пък сетне…

Още пет крачки, четири… три…

В полусвяст Цено се отлепи от портата, улови дръжката на пищова в две ръце и сложи и двата си показалеца върху дъгата на спусъка. Тялото му, загубило опората си, политна напред. Точно както беше в предварителните му кроежи, Узун Шерифаа се стъписа, спря и песента му секна. Не повече от две педи деляха дулото на пищова от жертвата, когато Цено с два показалеца дръпна тетика. Чу се сухо щракване. „Велики боже, не хвана!“ — беше светкавичната мисъл, която проряза съзнанието му и после всичко потъна под синкаво-черно покривало…

Узун Шерифаа беше толкова пиян, че дори не успя да се уплаши. Той също чу яловото щракване на пищова, сетне видя едно дълго тяло да се строполява почти в нозете му. Единствената мисъл, която успя да изплува над, спиртните па̀ри, беше, че е срещнал и за малко не е станал жертва на някой по-пиян от него. Наведе фенера. Нападателят лежеше по очи, та не можа да го огледа. Векилинът го обърна с крак. Беше сух и дълъг, дингил-ахмак някакъв, с опушено от барут лице, което Узун Шерифаа не позна. Но позна дрехите — сукнения кафтан до бедрата, тъмните торбести шалвари, червения пояс на кръста и шарената капа без козирка.

— Хайванларъ^[2]! — рече с презрение векилинът.

Защото това беше униформата на новата, за пръв път сформирана, и то по западен образец пехота. Повтори:

— Хайванларъ!

И бавно продължи нататък.

Изминаха минута-две. От тъмнината се отделиха две сенки и с котешки стъпки приближиха до падналия на земята мъж. Бяха Коджакара и Паскал хаджи Кутьов. Първият го опипа по врата и рече полугласно:

— Жив е, ама е в несвяст. И гори — уф! — ще ми опърли ръката. Разумяваш ли, болестта го е повалила…

— И вярно сме чули — каза другият, след като с опитна ръка провери падналия настрана пищов. — Стрелял е, ама оръжието е засякло.

— Пфу, да му се не види макар! За нищо и никакво щяхме да загубим такъв другар! Хубаво, че хаджи Иван ни прати да го следим и пазим. За едното чудо го загубвахме… Ами сега? Какво ще го правим сега?

— Ако слушаш мене — каза Паскал, — да му смъкнем тези низамски дрехи, да му измием лицето от пушеците и да го занесем у тях. Неговите хора най-добре знаят какво да му правят, когато го свие болестта, какъв илач да му дадат.

И с това спасиха другаря си. Цено Коньов една нощ и един ден остана в несвяст, после още цяла неделя се мята между живота и смъртта, но и този път устиска, оцеля…

* * *

Почти по същото време, когато Паскал и Мавроди понасяха другаря си, в дома на чорбаджи Димитраки се водеше един разговор, който щеше да има не по-малки последствия за Братството. Или поне за един от неговите членове.

След вечеря Димитраки и синът му запалиха чибуците.

— Не ми мандзосвай толкоз за тази женитба — с добре измерена дързост рече Евтим. — Не съм казал още, че изобщо ще се женя. Най-сетне ще се женя аз, не ти.

От смайване бащата щеше да изпусне чибука из устата си.

— Какво? Какво? — присви очи той. — Не си решил да се жениш ли?

— Не съм — потвърди нехайно синът. — И ако погледнеш, твоя съвет следвам. Нали тук, в тази одая ме учеше, че умният човек се налюбва още като ерген, пък сетне си взема жена да му ражда деца? Е, аз не съм се още налюбил, това е.

— Ти си луд! — Димитраки сякаш се колебаеше дали да кипне или да се въздържи. Сетне като че ли миролюбието му надделя, защото се засмя съучастнически хитро: — Или не можеш да преживееш загубата на Султана, а? — Говореше за вдовицата Султана, която бе учила сина му на любов. По времето, когато се бяха изселили в Градец, тя си бе намерила някакъв вдовец в Ени Заара, омъжила се бе и се бе преместила да живее при него и при четирите му деца. — Е, Донка не те ли утешава?

Беше време, когато с такива подмятания Димитраки вземаше акъла на сина си. Но сега те изобщо не подействуваха на Евтим. Дори нещо повече — когато отговори, в гласа му се четеше снизходително съжаление:

— Ако за тебе „налюбване“ означава прескачането до измекярката Донка или, хм, до Куна Стръгучката, ще рече, че ние изобщо няма какво да говорим. И тъй и тъй няма да се разберем.

Бащата преглътна шумно. Евтим го изгледа продължително, остави настрана недоизпушения чибук и приведе напред пълното си тяло.

— Защото не е разумно, тате, затуй няма да бързам с тази женитба. Помисли сам — ако нещата се задържат, както са сега, имаме ли някаква файда да се сродяваме с чорбаджи Тотю? Не си ли ти и сега пръв измежду всички християни в Сливен? Кой е по-богат от тебе? Кой е с повече тежест? По-властен? Е, какво излиза? — Евтим си отговори сам: — Че ако не настъпи промяна, едно сватосване с Тотю няма да ни служи за нищо.

— Ами ако се промени? — замислено попита Димитраки.

— Туй беше второто, което исках да ти кажа — вдигна пухкав показалец синът. — Сега е война и никой не знае какво ще донесе тя. Такива като Тотю и неговата Шина войната може да въздигне, ама може и да тръшне, та да ги забие пет аршина дълбоко в земята.

— Аха, разбирам те — бавно отговори бащата, като също остави настрана чибука си. — Искаш да кажеш, че ако войната въздигне…

— Точно така. Ако войната въздигне други люде, една женитба може да бъде много полезна. И на мене, и на тебе…

Остарял ли беше Димитраки чорбаджи? Или изглупял? Защо тези тъй смислени съждения бяха дошли в Евтимовата глава, не в неговата?

Огорчи се бащата, но и си каза с гордост: „Виж го ти, момчето! Пък аз доскоро го имах за развей-прах!…“ Порови се по-назад и сякаш откри в спомените си онзи ден, когато Евтим прекрачи от безделието към хитростта: то беше тогава, когато Тахир ага уж между другото спомена, че знае кой е наброил жълтиците в шепата на Февзи Баланбан, та двама души, турчинът Лютви Елханоглу и българинът Хаджи Нойко, загубиха душите си…

Бащата разтърси глава — сега не му се мислеше за такива работи.

— Добре — каза гласно, — ще почакаме. То в края на краищата за венчило винаги има време. Истината си е истина, голяма сила е в ръката ми. Но комай не е чак и такава безмерна. Идват сливналии да ми хленчат, ама те все пак са единици. Усещам аз нещо, други са станали хората, скрити и тайни, все едно в подмол натикани, та като гледаш отгоре в бистрия иначе вир, нищо не можеш да видиш… И пак торлаците са на дъното, туй от мен да го знаеш.

— Защо не направиш нещо да им превиеш гръбнаците?

— Че какво да им направя, дето аскерът и нашите, сливенските хаирсъзи още не са им направили?

— Ами да наклопаш някой от първенците им пред аяна, а той да го тръшне в хумбата. Тогаз всички ще замъркат като котенца. Ето, Добрито Желязков например, абаджийчето. То невям най-много вири нос.

Бащата го изгледа изпод полузатворени клепки.

— Защо го мразиш толкова, този Добри Желязков? — И превари Евтимовите възражения: — Хайде холан, хайде холан, не ме кандърдисвай, че го имаш като брат…

— Обиди ме — мрачно призна след късо колебание синът. — Още преди години ме обиди, като към куче се отнесе с мене. Туй, аз няма да му го простя нито тук, нито на оня свят.

— Добре — кимна бащата, — синът на Димитраки чорбаджи трябва да е такъв, да не прощава, когато не му се дава уважението, което му се полага. Ама сега е война, не е време за оправяне на гарези. Ти ми кажи друго. Не ти ли понамирисва, че зад торлаците стои човек, дето тука — той се почука по челото — струва колкото всички тях?

Евтим му хвърли бърз поглед, пълен с изненада и уважение.

— Разбирам те. Тук в Сливен има само един, дето е от тази кройка. Хаджи Иван, даскала.

— За него ми е думата. На времето се опитахме да го привлечем — не рачи, отдръпна се. Затворихме му школото, остана си курназ. И сигурно той подкокоросва торлаците да…

— Като мисля, комай ще излезеш прав — съгласи се Евтим. — На хаджи Иван Селимински ще да е торлашкото…

— Няма да е за дълго — отсече Димитраки. И това прозвуча като присъда. — А сега да лягаме, окъсняхме с тия мухабети.

Двамата бавно се надигнаха. Евтим взе свещта от масата и заосветява пътя на баща си.

— А бе какво става с Божура? — попита пътем Димитраки. — Хем е разцъфтяла, хем е посърнала — хич не мога да я разбера…

— Кой я знае — вдигна дебелите си рамене синът. — Може да се е заплеснала по някого. Нали знаеш, женски акъл…

— Че по кого ще се заплесне толкоз? Не съм видял свестен човек да се завърти около нея.

— То не е казано, че трябва да е непременно свестен. Сигур си чувал турската: „Гьонюл бу я — ота да конар, бока да конар.“^[3]

— Нищо — не се закахъри Димитраки чорбаджи, — в леглото на хаджи Анастасиади ще се оправи…

И това беше последното, което двамата си казаха тази вечер.