Цончо Родев
Тътени (72)

6

Не беше чак толкова необходимо да вкарва водата в нов дървен улей, пък и да беше — то можеше да стане просто и лесно, стига да спреше горе вадата. Манол обаче не само смени улея, но и го направи, без да отбива водата — приличаше на онези пехливани, които надяват каспетите, обливат се в шарлан и излизат на алая срещу много по-силни противници не подмамени от коча или даже чифта волове, а ей така, да проверят сами себе си. Тежка беше тази борба, но когато надви и вкара вадата по новия улей, Манол не сещаше умора — изпитваше мъжка радост от победата. Погледа, порадва се на делото си, пък засвирука с уста и се спусна надолу към вира да смъкне от себе си калта и тази кисела миризма на пот.

Малко по-късно, когато, съблечен по долна риза и гащи, щедро плискаше шепи вода на лицето си, Манол изведнъж усети нещо студено да се допира до тила му и един още по-студен глас изсъска на турски в ушите му:

— Мръднеш ли, ще ти пръсна мозъка!…

Момъкът остана неподвижен; туй беше отколешно правило на роба — подчини се отначало, пък сетне гледай как, с молби или по друг начин, ще се оправиш. Стоеше така, надвесен над водата, а в същото време трескаво мислеше. Трябва да е сам, този читак — казваше си. Ако бяха повече, те нямаше срещу един човек пищов да вадят — и нужда нямаше, и бабаитлъкът, дето си го продават един на друг, нямаше да им го позволи.

— Кой си ти? — попита оня.

— Долапчия съм — отговори Манол. И благоразумно прибави: — Измекярин съм на този долап, за залък хляб работя.

Каза го и едва забележимо изнесе тялото си напред и се загледа в успокоената повърхност на вира. Човекът зад него има-нямаше двайсет и пет, трийсет години. Облечен беше в турско джубе, на главата носеше килната над ухото гъжва. Лицето му, слабо и жилесто, комай не носеше белег на жестокост и настървение.

— Не увъртай! — скара му се турчинът. — За името ти те питам.

— Името ли? То е… Ето ми името!

Манол рязко замахна и удари ръката, която държеше пищова. Едновременно с това се завъртя и с все сила стовари пестник там, където беше преценил, че е главата на турчина. Не беше объркал в преценката си, но и пестникът му си прелетя тъй, в празното — турчинът бе сварил да се наведе. Манол политна, оня само го побутна, продължавайки движението му, та долапчията не се удържа и се просна възнак върху крайречните камъни. Сега вече можеше да очаква обещания куршум, но турчинът невям не мислеше да се възползува от предимството си; гледаше го с глумливи кафяви очи, подхилваше се под засукан мустак, пък прибра пищова в силяхлъка и изрече на чист български:

— Виж го ти! Прави се на божа кравичка, пък има орлови нокти!…

Не бяха заглъхнали тези думи, когато изпод земята се появиха още десетина мъже, все ухилени, кой от кой по-различно облечени, въоръжени, както е думата, от глава до пети. За Манол не беше трудно да се досети, че бяха хайдути и че бабаджанката с черната и рошава, покрила половината му гърди брада, беше войводата им.

— Този ще да е — рече чернобрадият, като продължаваше да се подхилва. — Чувал съм, че Силдаровите синове били такива, на турчин много-много, басма не цепели. — И се обърна към него: — Кажи бе, юнак, не си ли син на Георги Силдаря?

— Негов син съм — рече Манол и се понадигна от камъните. — Ама да ме зърнеше старият, щеше да се обърне в гроба от яд.

— Че защо?

— Не видя ли? — сви рамене Манол, пък показа с очи към нападателя си. — Надви ме. Пък ако беше наистина читак, сега реката щеше да ме влачи към Ново село…

Засмя се войводата, изхихикаха подир него и другите хайдути.

— Не се срами, сине. Срещу себе си ти имаше не читак някакъв, а Бойчо от Цеперанските колиби^[1]. Не го хваля, ама нему комай няма кой да му се опре в тази наша Стара планина — такъв човек да те надвие не е срамотно. Бойчо Цеперански, хубавичко запомни това име. Един ден людете ще го поменуват сред най-славните войводи.

— Хайде, хайде, бай Цоньо — прекъсна го Бойчо, но личеше, че думите са погалили ушите му.

— Ти ме позна одеве, ама и аз те познах — рече Манол, като се обръщаше към чернобрадия. — Ти си войводата Цоню Брадатия, драгодановския^[2] юнак.

— Същият съм — кимна войводата, — а тези са моите момчета. Дошли сме работа да вършим. Получихме хабера и довтасахме.

Манол не разбра за какъв хабер и за каква работа ставаше дума, но и не полюбопитствува да узнае. Такъв си беше той — отнасяше ли се за хайдути, за „горски пилета“ — а Цоню Брадатия беше един от най-личните, — той от друга препоръка не се нуждаеше.

— Заповядайте — рече, като посочи нагоре към долапа. — Все ще се намери с какво да ви посрещна.

— Чакай! — спря го Цоню войвода. — Не сме сами. Потрай да повикам другарите ни.

Той сви шепи около устата и между пръстите му се проточи глух вик на бухал. Повтори и потрети, после свали ръце и се ослуша. Някъде откъм леса долетя също такъв вик.

— Ей-сега ще дойдат — кимна Брадатия.

Не минаха пет минутки и наистина при тях се изсипа втора дружина. Манол веднага позна, че я водеше Кара Танас. Позастарял беше войводата, туй личеше по сивите му кичури, но иначе си бе все същият висок и жилест мъж, с правите рамене и с тънко изрязаните черти на лицето, по което се четеше странен за такъв прочут войвода израз на тиха печал. Кара Танас приближи, кимна за поздрав, пък спря и поклати глава:

— Този не е нашият човек…

След по-малко от едно мигване на окото Цоню Брадатия вече държеше пищов, насочен право срещу Маноловото чело, сколасал бе дори да запрегне кондака му.

— Стой, Цоньо! Стой! — развика се Кара Танас. — Чакай да разясним тая работа. — И като видя, че Цоню свали пищова, макар че не го прибра съвсем, обърна се към Манол: — Ти си син на Силдаря, нали? Тази чепата муцуна не може да я имаш от комшията.

— Негов син съм, войводо — отговори Манол с пресъхнало гърло, но погледът му си оставаше отправен към пищова.

— Големият ли, малкият ли, кой си?

— Средният. Манол.

Чу се една звучна псувня, драгодановска — Цоню се сърдеше на себе си, дето не е изпитал работата докрай. Като се разбра, че Манол не е лъгал, „брадатият войвода“ най-сетне се успокои и прибра оръжието, макар че не престана да се ядосва:

— Тю, да се не види макар! За едното чудо щеше да си отиде момчето, и то тъй, по донове…

Манол се облече и отидоха горе, в долапа. И тук му било писано да чуе нещо, което за него беше равносилно на библейските чудеса: двамата прославени войводи бяха дошли, за да се срещнат със светеца Бяно! Помисли Манол, че е станала някаква грешка и леко-леко подсказа, че брат му Бяно май не е човек, който ще има вземане-даване с хайдути, сетне подпита да разбере каква ще да е тази работа на войводите с бате му, но Кара Танас и Цоню Брадатия държаха на своето — търсеха Бяно и само с Бяно щяха да си кажат това, за което са дошли.

Тегли Манол ножа на агнето, което гледаше за Гергьовден, извади брашното, за да омесят хайдутите хляб, и докато войводите разставяха стражи из околността, той пое към града, за да прати Бяно горе…

… Такъв си беше Манол: работеше ли — мисълта му скиташе по едно-друго; забавляваше ли се — мислеше за работата. Тъй стана и днес.

Извървя махалата Ески Намазгях и таман да свърне надясно към Кафтанджийската и на Машатлъка, някъде откъм Сахатя, видя Божура чорбаджи Стефанова да ситни към дюкяна на братя Топракчиеви. Гръм сякаш тресна Манол, та той мигом забрави и необичайната среща с Бойчо Цеперански, и поръчката на войводите, и Бяно — гледаше момичето, дивеше се и се чудеше на себе си как е могъл досега да не го забележи, па и в ушите му звъннаха думите на един друг войвода, Алтънлъ Стоян: „Трябва да те обича много и от все сърце, тази Божура Стефанова…“

Да го обича? Него? Именно тя?

Стройна беше Божура, стройна и напета като никоя друга, а гиздавата й дреха я правеше още по-хубава. Имаше права, с подръпнати назад рамене снага, та гръдта й напираше и повдигаше кафтана и капладисаното и джубе. Тюлбенът на главата й, уж бял и колосан като на коя да е сливенска мома, изглеждаше като пухкаво облаче, кацнало върху къдравите й кестеняви коси. А лицето й, светло и румено, навяваше мисли, дето само в сънищата се отприщват… Е, можеше ли същество, което притежаваше всички тези прелести, да питае обич към него, Манол Силдаря?

Манол не изчака да съобрази и прецени, не си даде и труд да помисли дали не сторва непоправима вреда на девойката, а последва внезапния порив на сърцето си и се изстъпи срещу й. Спря на крачка от него момичето и лицето му пламна като цветето, чието име носеше.

— Божуро — задавено рече той, докато я поглъщаше с очи. — Божуро! Помниш ли, тук наблизо ти ме спря и ме пита…

— Питах те — произнесе девойката тихо, — а ти ме изпъди…

— Не можех другояче, Божуро, кълна ти се. Страшен товар карах аз тогава, от барут по-страшен, та ако ме пипнеха, мигом на бесилото щях да се залюлея. Как да спра сред онези гаджали и да ти кажа…

— Какво щеше да ми кажеш, ако не носеше този страшен товар?

Наблизо минаха някакви момчетии и пуснаха по тях дебелашки шеги. Друг път би ги пребил, но сега преглътна.

— Виждаш, и тук не мога. Божуро, не можем ли се срещна някъде? Две думи да си кажем?… Тоз кръст отгоре ми, никакъв лош помисъл нямам, когато те моля…

„Лош помисъл? От тебе ли, Маноле. Че ти хиляда години да се опитваш, пак не можеш ми стори зло. Понеже каквото и да дойде от тебе…“

— Знаеш ли градината на Ганка Увичката, нашата комшийка, вдовицата? — тихо рече девойката. — Нощес влез там и не се страхувай, кучето на Увичката умря преди няколко дни. Прескочи дувара и ме чакай. Ще дойда…