Цончо Родев
Тътени (63)

11

— Глумиш се, нали?

— Имам ли вид на човек, който се глуми и задява?

Бяно така се облегна, сякаш във възглавниците на миндера търсеше опора не за гърба, а за духа си.

— Тъй — рече замислено. И направи на глас равносметка на онова, що беше чул: — Питаш ме дали съм съгласен да стана устабашия на нашия еснаф^[1]. И думаш, че не се майтапиш с мене, не ме вземаш на подбив.

— Точно тъй — потвърди Селимински.

— И не виждам какво толкоз се чудиш — допълни Мавроди Коджакара.

— И ти ли, Добре, не виждаш?

— И аз — каза Добри Желязков, уж прекалено решително, но нещо издаваше, че вътрешно споделя колебанията му.

Разговорът се водеше в одаята на Бяно. Тримата му приятели го бяха споходили и по лицата им той веднага разбра, че ще чуе нещо необикновено. Ала да му предложат да бъде устабашия на сливенския абаджийски еснаф — това, виж, не можеше да подозре отнапред.

— А защо, да речем, да не си ти?

— Майсторите не ме обичат — вдигна рамене Добри, — гледат ме накриво, какво ли не пуснаха за моите чаркове…

— Добри и Мавроди ще влязат в еснафския съвет — обади се Селимински. — Ще са край тебе.

Смутен и объркан, Бяно обходи с безпомощни очи гостите си, пък разпери ръце:

— Ама вие с всичкия си ли сте бе, хора? Че в лонджата само да се чуе моето име и старите майстори ще изпокапят от смях…

— И стари, и млади майстори те уважават — възрази Коджакара. — Имаш ти име на абаджия, който каквото изтъче, сякаш подобава само за царска гърбина. Такъв майстор не може да не се уважава.

— Пък за избора не бери гайле — многозначително добави хаджи Иван. — За него ние ще мислим…

— Я виж какво стана при бакалите и пушкарите — обади се и Добри.

Макар и да беше член-основател на Братството, Бяно Абаджи за пръв път си каза, че може би странните явления напоследък в Сливен не се случваха тъй, от само себе си, а тайно и преднамерено се направляваха от другарите му и преди всичко от Иван Селимински. Ето, да вземем пушкарския еснаф. Там лонджата избра за чаушин Паскал хаджи Кутьов и тъй като устабашия беше престарелият и вече оглушал хаджи Симйон Гюргин, то на дело цялата власт беше в ръцете на Паскал. Бакалската лонджа пък неочаквано си хареса двамата по-малки братя Топракчиеви, та Христодул се прибра след събранието като устабашия, а Коста — като онзи член от съвета, който държи и се разпорежда с касата… За тези именно странни явления напомняше сега Добри Желязков.

— Знам, че не ти е по сърце — прекъсна мислите му Селимински. — Но трябва да приемеш, Бяно. Братствена длъжност е за тебе да приемеш.

Последните думи прозвучаха толкова естествено, та Бяно изобщо не съобрази, че в уставните основи на Братството и дума не се бе споменала за някакво намесване в работата на еснафите. Той само помълча, пък накрая се предаде с едно късичко изречение, което прозвуча като въздишка:

— Е, щом като трябва…

За Бяно събитията след тези четири кратки думи се завъртяха главоломно, като насън. В съботата след разговора, когато се събра лонджата и нещата дойдоха до избор, стана някой си Митю Ялбука, абаджия от Кумлука, и предложи да изберат за устабашия него, Бяно Силдаров. И не само го предложи, ами и такива хвалебствия нареди, че Бяно само се червеше и се чудеше къде да се дене от срам. А при това можеше да се закълне, че ако изобщо някога се е срещал с този тъй щедър на хвалби Митю от Кумлука, то ще е било на предишна някоя лонджа…

Станаха и други — някои полупознати, повечето съвсем непознати — и също занареждаха какви ли не бивалици и небивалици за Бяно. И докато той още се чудеше и маеше на това, лонджата го избра за устабашия. Сбъднаха се думите на Селимински и за Мавроди и Добри — и тях избраха в еснафския съвет.

Както беше обичаят, на третия ден след избора при Бяно се явиха предишният устабашия Ночо Хошера, дето минаваше за дясна ръка и сянка на чорбаджи Желязко, общинаря. Дойде и членът на съвета, който бе отговарял за касата. Но обичаят свърши дотук. И до бинлика с размери на малко буре, което Ночо Хошера донесе, пъшкайки под тежестта му. Защото Бяно вместо да извади мезе и да направят един славен зияфет, поблагодари за бинлика вино и го прибра на хладно в избата, а сетне поиска от двамата да проверят тефтерите и касата на еснафа. Напусто Ночо на няколко пъти опита да завърти работите към джумбуши и хлевоустия — като куче-гонче, което упорито се връща на следата, Бяно не се оставяше да го замотаят и все повтаряше своето: тефтерите и парите. Не помогна и другият чалъм на Хошера — да се престори на засегнат и да се измъкне навън с все тефтерите; Бяно се надигна заплашително и двамата гости, като прецениха мускулестата снага на стопанина, си седнаха на задниците. И не само показаха тефтерите и касата, а три дни се ровиха с новия устабашия в хесапите на еснафа, а трийсет пъти по три се обливаха в пот или трепереха от премръзване. Бяно пък набара такива янкеседжийства, че триста пъти по три му се доповръща.

— Що да сториш ли? — рече Селимински, когато Бяно му поиска съвет. — Постъпи така, както ти нарежда сърцето.

И Бяно го послуша: за изумление на цял Сливен свика отново лонджата на абаджийския еснаф само единайсет дни след оная, на която го избраха за устабашия. Вечерта преди събранието в дома му отново довтаса Ночо. Въртя и сука той, пък изплю камъчето: даваше на Бяно двайсет кесии — десет хиляди гроша! — само и само новият устабашия да не го кепази, да не става името му за резил на Сливен и на казата. Бяно го изхвърли през оградата на хаета, ала след като преди това се бяха случили други неща. Като му отказаха подкупа, Ночо Хошера измъкна изпод кебето си пищов и го насочи към стопанина на дома. Бяно не само не трепна, ами тръгна право срещу пищова. Ночо дръпна тетѝка, кондакът щракна, ала изстрел не последва. А новият устабашия, макар да имаше име на хрисим и кротък човек, му отвърна с яка плесница. И му издума, че като е некадърен за нещо, по-хубаво е било хич да не се залавя за него, а да си потърси помощ от майстор. Ночо не свари да отговори; истината беше, че той бе потърсил помощ от такъв баш-майстор като Коджа Мюстеджеб, ала прочутият делибашия отблъсна парите му, като рече: „Ти луд ли си, чорбаджи? Не виждаш аз ли какъв бамбашка вятър духа сега из Сливен, че кара и нас, правоверните, със събрани пети да стоим?“ А не свари Ночо Хошера да отговори, защото Бяно го грабна, отлепи бая пълното му тяло от пода, залюля го и го метна през оградата на хаета да пльосне долу на земята като жаба.

Та на другия ден Бяно се изправи пред лонджата и равно-равно обясни на майсторите, как от касата са откраднати, кажи го, седемдесет хиляди гроша. Каза им още и за рушвета, за негръмналия пищов, всичко им каза, и то все тъй, без да повиши глас. Дали от страх, или от желание да се прикрие зад широкия гръб на общинарите, Ночо взе, че изтърси, защищавайки се, дето чорбаджи Желязко го е подкокоросал да бръкне в касата и че поне половината от тези седемдесет хиляди са отишли в неговия, чорбаджи Желязковия джоб.

И какво последва в края на краищата?

Ночо Хошера и онзи, старият касиерин, върнаха в касата трийсет и пет хиляди гроша, ала въпреки това лонджата ги лиши от право да упражняват занаята и да се зоват сливенски абаджии. А и цял Сливен ги погна с такива подигравки, че за дълго време не смееха носа си извън портата да покажат. Чорбаджи Желязко не дочака да стане за посмешище, а усуланджък събра челяд, покъщина и кемери със злато и замина нанякъде.

— Виждаш ли, Бяно Абаджи? — със смях му рече Селимински, когато другарите от вътрешния кръг на Братството („вътрешния кръг“ — понеже, както личи от изложените тук паметни събития, то бе разпростряло невидими нишки в множество „средни“ и „външни“ кръгове, които обхващаха почти всички християни в Сливен) се събраха да полеят „Бяновата вихрушка“. — Казвах ли ти аз, че да си устабашия е много проста работа?