Цончо Родев
Тътени (7)

4

След като го видя, също и хаджи Рифат се размисли за Тахир ага. Но неговите мисли бяха лениви, спокойни, безстрастни; нищо не чакаше от аяна хаджи Рифат, та нямаше защо да се вълнува.

Той го забеляза отдалече. Видя изпъчената му снага, оперената походка на ат и си каза незлобливо, че властта сякаш бе част от аяна — такава сила и господарско самочувствие издаваше целият му каяфет.

Нехаен към големството и големците, след това старецът изобщо загуби из очи агата и не забеляза оная припряност, с която той се насочи към чешмата. И навярно щеше да го забрави, ако той не попадна пред погледа му в джамията. Докато извършваше предписаните му от Корана обредни поклони и шепнеше молитвите си, той неволно проследи престараванията на аяна и мустаците му помръднаха насмешливо: Маазаллах дин-дьонме, сорадан гьорме^[1]. Така си помисли хаджи Рифат. Защото той гледаше Тахир ага, а в съзнанието си виждаше дядо му, жеравненския първенец Жеко кехая, който не под насилие, а по своя воля прегърна исляма, промени името си на Тахир и стана по̀ турчин и от самите турци. И не е било нахакере прекомерното усърдие на двойния, съставен от дядо и внук, Тахир — първия (хаджи Рифат го помнеше!) султана въздигна в капуджибаши; днешният, този, който сега се стараеше за десет дервиши, владее и властвува над богатия Сливен.

Щом излезе от хаджи Юмер джамия, старецът понечи да продължи към къщи. Сега обаче изведнъж се досети за думите, с които Нехиря ханъм (жена си той наричаше Нехиря, както я зовяха българите, а не Нехире, по турски) го изпрати на излизане — че долапите са празни и че ако не иска да легне гладен, трябва да се върне с пълни ръце. Спря посред улицата, мислено извървя цялата дължина на чаршията и потърси при кого не е правил борч наскоро. Търси, дълго търси, но не намери такъв човек. Вече почти се бе примирил с дъха на глад в устата си, когато видя да преминава покрай него едно момче с огромен карпуз в ръце. Ето разрешението! Да занесе една диня в къщи, Нехиря все ще изрови отнякъде коричка хляб и — готово!

Хаджи Рифат прокле късната си досетливост (бостаните бяха надолу към бахчите на Куруча и за нататък трябваше да измине повторно пътя до Клуцохор, откъдето идваше, когато срещна Тахир ага!), извърна папуците си на юг и пое…

Докато да пресече Клуцохор, хаджи Рифат вече захвана да гледа по нов начин на решението си да вечеря с диня: слагаше на едната везна динята и разстоянието, на другата — гладните сънища и май първата натежаваше. А като излезе от града, краката му от само себе си спряха: представи си как щеше да пъшка под тежестта на карпуза и това го накара окончателно да се примири с предстоящата вечер без ядене. Изкачи се до средата на Хамам баир, приседна на един камък и се загледа към ширналия се пред краката му Сливен. Хаджи Рифат обичаше този град и също като Тахир ага го смяташе за свой — имаше чувството, че през дългите години Сливен и той се бяха слели един в друг и взаимно се облагородяваха. Сега старецът гледаше с разнежени очи сънно притихналия под буйната зеленина град, белите, устремени към небето двадесетина минарета, реките и вадите, които влачеха през него бистрите си води, заоблените баири, които го кътаха помежду си, и зад тях синьото чело на Балкана, окъпано в златистите багри на залязващото слънце.

Ненаситен за тази гледка, хаджи Рифат остана дълго на камъка, чак докогато нощта изпълзя из боазите и в града трепнаха първите светлинки. Едва тогава се изправи и потегли назад към града.

Наближаваше крайните къщи на Клуцохор, когато един глас, идещ от тъмнината, го сепна:

— Ей, яху, дур азъджък!^[2]

Хаджи Рифат спря и спокойно се извърна по посока на гласа. Сам чужд на злото, той бе захванал да приема, че злото изобщо не съществува. И затова безгрижно проследи как една едра мъжка фигура се появи в мрака и приближавайки го, полека-лека придоби очертания. Но след още миг старото му сърце примря от страх — в ръката на непознатия се чернееше пищов! Никога през живота си хаджи Рифат не бе улавял оръжие, но сега можеше да се закълне, че кръглият отвор на пищова гледа точно между веждите му.

— Хайде сваляй кемера, яху! — заповяда мъжът.

Две неща помогнаха на стареца да се овладее след първоначалния страх: мюсюлманската му примиреност пред „онова, което е писано“, и съзнанието, че нападателят — стига да си даде труд да го претърси — скоро ще разбере с какъв голтак си има работа.

— Кемера ли? — рече той, като вложи в гласа си учудване. — Припомни ми какво беше това кемер, яху, че аз отдавна забравих.

— Я не се прави на ахмак — изсумтя заплашително другият, — ами давай парите!

— Нямам пари, яху. „Геч гелен: я парасъз, я хаирсъз.“^[3] Пък виждаш, аз съм мирен човек, не съм хаирсъзин…

Имаше скрита подигравка в думите му, зер прозвището хаирсъзин — съвсем основателно — оставаше за нападателя, но хаджи Рифат се надяваше, че човек, тръгнал нощем с пищов по друмищата, надали е много силен в акъла. И не се излъга. Без да прибере оръжието, онзи пребърка със свободната си ръка потурите му. Старецът не се уплаши — в тези потури отдавна, много отдавна не се бе свъртал грош.

— Какво става там бе, Муса? — раздаде се втори глас от тъмното. Звучеше едновременно властно и с досада.

— Ялова излезе тая — отговори нападателят, докато завършваше пребъркването на потурите. — Един дъртак…

— Мезар качанъ^[4] — уточни хаджи Рифат.

— Тегли му тогаз един ритник в задника и… — Онзи, комуто принадлежеше вторият глас, не завърши думите си. Придружен от друг някакъв чапкънин, по-висок от него и покрит от глава до пети с ками и пищови, той приближи неусетно, позна стареца, за момент се поколеба да се укрие, но по бабаитски се отказа. Пристъпи до двамата, застана разкрачен и с ръце върху пищовите, които стърчаха от силяхлъка му, пък рече на Муса: — Хайде, пусни го да си върви!

Също и хаджи Рифат го позна. С бащата на този баш-хаирсъзин — Кадир, един почтен табак от Хаджи Махмуд махала — се имаше за приятел, а сина знаеше от рождение. Чуваше от време-навреме, че бил нехранимайко, но чак да е стигнал до обирник по пътищата — не подозираше.

— Ти ли си бе, Мюстеджеб? — каза вместо поздрав. — Бре, бре, бре, какъв мъжага си станал! А те помня ей такъв, парче месо. Нали знаеш, жена ми Нехиря бабуваше при рождението ти…

— Да не мислиш, че туй щеше да ти отърве кесията, ако я имаше? — сопна се онзи. — Хайде, обирай си крушите, да не ти ги обера аз!

Хаджи Рифат послуша този съвет и си тръгна, без да произнесе дума повече. Слава на аллаха, отърва се леко. Старецът измърмори тази благословия и нататък не се занимава с бога. Умът му беше зает с мисли за бащата и сина — за табака Кадир и за кеседжията Мюстеджеб, успял дори главатар на тайфа да стане. Каза си:

— Аттан алаша копар — алашадан ат копар.^[5]

С тези мисли в главата стигна до дома си и бутна вратата, която никога не се заключваше.

— Къде скиташ до среднощ, дърт пръч такъв? — посрещна го, свадливо както винаги, Нехире ханъм. — Стана три пъти претоплям яденето…

— Ядене ли? — вдигна вежди хаджи Рифат, като дори не забеляза обидното обръщение.

— Коньови правили курбан, та донесоха ей такава паница с варено овнешко. — При представата за паницата, която го чакаше, старецът усети как слюнки изпълниха устата му. Нехире продължи по-кротко: — По това време беше преди седем години, когато Коньовият Цено оздравя от благата и медената. — Последните думи тя произнесе на български. — Сега курбан правили…

— Да е жив и здрав още дълги години — благослови хаджи Рифат и забърза към вкъщито. А като кръстосваше крака до софрата, продума дълбокомъдро: — Право казват хората: „Кьор лейлегин ювасънъ аллах япар.“^[6]

Те потопиха едновременно дървените лъжици в паницата с димяща чорба и няколко минути вкъщито се огласяше само от звучното им мляскане.

Като изсърбаха чорбата, оставиха лъжиците на софрата. И изразиха доволството си с по едно шумно оригване. Не станаха веднага — би противоречило и на обичая, и на щастливото им чувство на ситост. Като си припомни пак случката в покрайнината на Клуцохор, хаджи Рифат попита:

— Помниш ли Мюстеджеб, сина на табака Кадир?

— Как да не го помня? — отвърна Нехире; като се нахрани, свадливостта й бе попреминала. — С дупето напред го извадих от майка му.

— Какво стана с това момче?

— Хаймана и капасъзин, така разправят в махалата. Захванал Коджа Мюстеджеб да се нарича.

Старият човек си спомни какъв занаят е започнал Кадировият син и отсъди тежко:

— Адъ биюк, кендиси уфак.^[7]

Не каза нищо повече. Бавно се надигна, отиде в одаята, смъкна потури и се мушна под чергата. Когато половин час по-късно Нехире легна до него, той вече сладко спеше, доволен от себе си и от света.

По едно време тя го смушка:

— Рифат, ей, Рифат! Някой хлопа на портата.

Той се прозина, изправи се и така, по донове, излезе навън.

— Кой хлопа бе? — извика от прага.

— Аз съм, хаджи Рифат — обади се на български един глас от улицата. — Даскал Илия от Клуцохор.

— Ами защо само хлопаш, а не влезеш?

Мандалото на вратата се повдигна и посетителят се появи в двора.

— Не знаех, че портата е отворена — рече даскал Илия, като приближаваше. — Не те ли е страх от крадци, хаджи?

— Да ме е страх ли, даскале? „Бир чиплаъ бин джебчи соямаз.“^[8] Кажи сега какво те води по това време.

— Нуждата, хаджи. Хаджи Трендафила, жената де, е трудна, замъчи се, пък баба Костанда — Клуцохорката, нали я знаеш? — болна, душа бере на одъра. Та дойдох да те помоля, хаджи, ако може Нехиря ханъм…

— Как да не може, даскале. Кой ще ти откаже помощ за такова нещо. — Той надникна в одаята. Нехире, чула разговора, бе обула шалварите си и вече навиваше яшмака. — Готова е жената. Сега-сегичка ще тръгнете.

— Ти няма ли да дойдеш с нас? — предпазливо попита гостът.

— За какъв дявол съм ви? Или мислиш, че ме е страх да не откраднеш Нехиря ханъм, такваз хубавица?

 

 

Нехиря ханъм се прибра късно сутринта, когато хаджи Рифат едва-едва се събуждаше. Остави на рогозката една бохча с храна и втора с дрехи и разни други подаръци, а от пазвата си извади лъскава бяла махмудия. Даровете и доволното изражение на лицето й показваха, че раждането е минало успешно.

— Какво прати аллах, момче или момиче? — запита старецът.

— Момче, хаджи, момче! — отговори жената с такава радост, сякаш самата тя го бе родила. — Чудесно здраво момче. Сава, така щели да го кръстят.

— Дюня мердивен: бири бинер, бири инер^[9] — каза хаджи Рифат, като мислеше за новороденото и за себе си. Той отдавна слизаше по стълбата.

… Тази нощ в Сливен се бе родил човекът, когото един ден щяха да нарекат Сава Доброплодни^[10]…