Цончо Родев
Тътени (68)

2

Като се разделиха с чорбаджи Стойко и даскал Райно, двамата братя се отбиха в крайпътното ханче на Жеравна. Поръчаха си половин ока вино и извадиха от торбите коматите хляб, бучките сирене и чесъна, дето си го носеха още от къщи — да си подложат яко, тъй казваше Манол, че сетне да не им тежи, като бият пътя до Сливен. В ханчето бяха отседнали и някакви северняци с двойнодънести потури, дето не оттук, а от Разбойна да ги погледнеш, и ще ги познаеш, че са джелепи. В кьошето седяха двама турци, накамарени с оръжие по за десет души, пиеха забраненото от Пророка питие и се надпреварваха да се покажат кой от кой по-голям бабаит. Докато чакаха поръчаното вино, Манол се приведе към бате си:

— Позна ли ги?

— Не ги загледах — призна Бяно.

— Коджа Мюстеджеб и Февзи Балабан. — Манол предполагаше, че няма християнин в Сливен, който да не е чувал за мрачната слава на тези двама турци, но бате си той имаше за бамбашка човек, та за всеки случай му обясни: — Най-мръсните читаци на Сливен. Чуеш ли за обир, за невинно убит християнин или за обезчестена мома, ще чуеш и за някой от двамата. Или за делиите от тайфите им.

— Е, зулумите в Сливен попрестанаха — забеляза Бяно.

— Истина е. Та затова бабаитите шетат из околността.

Донесоха им виното и братята известно време ядоха мълчаливо. Не се чуеха и джелепите, та в странноприемницата ехтяха само гласовете на двамата кеседжии. Ударили го бяха на хвалби: „Фраснах го по главата, та я разцепих, и врата заедно с нея…“ или „… че като я налегнах, разкъсах й ризата, разчекнах я като ярка и…“, или още: „Ракип Пехливан го стиска за гръцмуля, пък аз дърпам кемера…“ Погнуси се душата на Бяно от тези приказки, та си наложи да не ги слуша, а да си мисли за своите работи. Но по едно време Манол го побутна — онези сега говореха за някакви „миши“ празници, за гръбници дърва, за сами жени в гората… Повикаха ханджията, подхвърлиха му някакъв бешлик, който навярно не покриваше и десетината част от сторения масраф, и повлякоха крака навън, където ги чакаха конете им.

— Ставай! — каза Манол. — Ставай, бате! — Лицето му беше побледняло и издължено от напрежение.

— Къде хукна? — не го разбра Бяно, но го последва. — Ще ми кажеш ли къде ме водиш?

— Не ги ли чу?

— Кой кого убил и кой кого ограбил ли?

Манол го задърпа по една пътека, която водеше настрана от главния път.

— Върви, върви! Ще ти кажа, докато вървим! Да не губим време!

— Хайде, говори де! — подкани го Бяно, докато подтичваше зад него.

— Тези синковци тръгнаха за Градец. Имали празник там някакъв…

— Миши?

— Миши. И жените щели да ходят за дърва в гората.^[1] Една-две от жените на Градец ще се върнат озлочестени тази вечер… ако изобщо останат живи… Хайде, няма време за губене — отсече Манол. — Хаирсъзите ще минат по главния път, откъм Медвен, а ние ще ударим на кестирме. Е, има повече нанагорнища, ама минем ли Дойнини могили и Сираков камък, селото вече ще е на един хвърлей място. — Бяно понечи да го прекъсне, искаше ме се да попита къде в този хвърлей място оставаше Катунище, но Манол не му позволи: — Стига толкоз приказки, бате! Досега да сме презполовили пътя!…

И сякаш за да навакса загубеното, не забърза, а затича по пътеката. Брат му го последва.

Бяно загуби представа колко време бяха тичали така по баирите. Опитваше ли се да поспре, този неизтощим Манол го шибваше с остра дума и пак го повличаше подире си. Пот се стичаше от Бяно, в цялата планина въздухът сякаш се бе свършил и не достигаше за гърдите му… И когато вече бе стигнал до някакво безпаметство, Манол го спря:

— Ето!

Селото се виждаше. Но знаеш ли къде жените събират своите гръбници и къде са си избрали да вършат зулум двамата бабаити?

Манол се огледа. Потърси с очи главния път откъм Жеравна, погледът му обходи и околностите на селото, пък вдигна ръка:

— Нататък! Към Плешивица…

Бяха по средата на пътя, когато видяха жени да бягат презглава от Плешивица към селото и да пищят до бога, а като приближиха още малко, в окрайнината на гората попаднаха и на два спънати коня — час по-рано ги бяха зърнали пред жеравненското ханче.

— Тъдява ще са! — сниши глас Манол и в ръката му лъсна дълъг двуостър нож. — Имаш ли оръжие? — попита, пък махна пренебрежително: — Ами, ще имаш. Виж там, вземи нещо. Че ония са въоръжени до зъби!…

Бяно го послуша — той през цялото време само му се подчиняваше — и награби една неодялана тояга; беше такава, дето жена или по-слаб мъж не можеха и да повдигнат.

Разделиха се на десетина крачки и тръгнаха през гората, без да вдигат шум. Хайдушкият усет на Манол отново не го измами — след петдесетина крачки подочуха неясна гълчава, забързаха нататък и зад стената от шубраци пред очите им се разкри гледка, която двамата никога нямаше да забравят. Раздърпана и с разрошени коси, една девойка лежеше на земята с вързани ръце и крака. Това все още беше по-малкото. По-нататък един турчин — беше Февзи Балабан — тъкмо ставаше от друга просната по гръб жена, смееше се гъгниво и вдигаше свлечените си до коленете шалвари. Дрехите на жената бяха превърнати в дрипи. По заголените й крака личеше зацапана кръв. Лежеше безчувствено, наглед бездиханна, но очевидно се бе борила не на шега, защото вторият турчин, Коджа Мюстеджеб, бе изоставил избраната за себе си жертва, та бе дошъл да помага на ортака си — с една ръка държеше китките на нещастницата, а с другата затискаше устата й.

Пред тази грозна гледка братята стояха като вкаменени. После от устните им се изтръгна рев и без да се подканват, двамата едновременно прескочиха шубраците. Видът им трябва да е бил ужасен, защото Коджа Мюстеджеб, забравил всичките пищови и калъчи по себе си, пусна ръцете на жената, завъртя се на пети и с всички сили побягна през гората. Февзи Балабан не можа да го последва. Така, както беше със свалени шалвари, той приличаше на кон с букаи на краката; едва свари да се извърне и Манол беше вече до него — мах! — и главата на кеседжията се откъсна, от раменете му.

Манол не загуби време дори да види резултата от своя удар. Прескочи обезглавения труп и се втурна подир Мюстеджеб. Бяно понечи да го последва, но в този момент погледът му попадна на вързаната девойка. И почувствува краката си прималели. Раменете му се отпуснаха, ръката изтърва тежката тояга — пред него лежеше Божура!…

Секунда или цяла вечност — това той никога не можа да определи — Бяно остана неподвижен. Един звук, приличен на скимтене, изтръгнал се от гърдите на окървавената нещастница, го извади от вцепенението му. Той се поколеба, пък приближи до Божура, приклекна и развърза въжетата около ръцете и краката й. И едва сега забеляза, че тя беше се парцал, втикнат между зъбите, и с обляно в сълзи лице.

— Иди — каза й. — Иди при дружката си, помогни й. Аз не бива… мъж съм…

И остана така с гръб към девойките. И към хълцанията, плановете и сподавените думи на отчаяние и утешения.

Мина време и Божура сама се изправи до рамото му.

— Ти си Бяно Силдаров, нали? — Той потвърди мълчаливо. — Благодаря ти, Бяно. Цял живот няма да забравя това, което сторихте за мен… за нас…

Чу се странен пукот — Бяно стискаше пестниците си.

— Божуро — произнесе и сам не позна гласа си. — Божуро, знам, че сега ще кажа най-нелепото като за такъв час. Не съм го избирал, за да те срещна… Божуро, искаш ли… искаш ли… да станеш… моя жена?…

Тя не отговори веднага. И в краткото безмълвие, което се възцари между тях, почувствува с цялото си същество, че е осъден.

— Кажи ми, че трябва да се омъжа за тебе, за да ти покажа благодарността си, и аз на часа̀ ще го сторя. Но щом питаш дали искам…

Той — планина човек! — се олюля. И прошепна:

— Разбрах…

Прекъсна го пълният с бяс и съжаление глас на Манол:

— Избяга ми, неговата мама… Избяга ми, кучето! Нали не е бъхтал като мене… Ами вие там бе? Какво сте се окумили?

Бяно и Божура се обърнаха. Тя, в един миг променена, стори нетърпелива крачка към Манол, но се осъзна и свърна към другарката си, която, приседнала на земята и захлупила лице в шепите си, хлипаше неудържимо.

— Успокой се, Яне — каза й. — Всичко се свърши вече…

— Свърши се… — задавена в сълзи отговори поруганата Яна. — Животът ми се свърши… — После изпищя отчаяно: — Защо ме наказа, божичко-о-о…

— Хайде — с излишна строгост им подвикна Манол, — стига сте се циврили, ами разкажете кое как се случи.

Отговори му, разбира се, Божура. И не каза нищо, което Силдаровците да не бяха могли да отгатнат сами… После между четиримата легна неловко мълчание. И слава богу, точно тогава в гората се разнесоха гласове и тропот на човешки крака. И след малко към тях приближиха дузина мъже, въоръжени кой с каквото му попаднало — брадва, вила, обикновена цепеница. Пръв от всички тичаше един човек към петдесетте. Когато го видя, Яна зави още по-жалостиво. А мъжът се огледа и този поглед му бе достатъчен, за да разбере всичко. Свлече се на колене, заскуба сребристи коси и възропта срещу небето:

— О, боже!… С какво заслужих този срам, който ми изпрати?…

Ридаеха хората, проклинаха и плачеха, а Бяно стоеше като истукан — нищо не чуваше и нищо не виждаше.

* * *

Три дни след описаните събития — дни, в които не излезе от дома си, не яде, почти не спа, а за тъкане на аба и не помисли, — Бяно се облече по-прилично, пътьом влезе в берберницата на Акиф да се обръсне и малко по-късно вече чукаше на портата на Пею Смеденов, зет си. Пею и Трънка се изненадаха от необичайната му тържественост, но Бяно не остави да се лутат дълго в догадки — помоли ги да отидат до Градец и да му поискат за жена озлочестената от турците Яна. Единственото условие, което поставяше, беше, че не желае никакви зестри и чеизи.

Дадоха му я, но работата не мина чак толкоз претупано, както той си я представяше, и се наложи Пею няколко пъти да бие друма до Градец. Защото Яна се оказа дъщеря на Руско чорбаджи, уважавания от християни и мюсюлмани първенец на селото и сайбия на всички градецки долапи, а Руско чорбаджи настояваше да даде на дъщеря си подобаващ на положението и състоянието му дар: „Бяно ме спасява от един позор — казваше, — защо иска да лепне на челото ми друг?“ Две-три недели се проточиха, докато Бяно се съгласи да приеме Яна с чеиза й и с един от бащините и долапи.

И за още нещо се съгласи Бяно, и то без спор: венчавката да стане в Градец — проумя желанието на бащата да покаже на цялото село, че се е спасил от позора и не възрази. Но пък по негово настояване сватбата мина скромно и без всякакви салтанати. Венча ги старият поп Тодор от Раково, намерил убежище тук, след като кърджалиите разориха селото му. И тъй като в Градец още нямаше храм, отидоха в тяхната „папаз еви“^[2]. От страна на Бяно присъствуваха Пею Смеденов и Трънка, Манол и приятелите му от Братството, начело със Селимински; семейните измежду тях бяха с жените си. (Тук нека кажем в скоби, че Неда, булката на Мавроди Коджакара, и Яна веднага се харесаха и още от първия ден между тях се роди едно голямо приятелство.) С младоженката дойдоха баща й, по-малкият й брат Димитър и неколцина най-близки роднини и приятели; от семейството на Димитраки чорбаджи не дойде никой.

Сватбената гощавка също беше скромна и тиха. А след нея сливналии — и булката, разбира се, — се натовариха на каруците и керванът с тях и с прикята на Яна потегли към града.

Нека да кажем две думи и за долапа, който Руско чорбаджи даде зестра на дъщеря си. С негово съгласие Бяно го продаде веднага и с парите на ръка същия ден отиде при хаджи Иван Йовчов и откупи бащиния си долап в Новоселския боаз. В него се върна Манол; Бяно го остави да се разпорежда с него за всичко, включително и да събира цялата печалба, само не и да го продава.