Цончо Родев
Тътени (73)

7

Срещите на Братството не само не се разредиха, а напротив — зачестиха. Е, не винаги присъстваха всички братя от вътрешния кръг (при тези ангарии и слухтене на шпиони това беше невъзможно), но и никога не липсваха хора за работа. Пък и много неща имаха да си кажат — в Сливен ставаха все такива работи, които изискваха решение на Братството…

Днешното им събиране бе станало съвсем под носа на турците в задната стаичка на Топракчиевия дюкян. Решаваха, каквото решаваха, събирането клонеше към своя край, когато хаджи Нойко хаджи Божилов някак си ни в клин, ни в ръкав изтърси, че цялата каза била проплакала — да му се не надееш макар! — от векилина Узун Шерифаа. Селимински се смая как това име подействува като искра в буре с барут — духовете в миг се възбуниха, гласовете се повишиха. Мавроди научил как с грозна заплаха Узун Шерифаа измъкнал цялото злато на сотирци до драм, други разправиха за негови безобразия в Катунище, за скубане на тукашни църкви и на общината, Бяно пък присъствувал, когато векилинът за нищо и никакво пръснал главата на един старец…

— Сега му е паднало — рече Селимински, като се опитваше да сложи край на този разговор. — Да даде бог скоро да се затрие, заедно с всичките амуджи.

Но се обади Паскал хаджи Кутьов и с думите си сякаш отприщи бента на всеобщата жажда за действие и мъст:

— А, не! — каза той. — Далеч ще е, ако чакаме бог да го затрие. Трябва да подпомогнем дяда господа, тъй мисля аз!

— Не ще и дума — подкрепи го Мавроди. — Оставим ли тоя вампир, още на много свят ще изгори душата. Да го пречукаме, туй е моето мнение. Да го причакаме на улицата и да го пречукаме.

Селимински се смути — за пръв път в Братството се обсъждаше насилствената смърт на враг и този враг не беше какъв да е, а вторият човек в казата след Тахир ага. Опита се да отклони назряващото решение с убедителни думи, че „да мъстят на отделни единици е работа на хайдутите“ и прочее, но всички останали (неопределено мълчеше само Бяно) единодушно отхвърлиха внушенията му: и Добри, и Паскал, и Коста, че дори и колебливецът хаджи Нойко.

— Братя! — скочи на крака Цено Коньов. — Една превелика милост искам от вас. Нека аз да бъда онзи, който ще тегли куршума на Узун Шерифаа!

Заспориха, някои се усъмниха в пригодността на Цено, други — Мавроди и Паскал — предложиха себе си. Цено не замоли, а проплака:

— Боже и света Богородице, слепи ли сте? Или нарочно ме измъчвате?

— За какво да сме слепи? — тихо попита Селимински.

— Знаете, че съм болен. Знаете, че съм обречен и че часовете ми са преброени… — Цено Коньов с мъка преглъщаше сълзите си. — Е, сигурно ме разбирате, братя. Вие ще имате време и да живеете за свободата, и да умрете за нея, за всичко ще имате време. А аз… си отивам. Не ми ли дадете да очистя тоя крастав читак, ще си отида ей така, глозган от мъката, че и животът, и смъртта ми са отишли мърцина…

Той не седна, а се стовари безсилен върху един чувал. На приятелите му беше страшно да срещнат погледа си с неговия — знаеха, че той бе казал истината за себе си. Селимински събра сили да каже:

— Бошлаф са тези Ценови приказки, ама щом толкова се натиска, нека пък да го оставим да изпълни казънта над Узун Шерифаа. — Одобрително прошумяване изпрати тези негови думи. — Само че умната, Цено. Помни, че ние не сме янкеседжии, а войници на свободата. Помни още, че каквото и да стане, гаджалите не трябва да разкрият Братството.

Цено Коньов възсия:

— Благодаря ви, братя, от всичкото си сърце ви благодаря. Аз… — Не довърши, а вместо това едновременно и разплакан, и ухилен до уши, се пошегува: — Хайде, кажете сега едно „огурлар олсун“^[1] на брат ви Цено. И поръчайте при поп Шидер една панихида за Узун Шерифаа!…

… Стана така, че Селимински и Бяно последни напуснаха склада на Топракчиеви. Когато останаха сами, Бяно продума тихо:

— Одеве рече, че сме войници на свободата, хаджи Иване.

Другият го погледна подозрително — вече знаеше, че с Бяно Абаджи трябва да е готов за какви ли не изненади.

— Рекох го, а сега го повтарям.

— Що значи свобода?

Селимински изруга на ум. Има ли човек под слънцето да не знае що е свободата? И не знае ли това десет пъти по-добре робът? Но кой може да я определи — нея, свободата — с думи? Той се изкашля ненужно:

— Свобода означава всички люде да са равни, законът по един и същ начин да ги закриля и наказва, да няма миропомазани — („Отгде пък го изсмуках това миропомазване?“) — и отнапред безправни. Ето, това е то свободата!

Говореше той, а мислено се проклинаше за това несръчно съчинителство. Защото знаеше, че с всичките си думи бе опипвал около великото слово „свобода“, ала не бе улучил в същността му. (Следната нощ той щеше да изкара в безсъние над същия Бянов въпрос, но пак нямаше да стигне до задоволителен отговор: чувствуваше съдържанието на „свобода“ и „робство“ с цялото си същество, обаче не успяваше да го облече в думи.) Но за щастие Бяно остана доволен от отговора му.

— Сполай ти — каза той просто. — Аз пък все се страхувах да не би да разбираме свободата като възможност да вършим на турците онова, което те сега вършат на нас…

* * *

Яна го чакаше на двора — до онова място, което тя и до днес наричаше „Бяновата леха“. Личеше, че едва удържа нетърпението си.

— Хайде, изпразвай торбата — засмя се той насреща й. И забърка в джобовете на потурите: — Ето, приготвям мюждето…

Тя приближи до него.

— Трънка…

— Какво Трънка? — трепна Бяно. Времената бяха такива, че всеки първо помисляше най-лошото. — Кажи какво е станало с Трънка?

— Не се плаши, хубаво е. Трънка… Трънка ще си има детенце…

Той въздъхна с облекчение. Добър е бил господ, не е повредил завинаги сестра му — нито тя, нито Пею заслужаваха такава черна участ.

— Изпразвай, докрай изпразвай торбата. — В гласа на Яна той бе усетил и някаква приглушена покруса. — Какво друго има?

Тя не вдигна поглед от земята, когато изрече тихо:

— Ти повече от всеки друг заслужаваш такава радост, Бяно. Но нали аз, пусто да опустее…

— А, това ли било! — Бяно се засмя шумно, но смехът му прозвуча неискрено. — Не се бъркай в работата на бога, туй ще ти кажа аз. Ще дойде и нашият ред да ни благослови, както е благословил Трънка и Пею.

Яна пристъпи още по-близо до него и с плаха нежност сложи глава на рамото му.

— Я ги виж ти! — разнесе се един закачлив глас зад тях. — От година женени, пък се прегръщат като севди зад плетищата…

Извърнаха се бързо. Неусетно в двора при тях бе влязъл хаджи Рифат.

— Тъй, тъй — продължи старецът. — Дошъл съм таман навреме. Аз съм дошъл борч да правя, пък от стар опит зная, че най-лесно ще закърпиш някого, ако го свариш с размекната душа.

Поканиха го горе и двамата мъже поседнаха на хаета. Яна остана права до тях с ръце, мушнати под престилката.

— А, не, благодаря, добри люде — рече хаджи Рифат, когато Бяно предложи да пийнат по ракия. — Пиенето не е измежду греховете ми…

— Е, дядо хаджи — засмя се Бяно, — ще изкараш, че си запазил за себе си от по-тънките грехове…

— Сакън! — майтапчийски вдигна ръце старецът. — Да не кажеш тази дума пред моята султанка Нехиря, зер ще ми натроши дъртите кокали. И то, аллах ми е свидетел, хептен нахакере. — После подмигна: — Че то от вас, Силдаровците, може ли се вреди човек?

— Я кажи, я кажи! — подкани го Яна.

— А, не е за мъжа ти, ако туй си помислила. Бяно по тази част пада малко будала. Ама брат му, виж, като таласъм скита нощем. Няколко вечери го зървах да минава усуланджък покрай нас. А веднъж го видях край бахчата на Ганка Увичката — сякаш в земята потъна. Ама почакайте, то ще стане белли. Нали е казано: „Гизли шеи мейдана чакър.“^[2]

— И ние имаме една, която не е по-лоша — каза Бяно. — „Любов, кашлица и бременност не могат да се скрият.“

Яна отиде да приготви и поднесе нещо сладко на госта, а сетне също насипа в няколко паници това-онова, което се намираше в къщи — да го вземе за у дома. Когато се върна пак при мъжете, те отдавана бяха престанали да се занимават с нощните похождения на Манол.

— Това е то войната, Бяно Силдароглу — казваше хаджи Рифат, — може и най-„свещена“ да е, тя пак винаги вади на повърхността най-долното, най-проклетото, най-калпавото. И все пак аз ще река: „Аллах бедтеринден сакласън.“^[3]

— Така — подхвърли Бяно. — Свестните го виждате, ама си траете, мълчите. Никой не се и опитва да дръпне юздите на долното, проклетото и калпавото…

Старецът подмина упрека и подмятането, спокойно дръпна няколко пъти от луличката си и каза:

— Ако поразмислиш, то и вие, християните, не сте твърде стока. Вземи например първенците ви и баш-първенеца — Димитраки чорбаджи. Знаеш ли що прави Димитраки, откакто се е върнал? Скубе, че пушек се вдига. Где с рушвети, где със заплахи — поток от махмудии тече в джобовете му. Това чиляк за пример ли е?

— Стадо без мърша не може — мрачно каза Бяно.

— Право е — кимна старецът и пусна още няколко кълбета дим към тавана. — А както чувам, вашата мърша ще стане такава сила, че и ние, правоверните ще трябва на неговото благоволение да разчитаме.

— Какво искаш да кажеш, дядо хаджи?

— Парите са сила, пред която навремени се прекланя и силата на властта, на девлета. Чрез парите си Димитраки чорбаджи е всесилен и сега. А представи си каква сила ще стане той, когато синът му вземе Шинка, чорбаджи Тотевата щерка, а Божура, братаницата му, се омъжи за хаджи Анастасиади…

— Що? — не възкликна, а простена Бяно. Нещо съвсем необикновено трябва да е имало в гласа, с който изрече тази кратка дума, понеже и хаджи Рифат, и Яна впериха учудени погледи в лицето му. А то беше бледо, удължено, по-ъглесто от всякога.

Объркан и смутен, хаджи Рифат на бърза ръка замаза работата:

— Остави ги ти, дъртешките ми брътвежи. Нали знаеш, „ак сакаллъ — емнийетли адам“^[4]… — Той изчука недоизпушената си лула, стана и се размърда. — Хайде, да си вървя, че леля ви Нехиря пак ще мисли, че съм до скута на някоя млада ханъмка.

Яна се разшета около него, подаде му, каквото беше приготвила и завила в чиста бохчичка, а Бяно все още занесен, отиде до собата и донесе на стария човек искания заем — две бели махмудии. Размениха обикновените за такива случаи поздрави, сбогувания и „Башка вакът даха татлъ гел“^[5], изпратиха го до дворната порта и там се разделиха.

Когато затвори вратата зад госта и постави джугата^[6], Яна се облегна на дувара и потърси погледа на мъжа си.

— Бяно — произнесе приглушено, но без злост в гласа, — тя ли ти е на сърцето?

Той помълча и дълго, дълго избира думите си.

— Не зная как да ти отговоря — рече най-сетне. — Харесвах я, имах я на сърце, туй е вярно. Но то е стара работа. — Ново продължително мълчание. — Такава е истината. А оттук нататък не отваряй повече дума за това, такваз е молбата ми към тебе.

Той лъжеше несръчно, но и сръчно да лъжеше, Яна пак нямаше да се заблуди. Така престана да съществува и Бяновата тайна.

Яна наистина никога повече не заговори за Божура.