Метаданни
Данни
- Серия
- Тътени (1)
- Включено в книгата
- Година
- 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,9 (× 65гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и допълнителна корекция
- Диан Жон(2011)
- Корекция и форматиране
- taliezin(2011)
- Допълнителна корекция
- moosehead(2018)
Издание:
Цончо Родев. Тътени
Рецензенти: д-р Николай Генчев, доц. Елка Константинова
Редактор: Никола Джоков
Художник: Добри Янков
Художник-редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Найден Русинов
Коректор: Трифон Алексиев, Донка Симеонова, Тодор Чонов, Ева Егинлиян
Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1980
Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив
История
- —Добавяне
- —Корекция на правописни и граматически грешки
14
След тридесетина години[1] Селимински щеше да тегли калема:
„В течение на една година стана цял преврат в обществените работи на града. Всички длъжности се заеха от избраните и препоръчаните от Братството хора. Училищни и черковни настоятели, първомайстори на разните еснафи, пратеници на архиереите и други такива служби се заеха от млади, крепки хора. Дотогава гръцката класа бе турила ръка на всичко това, ползувайки се като своя собственост дълги години, без да дава някому отчет поне за лице, нито смееше някой да й изисква. Младите нови настоятели, като уредиха общите работи, взеха в ръце и управлението им.
Общият приход от черквите и еснафите, дотогава злоупотребявани от предшествениците, вече стигна до 100 000 гроша годишно. Затворите, които преди бяха винаги препълнени, се изпразниха и се преобърнаха на обори и курници на управителя. Народът спокойно си работеше, ползувайки се от плодовете на труда си. Данъците се разхвърляха справедливо, та всеки с готовност ги изплащаше, без да чака бирник да хлопа на вратнята му. Никой турчин не смееше да обезпокоява българина за каквото и да е, когато по-преди българинът не беше господар на нищо, дори и на себе си. Тъй народът видя невероятната промяна на нещата, беше доволен, благославяйки виновниците — тайните водачи на народното дело.
Ние, събратята, като гледахме тази организация, просто уредена, ала като силно движеща машина, на която колелата и осите бяха всичките ми събратя, а аз — двигателят, чувствувахме най-големи радости и задоволство. Бог беше с нас и ни покровителствуваше, а тогава човек се чувствува в най-щастливо положение. Мнозина от посещаващите града ни чужденци се удивляваха, и разгласяваха по своите страни за напредъка му.
Самите турци, фанатици и варвари, почнаха да се отнасят с уважение към българските си съграждани, когато преди няколко месеца ги ругаеха с думите «гяур», «кьопек», «хандзър» (неверник, куче, свиня). Самата власт почна да се бои, не смеейки както преди да посегне, а не да се нахвърли, направо към най-последния българин, а посредствено, и то след като съобщеше постъпката му предварително на българина — първенец на града. Доказа се, че щом народът отне властта от елинската класа, дивите фанатици турци се укротиха като овце и изгубиха дързостта си тутакси, не смеейки да си отмъщават на българите…“