Цончо Родев
Тътени (64)

12

Само той си знаеше какво му струва да се показва, че е онзи, предишният Димитраки чорбаджи — човекът с правата снага и властния поглед, могъщият първенец на християнското население на Сливен и приятел на страшния Тахир ага. Всичко правеше, както преди — стъпваше тежко и важно, гледаше отвисоко, па и гласа си отпущаше, ала то не бе истинско, а игра, карагьозчилък някакъв: все едно яка скала, ама не същинска, а само изкусно зографисана върху тънка хартия.

Изкусно ли? Туй, за изкусното, беше втората му голяма неувереност. Страхуваше се той, че цял Сливен — турци и християни, „елини“ и торлаци — знае не по-зле от него как днешният Димитраки е само изкривена и смешновата сянка на по-раншния и че евтините сербезлъци, дето ги продава за щяло и нещяло, не са нищо повече от хвалипръцковщини.

Как стана така? Как се случи, че Димитраки да замяза сам на себе си на вълк с изпилени до венците зъби? Колкото и да напрягаше ум, той не намираше отговор на тези въпроси. Нито бе способен да разтълкува цялата поредица от събития, довели до изтръгването на силата му, още по-малко — двигателя, който се криеше зад тях. Единственото ясно нещо беше, че бъркотиите идеха от торлаците. И че тези торлаци бяха други, нови, не такива, каквито Димитраки ги познаваше от почти половин век. Захванаха се те един по един да превземат еснафите (оставиха настрана само турските еснафи — кожарството, сарачлъка, семерджийството и ковачеството) и го направиха тъй, че от шетнята им изгърмяха половин дузина чорбаджии; после се намесиха в работата на църковните настоятелства, разбишкаха ги, плюха си на ръцете, па като измъкнаха пари от еснафските съвети и настоятелства, хвърлиха ги за поправка и украса на църквите и за укрепване на училищата; не им стигна това, а преди неделя, — раз, два! — лапнаха и общината.

Направиха това последното така. Надигнаха се из Сливен гласове, че трябва да се изберат нови общинари-чорбаджии на мястото на Желязко и другите; сетне работите се извъртяха, та избраха не хората, дето посочи Димитраки чорбаджи, а съвсем други, които той не бе видял и на сън да са рамо до рамо с него в общината. Е, не бяха баш торлаци, ала и „елини“ не бяха, брояха се за люде от по-първа ръка хаджи Нойко хаджи Божилов, хаджи Людскан или онова болнаво грамадище Цено Коньов, но още на първото събиране на общината се разбра, че ще вървят по торлашка свирка. И Димитраки се видя слаб и безсилен срещу едно мнозинство, което недвусмислено, макар и без предизвикателства, му налагаше волята си.

Тъй бяха нещата — Димитраки получаваше удар след удар като чучело, а нямаше що да стори в ответ… Оставаше му да се перчи и надува, ама и да се ослушва за смехове и глуми подире си.

* * *

Извървя цялата дължина на Тевната чаршия, като само поглеждаше отгоре-отгоре в десетките дюкяни^[1] и кимаше важно на майсторите в тях. Не бе дошъл да пазарува, а само ей тъй, да се покаже на хората. Но като излезе от горния й край, към Машатлъка, той се чувствуваше така изморен, сякаш идеше пеша от Ямбол… Спря чорбаджията за малко и попремига срещу светлината, пък свърна към метоха — знаеше, че новоизбраните общинари, залисани в катадневието си, не се въртят там по работно време, та се чувствуваше подсигурен срещу разни изненади.

Още като се качваше по стълбите на метоха, отвътре чу глас, който го изуми — не бе допущал, че тук ще прозвучи (поне за сега) словото на собствения му син Евтим. Напълно смаян, чорбаджията спря и се заслуша.

— Вие, цорбадзиите и обстинарите, сте си виновни, затуй на себе си се сърдете — безмилостно режеше Евтим. И продължи, както и другите също, вече на „елински“: — Вестне ли се в къщи мишка, добрият стопанин залага капани и отрови да я пречука навреме, не чака да му пръкне цяла сюрия мишлета, че тогаз да ги гони и треби. А вие? Като добри стопани ли постъпихте вие?

— Тежичко ни съдиш, Евтиме — обади се виновно владишкият наместник Кирияк. — Кажи къде сме сгрешили.

— Защо не смазахте на часа̀ торлаците? — запита в отговор Евтим. — Още когато пръв път понадигнаха глави?

— Мислиш ли, че не сме го искали? — намеси се и пискливият глас на таксидиота Партентий. — Да бяха двама или дванайсет, да им смажеш главите. Ама на хиляда и двеста души…

Партений беше прав. Димитраки също не бе стоял през цялото време тъй, със скръстени ръце. Или по-право — искал бе да не стои със скръстени ръце, ала не бяха човек или дузина, какво да прави с цяла торлашка напаст.

— Защо ще смазваш глави? — продължи междувременно синът му оттатък. — Смазвай делата им! Смазвай онуй, дето са си го наумили и хилядата и двеста ще подвият опашки от само себе си.

В сърцето на бащата трепна гордост: „Виж го ти, момчурлякът станал мъж! И как само умно приказва…“ Но веднага го смъдна и малко горчивина: „Това е, одъртяхме. И децата скоро ще захванат да ни дават акъл…“

Отвътре се обади нов глас. Димитраки трябваше да се понапрегне, за да го познае — беше хаджи Никола Койчоолу, един от последните „елини“, останали в съвета на общината.

— Кажи го по-ясно, Евтиме!

— Ето ви го по-ясно — разядоса се Евтим. — Където посегне торлакът — прас! — през лапите. Протегнал ръка към настоятелството на „Света София“? Прас — катинар на църковната порта. Ще укрепява училищата, та пришълци някакви да учат децата по църковнославянски? Прас, край на училището. Ще се вре торлакът тук, в общината, при чорбаджиите? Прас, две думи на аяна и натрапникът — в хумбата…

Вътре се възцари тишина. Димитраки прецени, че е дошъл моментът за неговото появяване. Отвори вратата и почти се сблъска с Евтим — казал, каквото имаше да каже, синът му си бе затръгвал. И двамата се смутиха от срещата: Евтим — защото бе тръгнал да завоюва място сред първенците на града, без да знае баща му; Димитраки — защото виждаше като нов своя син.

Мълчанието, започнало след Евтимовите думи, продължи и когато баща му зае неговото място. Най-сетне го разчупи Кирияк:

— Ех, как лети пустото време! Сякаш вчера Евтимчо беше педя хлапе, пък днес виж го — мъж. И то какъв мъж! Аферим на сина ти, Димитраки чорбаджи. Помни ми думата: Евтим ще хвръкне толкоз високо, че ще затъмни всичко в Сливен.

— Чух го през вратата — каза Димитраки, когато хаджи Никола Койчоолу понечи да го запознае с думите на Евтим. — Е?

— Момчето е право — не изчака втора покана Партений. — Пропуснахме много време, ама за такава работа никога не е късно.

— Тъй, тъй… — закима одобрително хаджи Никола Койчоолу, а зърната на броеницата му пригласяха: „Трак, трак…“

Наместникът Кирияк поразмести шишкавото си тяло и изпуфтя:

— Що можем стори ние? Общината комай е в техни ръце…

— Тъй, тъй… — обади се отново Койчоолу; все „тъй“ и за предложенията, и за съмненията в тях.

— Чест му прави на Евтим, че ни отвори очите — продължи Партений. — Що можем да сторим ли? Всичко, брате Кирияк, всичко, дето не сме сторили, когато му е било времето.

Димитраки усети как погледите, пълни с въпрос, се кръстосаха в него. И каза тежко:

— Разбира се. Можем да поправим грешките си.

А същевременно се запита каква ли беше истинската, дълбоката причина за внезапната — и тъй непривична — мъжественост на монаха. И не успя да си отговори. Защото още не беше дочул за разобличенията на някои не съвсем чисти Партениеви дела, позачестили напоследък от български свещеници и монаси и люде из народа.

— Евтим, да го поживи Господ, вече ни подсказа пътя — не спираше да се лее словото на таксидиота. — Три са ударите, които без бавене трябва да нанесем: училищата, църквите и общо върху бръснатите глави^[2], дето са дръзнали да се надигнат по-високо от позволеното.

— Тъй, тъй… — намери сгода отново да се обади Койчоолу.

— Хубаво го казваш — изпъшка наместникът Кирияк, — ама как ще ги ударим, тези удари?

— За училищата и църквите оставете на мене. Ще отида в Адрианопол и ще разкажа всичко от игла до конец на светиня му Герасим Критски, той няма да ни изостави. А за бръснатите глави трябва да помогне чорбаджи Димитраки. Кой друг, ако не той може да измоли намесата на войводата Тахир ага? Само чорбаджи Димитраки ще намери колай да му изясни кой и как мъти живота на хубавия Сливен, пък аянът си знае що да стори нататък.

Димитраки поразмисли, поразмисли, пък изрече тежко:

— Добре. Имайте го от мене.