Цончо Родев
Тътени (70)

4

— Позакъсняхте — каза Яна, докато крачеха покрай високите дувари на смълчания в нощта Сливен.

— Да — неохотно отговори той, — забавихме се.

И пак потъна в своята унесеност. Не заговориха повече — така се прибраха у дома, така се приготвиха за сън и си легнаха — без недружелюбност, но далече един от друг. И никой не заспа.

Зората вече понадникна през намазаните книги на прозорците, когато Бяно протегна ръка и прекара ласкави пръсти по косата на жена си.

— Защо не спиш?

— Не ме хваща сън. Мисля. За тебе мисля.

— И какво толкоз мислиш за мене?

— Сто пъти по сто неща.

— Назови само едно-едничко.

— Питам се например защо се ожени за мене…

— О! — каза той бързо. — То е било късметлийски ден за мене. Идването ти преобрази всичко: запустелият дом оживя, огнището лъха на прясно препечен хляб, пропъди от трапезата ми вечните пържени яйца и на тяхно място заповяда да се появят чудни лакомства, дворът се превърна в градина…

— Там си имаше цветя — вметна Яна тихо. — Твоята леха.

— … аз самият замязах на човек и престанах да плаша децата от махалата. Късметлия, наистина късметлия ден е бил този!…

— Дано да си искрен — прошепна тя и една сълза опари бузата й. — Хубави неща изреди ти, които ще стоплят душата на коя да е стопанка. Но като ги изреди, ти обходи въпроса ми…

— Защо се ожених за тебе ли? Комай от пръв поглед съм отгатнал, че носиш със себе си всичко онова, което донесе…

— Тогава, там, в гората на Плешивица ли си го отгатнал? — тъжно се присмя жената.

— Сто пъти съм ти запретявал да припомняш този ден! — скара й се той, но в гласа му имаше колкото сърдитост, толкова и ласка.

— Хайде — подкани го тя, — още веднъж се опитай да ми отговориш.

— Ти ми харесваш — след кратко мълчание произнесе Бяно. — Не само като стопанка и въртокъщница. Видят ли те, очите ми се радват…

То беше вярно, ала и не съвсем вярно. Когато отиде в Градец да прави венчило, Бяно нямаше никакъв, дори и най-смътен спомен за външността на бъдещата си жена. После обаче внезапно откри, че тя наистина беше хубава — стройна, напета, с бяло лице и гъсти руси коси, които се събираха в дебела плитка на гърба й. Видя тази хубост Бяно и тя го зарадва. Радваше го и сега. Но хубостта на Яна не го вълнуваше. Не предизвикваше тя в него онова премаляване, което му бе носила всяка — пък и най-далечната макар — среща с Божура.

Или… кой знае? Дали пък Янината хубост нямаше да кара сърцето му да примира, ако не беше срещал никога Божура? Дали не би примирало то и сега, ако в него не бе тъй жив Божуриният лик?

— Бих дала живота си — рече Яна тихо, — за да получиш онова щастие, което заслужаваш…

Бяно хлъзна ръката си под снагата й и я привлече към себе си.

— Криеш ли нещо от мене, Бяно? — попита тя.

— А ти?

Така въпросите и на двамата останаха без отговор.

* * *

А то стана така, че Янината тайна се разкри за Бяно само десетина дни след тази вечер.

Излязъл бе той с приятелите си уж на теферич, уж един гювеч да изядат горе над Селището и една стомна вино да изпият, пък същинската цел беше да поговорят по своите работи и всеки да каже пред другите какво е изпълнил от задълженията, които е поел. (Нека кажем мимоходом, че на това събиране присъствуваше и поп Исидор — някак си от само себе си го бяха включили в най-вътрешния кръг на Братството — и комай неговата деятелност се оказа най-примерната: създал бе той истинска въстаническа мрежа между сливенските „свещеници-отечественици“, както сам ги нарече, а после, нали беше сиктирдосан от Църквата, тъй превеждаше той гръцкото клирско слово аргосване, та разполагаше с бол време, бе яхнал магарето и бе обходил казата, където черната му грива се бе тресла от пламенно слово пред църковници и монаси. Минал бе и втори път поп Исидор, та сега с доволство можеше да каже, че посветените от него попове и калугери не спели, а подготвяли християнското население за бран срещу полумесеца… И много хвалеше той един свещеник, името на когото не говореше нищо за членовете на Братството, но което читателят може би ще си спомни: поп Харалампий от Козосмоде.) Казаха си те, каквото имаха да си кажат и си тръгнаха по прилично време, за да не влизат в очи.

Един час по-късно, някъде на свечеряване, Бяно вече прекрачваше портата на дома си. Едва притвори зад себе си вратата, когато зърна нещо, от което една студена тръпка пролази по гръбнака му — кадъна някаква слезе по басамаците на хаета и се шмугна нататък, към лятната кухня. Бяно се затича подир нея, а тя, като го усети, невям направи опит да скрие нейде вързопа, който носеше в ръце. И може би тъкмо затова мъжът посегна именно към него, вързопа. Посегна и… в един миг смущението му се превърна в грозна уплаха — онова, което кадъната се силеше да прикрие, бяха платнища, напоени в прясна алена кръв!

— Коя си ти ма? — рече по турски Бяно и сам не позна гласа си.

— Не ми сторвай зло, чоджум! — занарежда ужасено жената. — Аман, не ми сторвай зло! Аз съм Нехиря, хаджи Рифатовица. Знаеш какви хора сме, сакън не вдигай ръка върху мене.

— Тази кръв?…

— На Яна е, ама…

— Как? — извика той яростно. — На Яна? Мигар е…

— Аллах, аллах, как можа да го помислиш, чоджум! Нищо и няма на Яна, след два дни ще се вдигне от одъра. Върви, върви при нея, тя ще ти каже всичко.

Макар и приканен по този благ начин от туркинята, Бяно не послуша веднага съвета й, а остана още малко неподвижен и се насили да размисли, доколкото можеше спокойно. Бавно и постепенно истината изпълзя в съзнанието му. Нехиря ханъм прочете, изглежда, лутането на мисълта и откритието му, защото каза вече с по-малко страх:

— Давах й билки в последните дни. Помагат на други жени, ама на твоята Яна не помогнаха. И тя, само тя, аллах ми е свидетел, настоя да направя… — Не довърши и пак го подкани: — Иди, иди при нея, чоджум, тя ще ти каже.

Бяно най-сетне успя да отлепи крака от земята и хукна към къщата, с два скока изкачи стълбата и връхлетя в одаята. Мярна му се там някаква друга жена; без дори да погледне коя е (по-късно се оказа, че била сестра му Трънка), той я избута навън и затвори вратата подир нея. Очите му бавно привикнаха с дрезгавата светлина, която се оцеждаше през наблажнените хартии. И най-сетне я видя — бледа, със слепени от пот косми и с изражение на гузност върху лицето, Яна лежеше на менсофата и протягаше разголена ръка към него.

Той остана до вратата и попита хрипливо:

— Защо, защо го извърши?

Яна полека свали ръка, изхълца, после произнесе задавено:

— Защото ти си светец, Бяно. А светец като тебе не можех да направя баща на дете, заченато може би от един гнусен читак…