Цончо Родев
Тътени (67)

1

— И ти продаде долапа! — изкрещя Бяно.

Манол все още изглеждаше безгрижен:

— Хайде, пък и ти! Викаш така, невям човек съм продал…

— Глупако! — Бяно за пръв път бе загубил дарбата си да се самоконтролира. — Глупако! Забрави ли, че този долап ни е оставен от тате?

— Е, голяма работа — не се предаваше Манол. — Като те слуша човек, ще си рече, че съм продал църква или костите на баща ни…

Бяно се приведе и му плесна един шамар; беше обикновена плесница, но зад нея стоеше безмерната сила на Бяновата мишца, та тя свали брат му от миндера и го изпрати ведно с недовършените му думи в кьошето на одаята. Кръвта нахлу в главата на Манол, той пламна, сви юмруци, но после наведе глава и седна на миндера.

— Да почнем отначало. — Гласът на Бяно беше станал по-мек. — Разказвай, сине майчин, да те чуя.

Нямаше какво толкова да се разказва. Зает с всичко друго, само не и с долапчилък, есенес Манол трябваше да се раздели и с коня си (отказа големи цени, предложени му от турци, и го даде бая по-евтино, но на едно българче, дошло за него чак от Карлово). Тези пари също се изнизаха между пръстите му, та преди една неделя продаде и долапа. Това беше всичкото, което се съдържаше в разказа му. Защото благородно премълча, дето целия си пай от обира на хазната при село Риш и голяма част от парите, получени за своя Вихър и за долапа, Манол раздаде на сиромаси българи и на един турчин — хаджи Рифат.

— На кого продаде долапа? — попита затворено Бяно. Искаше му се да може да каже: „Щом си решил да го продаваш, защо не го предложи първо на мене?“, но и той трудно свързваше двата края, та подобни надути думи щяха да разсмеят преди всичко самия него.

— Купи го хаджи Иван Йовчов, не знам дали го познаваш.

Бяно го познаваше. Хаджи Иван Йовчов (по-нататък пак ще срещнем няколко пъти неговото име) беше от старите общинари, останали от предишното, от Димитракиевото време, които обаче не бяха овълчени като него. Пък и Селимински напоследък бе успял някак си да му влезе под кожата, та той във всичко вървеше с торлаците.

— И сега? Какво смяташ да чиниш сега?

— Вярвах ти да ми помогнеш. Докато стъпя отново на краката си…

— Не мога стори повече от туй, да ти дам възможност сам да си помогнеш — поклати глава Бяно. — Ще турим тука, в тази одая, един стан, пък сядай на него и си вади хляба…

Така и направиха. Но още след първата неделя Бяно разбра, че от брат му абаджия няма да излезе — или станът замлъкваше за дълги часове, а Манол се рееше някъде надалече, или пък Бяно тайничко преглеждаше изтъканото от брат си и тогаз в него избиваха срамът и мъката.

— Вижда се, не ти спори абаджилълкът — подхвана нов разговор Бяно.

— Е, много бързаш! — не се съгласи Манол, но усещаше се, че сам не вярва на думите си. — Никой не е научил занаят за една неделя…

— А бе то е тъй, ама… — Бяно не довърши. Можеше да му рече много неща. Например, че сливналии учат абаджилъка още преди да проходят, а не за една неделя. Но замълча, искаше да се разбере с Манол кротко, по братски. И обърна думата: — Чувал ли си за Стойко Раковалъ?

— Стойко Раковалъ? — повтори Манол. — Не е ли от Котел, дето се родеем нещо?

— Същият. Мама, бог да я прости, се падала някаква далечна братовчедка с чичо Стойковата жена Руса или нещо такова. Далечна рода̀, но тате се имаше с чичо Стойко.

— Спомням си — потвърди Манол. И добави злъчно: — Имаха се, ама след бесилките по Заверата не е дошъл ни веднъж да ни види как преживяваме… — Сетне попита по-меко: — И какво? Да не си намислил борч да правиш при него? Зер той голям човек бил станал, чувах.

— Голям човек ли?

— По Заверата направил достлук с някакъв агаларски големец ги — което си е право, право си е — използувал достлука, за да опази Котел. Та оттогаз досега котленци все го избирали за чорбаджия-общинар.

— Това не знаех. Но аз съм чувал друго. Чичо Стойко бил измислил някакви чаркове за плетене на гайтан. Разбираш ли? Чарковете навиват и пресукват нишката, сплитат гайтана, а ти само седиш отстрана и следиш да сменяш масурите. Таман работа за тебе… — Последните думи, изтървани против волята му, криеха предизвикателство. Но докато брат му да ги усети, Бяно побърза да ги замаже: — Да отидем до Котел, това е приказката ми. Ако чичо Стойко е човек да даде юрнек за чарковете и ако сетне ние сколасаме…

— Какво пък, да отидем — на бърза ръка се съгласи Манол.

Така би се съгласил и на всичко друго, което би му обещало поне три-четири дни да бъде далеч от този стан…

* * *

Беше привечер, когато влязоха в Котел. Нямаха те пари да платят на кираджия, та удариха пеша. Е, Манол наистина го преведе по пътеки, за които Бяно и не подозираше, та скъсиха пътя наполовина, но и тъй както беше наполовина, пак вървяха от сутринта до вечерта. И през цялото това време Бяно, задъхан, хем едва успяваше да не изостане от брат си, хем не спираше да му се чуди — и за познаването на планинските пътеки, и за неуморността. Че Манол крачеше през планината и преваляше хълмовете и като същинско горско пиле…

Щом влязоха в селото, и попаднаха на чудновата сцена. Пред тях крачеше един хубавец мъж на четиридесетина години с дрехи от най-добро сукно и с достолепна походка. Ала зърнаха го някакви жени, дето дотогава кротко си хортуваха до една порта, та на часа̀ подхванаха игрива песен — пееха те и не го изпущаха из очи:

Ходихме, мамо, ходихме

на Нириз^[1] на канарите,

водихме Райни даскала

даскала, жеравненина —

писа се Райни даскала

с хаджийка, хаджи Марийка…

Дотук — нищо особено. Но сякаш шибнат от тази песен, мъжът ускори крачките си, невям да избяга от нея. Уви, избяга от жените, но не и от песента. Защото други жени се появиха мигновено на по-нататъшните порти и веднага продължиха:

Като се, мамо, върнахме

на път ни, мамо, срещнаха

на Райна приятелите,

Марийки любовниците

и си на Райна рекоха:

„Райне ле, Райне, даскало,

даскало, жерунянино…“

Мъжът вече престана да се преструва и почти се затича нагоре по калдъръма на улицата. Но песента, подета от други, беше по-бърза от него:

„… нафиле ходиш по Нириз,

нафиле драскаш камъка,

нафиле чупиш калеми,

нафиле хабиш мастило:

хаджи Марийка разваля

и се за други годява.“

Братята не вярваха на очите и ушите си — не бяха чували те такова нещо: песен човека да гони. Пък тя не само го гонеше, но го и прогони — не издържал, мъжът запуши уши с две ръце, свърна наляво и се загуби между къщите. А песента го изпрати с някаква особена ехидност:

Като му, мамо, рекоха,

на Райна дамла припадна…

— Какво беше това? — попита, искрено слисан, Бяно.

— Котленска работа — отряза брат му. — Та ти не знаеш ли? Рече ли се котленец, туй означава човек, дето му хлопа едната…^[2]

Попитаха за къщата на Раковалъ. Бяха слушали от баща си, че била на главния път, но за тяхна изненада никой не можа да ги упъти. Едва като попитаха за „чорбаджията, дето има чаркове за гайтани“, възкликнаха: „А, за Стойко Попович била думата!“ И ги насочиха.

Отначало помислиха, че пак са сгрешили — тази еднокатна, без темели къща с не повече от две-три стаи не им се стори прилична като за един мемлекет-чорбаджия и богаташ. Но скоро разбраха, че са попаднали където трябва. Защото в човека, който седеше на трикрако столче пред къщата, пееше си котленската:

Майну ле, барим съ иргенъ, мамо, находих,

барим съ либи, мамо, налибих,

барим съ вранъ коня наездих —

иргенству билу, мамо, визирству!

и спираше поред всеки минувач от пътя, за да го черпи от бъклицата в краката си, те тозчас познаха червендалестия, висок, пълен и хубав свой „чичо“ Стойко Раковалъ.

— Слушай! — смушка Манол бате си в ребрата. — Да не му се разкриваме веднага. Да видим дали ще ни познае…

Не бяха още приближили, когато чорбаджи Стойко ги повика и им поднесе бъклицата. Двамата братя пийнаха по глътка ракия, а после Манол, по-отвореният, попита защо е било черпенето.

— Как защо, хора българи? — комично вдигна вежди чорбаджията. — Оня момчурляк там виждате ли? Левия, левия, с четинестата косица? Е, туй е моят Съби. За него черпя.

— Да няма празник някакъв?

— Кажи го празник^[3], макар че няма да го найдете в календара. Празник е то за мене, зер днес целия ден моят Съби не е сторил нито една пакост…

Засмяха се тримата, пиха по още една глътка от бъклицата, а по едно време Стойко Раковалъ се загледа в лицата им.

— Хей, вие — каза — комай се правите на ябанджии, ама нещо ми намирисвате на познато… — Те не отговориха, а той продължи да изучава лицата им. — Бог да ме убие, ако тез чепати мутри не ми мязат на Георги Силдаря, царство му небесно!

Тези думи бяха същевременно и въпрос. И Бяно отговори:

— Позна, чичо Стойко, синове на Георги Силдаря сме. Боян и Манол.

Лицето на Стойко разцъфтя и той, без да сваля поглед от тях, се развика през затворената врата:

— Русо! Русо ма! Ела да видиш ма, от твоето коляно два юнака са ни дошли…

След малко портата се отвори и се появи жена му. Затворена в лице и държане, тя изглеждаше горделива, че дори и надменна. Е, покани гостите, но не сподели въодушевлението на мъжа си.

— Хайде сега отивай в къщи — нареди й Стойко, — откъсни главите на две пилета и разпали пещта за баница. Зер гости ще са ни не само твои роднини, а синове на человек, живота си дал за вярата…

Час-два по-късно гостите и челядта на чорбаджи Стойко вече седяха около отрупаната софра. Освен момчето Съби, препоръчан вече от баща си, Стойко имаше още две дъщери. Неша, по-голямата, беше кротка и приветлива като баща си, Нанка обаче, най-малката от трите деца, беше такава, че пред нея Съби изглеждаше хрисим като икона…

Във времето, докато още се печаха баниците и пилетата, Силдаровците и чорбаджи Стойко бяха изкарали приказките за живи и измрели роднини, за „тез чудесии, дето ги вършите в Сливена“ и за други новини, после братята бяха изказали и молбата си и „чичо“ им Стойко сърдечно бе изразил готовност да им покаже всичко, дето ги интересува, та сега, на трапезата, разговорът вървеше по-лековато. Манол разправи как видели жените с песен да гонят един мъж и попита що за история е била тази. Отговори му Руса, чорбаджийката:

— Зарежи ги — рече надменно, — котленска им работа!… — А сетне обясни: — Честен и почтен човек е този даскал Райно Попович от Жеравна. Такъв начетен даскал Котел нито е виждал, нито сънувал. Учил е той в Сливен при даскал Илия, а после и в Хилендарската света обител, и в Солун, и на един остров, забравих името му…

— Хиос — подсказа й чорбаджи Стойко. — И в Букурещ е бил даскал Райно, тамошното гръцко бейско школо е изкарал.

— Тъй — продължи жената. — Върна се той в Котел и години учи децата на четмо и писмо. Ама случи му се на нещастника, че се залови с една тукашна гъска…

— Хаджи Марийка хаджи Ноньова — отново вметна мъжът й. Като чу това име, малката Нанка забрави, че е на трапезата, и запя пискливо:

— … писа се Райни даскала

с хаджийка, хаджи Марийка…

При тази неочаквана намеса бащата се разсмя беззвучно, но Руса възнагради дъщеричката си с такава плесница, че песента изведнъж секна.

— Лошо я удари — рече чорбаджи Стойко. — Не е виновно то, глупавичкото. Цял ден слуша тая песен из махалата…

Руса Стойкова с нищо не показа, че изобщо е чула думите му. И продължи разказа си за злополучната любов на даскал Райно:

— Сгодиха се даже, ама наскоро, Марийка му върна годежа.

— И защо, да я питаш! — възмути се Стойко Раковалъ, докато огризваше едно пилешко крилце. — Някакви ергенаши отрязали на хорото сърмените й ръкави и тя не се примирила, дето даскал Райно не тръгнал да се бие с тях. Пфу! За едни ръкави да изпусне такъв човек!…

Ни в клин, ни в ръкав Нанка отново писна:

— … нафиле хабиш мастило:

хаджи Марийка разваля

и се за други годява…

Вярвайки, че отгатва желанието на родителите си, Съби я плесна през устата, Нанка му върна удара и след секунда двамата се търкаляха на пода — сякаш не деца, а котета се боричкаха. Но два шамара на майката отново ги превърнаха в момче и момиче, чинно застанали край софрата.

— И заради този върнат годеж… — подхвана изненадано Манол.

— Отива си даскал Райно, напуща ни. И кой знае дали Котел ще има нявга втори даскал, учен като него. — Чорбаджи Стойко въздъхна горчиво и изми горчилката в устата си с глътка винце. — Вдругиден се премества в родната си Жеруна. И аз съм му обещал да го заведа с каруцата. — Той помълча малко. — Но каквото и да става, не в Жеруна, а на другия край на земята да е, един ден този малчуган — показа с поглед Съби — при него ще учи…

(Това наистина се сбъдна. След години синът на чорбаджи Стойко Раковалъ отиде да учи при Райно Попович. То беше в Карлово — града, в който даскал Райно си спечели име на един от най-просветените български предосвобожденски учители, проправил път на такива ученици, като Раковски, Евлоги и Христо Георгиеви, Гаврил Кръстевич, Ботьо Петков…)

На следващата сутрин двамата Силдаровци последваха „чичо“ си, за да се запознаят с неговите чаркове за плетене на гайтани.

Чорбаджи Стойко имаше при „Изворите“ дарак за влачене на вълна и работилничка за гайтани — и двете единствени в Котел, та въртеше с тях голяма и доходна работа; трима измекяри и чираци и той самият едва сколасваха да се оправят с поръчките на мющериите. Разположен добре към синовете на Георги Силдаря, в този ден Стойко остави работата на помощниците си, та им показа всичките си „тайни“. Гледаха те чарковете за гайтани, слушаха обясненията на чорбаджи Стойко, следяха работата на чираците, че дори и сами се опитаха да вършат това-онова. Но колкото повече се запознаваха с гайтанджийството, толкова по-мрачни ставаха погледите, които час по час си разменяха, и толкова по-пепеляв цвят добиваха лицата им. И надвечер те благодариха на „чичо“ си Стойко за отзивчивостта му, но и тъжно му признаха, че са разбрали, дето не са родени да управляват чаркове… Ала иначе приеха поканата му на другия ден, отвеждайки даскал Райно, той да ги закара с каруцата до Жеравна — Бяно имаше лош спомен от идването до Котел…

* * *

Преди да завършим тази глава, нека да изпреварим събитията и да кажем няколко думи за бъдещето на немирника Съби, с когото се запознахме тук. По-късно той ще изменя няколко пъти името си — ще се нарича Сава Попович, Сава Стойков, Сава Стефанов, че дори и Сава Стефанидис…

За да прекрачи най-сетне в безсмъртието под името Георги Стойков Раковски.