Цончо Родев
Тътени (60)

8

Отвреме-навреме се улавяше, че се е разнежил и тогава правеше какви ли не усилия ако не да изтръгне от себе си това чувство, то поне да го прикрива. И как можеше да не изпитва нежност, когато Неда изглеждаше така трогателно безпомощна със своята набъбнала и обезформена снага и с тромавата си походка. Насилваше се Мавроди да се прави на безразличен и сега, докато обличаше празничните си дрехи, но когато тя мина покрай него, не се стърпя и грубо-ласкаво я плесна лекичко. Жената се извърна и видя как той, засрамен от тази своя проява на гальовност, се преструва, че не мисли за нищо друго, освен за обшития си с гайтани елек. И тя го разбра.

— Ей, ти! — уж му се скара. — Не ме закачай, чееее…

Зад мнимата заплаха той чу онази изгаряща близост, в която и двамата забравяха всичко.

— Хайде, хайде! — каза Неда вече по-строго. — Другарите му го чакат за важно дело, пък на него акълът му… — После, за да отвлече мисълта му, попита: — Защо се контиш така, невям за църква?

— Събира ни хаджи Иван Селимински — рече той, — та не може как да е. Пък сама рече — важно дело ще да е…

Когато по-късно прекрачваше в школната стая на Селимински, Мавроди мислеше, че е подранил, но бяха го изпреварили четирима и всичките все пременени, все издокарани като него. Пък и се държаха така, сякаш присъствуваха на великденска литургия. Мавроди смутолеви някакъв поздрав, прекоси стаичката и седна на рогозката до Коста Топракчиев. Огледа се. Освен Коста и Иван Селимински, тук бяха още Добри Желязков, хаджи Нойко хаджи Божилов и Паскал хаджи Кутьов. Той бе очаквал присъствието на Добри, то невям се разбираше от само себе си, можеше да разбере и идването на хаджи Нойко (чувал бе за старото му познанство с даскала), но Паскал го смути — не допущаше, че хаджи Иван се има с този тюфекчия, син на пребития по Заверата хаджи Кутьо. Премисляше тези неща, но иначе не отваряше уста — зарази се от другите, които седяха по местата си чинно, съвсем като ученици.

Не мина много, на вратичката се почука и се появи нов гост. Мавроди още веднъж се запита какви ли познанства поддържа даскалът, за които той, Мавроди, и приятелите му дори не подозираха. Защото и Мавроди, кореняк-сливналия, едва познаваше новодошлия; знаеше за него, че се зове Цено Коньов и че беше измежду ония редки късметлии, които през Голямото чумаво благата и медената бе навестила, но не бе изпратила в гроба; чувал бе още да се приказва, че поради отколешната болест външността на Цено Коньов била напълно измамна — приличаше той в снагата на здравеняк, ама в същност бил гевшек извътре и болнав, страдание някакво му останало, та отвреме-навреме го тръшвало и тогаз стенел като добиче, кога го колят. Припомняше си тези неща Мавроди и се питаше: Къде ли се намериха даскал хаджи Иван и Цено Коньов, та и приятелство даже успяха да вържат?

После едновременно пристигнаха още трима, тях очакваше да види: хаджи Христодул Топракчиев, по-голям брат на Коста, Бяно Абаджи и хаджи Людскан — него Мавроди тачеше като същински брат на Неда и свой шурей. Насядаха и тези тримата, сега Мавроди Коджакара сметна, че вече онова, „важното“, ще започне. Ала даскалът продължаваше да чака. И подир малко дойде още един гост — кимна към разположилите се по хасърите мъже, а се здрависа със стопанина. Беше на около трийсет, трийсет и две години и носеше най-хубавите дрехи, които Мавроди бе виждал през живота си.

Побутна с лакът съседа си:

— Ха бе, Коста, кой пък е този?

— Иванчо Куртев се казва. Такваз търговия върти в Цариград, че, думат, и великият везир от него ходел да пазарува.

Даскал Иван Селимински едва дочака да се настани и последният от гостите, изкашля се, за да прочисти гърлото си, и заговори.

* * *

Той едничък си знаеше какаво значеше за него да се изправи пред тия мъже и да им заговори. Опитът от годините на скиталчествата му, знанията и себеотричането, онези планове, родени в безметежните брашовски вечери — всичко, всичко трябваше да събере той, за да направи тази най-важна крачка на живота си.

Селимински още един път огледа десетимата мъже в празнични дрехи. Да, добра беше нивата, в която той, сеячът, се готвеше да хвърли семената, изтръгнати от собственото му сърце. Ако успееше да подчини и обедини умереността на хаджи Людскан и буйната невъздържаност на Мавроди Коджакара, честната добродетелност на Бяно Абаджи и търговската хитрост на Иванчо Куртев, физическата сила на Паскал хаджи Кутьов и болнавостта на Цено Коньов, консерватизма на хаджи Нойко хаджи Божилов и беса за нови машинарии на Добри Желязков, улисаността в ежедневието, но и преклонението към науката на двамата братя Топракчиеви — то ще бъде знак, че е на верен път и че този път ще ги отведе далече. И като призова за последен път силите си, изкашля се както правеше винаги когато му предстоеше да заговори, и издигна глас:

— Братя!

Произнесе тази първа дума и разбра — днес говореше по-хрипливо и по-задавено, отколкото бе говорил пред брашовските отечестволюбци.

— Братя! — повтори. — Обещах на Бяно Абаджи, че ще ви разкажа най-интересната приказка из нашата, българската история. Ще ви я разкажа, а сетне, както правят и моите ученици, вие ще ми кажете каква поука сте видели в нея и какво трябва да сторим, за да съобразим живота си с тази поука.

— Това било много отдавна — заразказва Селимински, — когато българското племе още не било дошло тук, в тези земи, а живеело в далечни места оттатък Дунава. Голямо и толкова силно било тяхното царство, че никой не дръзвал да посегне на него. И всеки гледал със скъпи дарове и раболепство да стане угоден на българския цар Кубрат. А Кубрат бил не само пръв воин, но и пръв мъдрец в царството си. Но дошло време и усетил той, че не е далеч часът да се представи пред бога, та решил да даде един хубав урок на синовете си — петима мъжаги, кой от кой по-силен, кой от кой по-буен. Извикал ги, изправил ги пред един сноп пръчки и ги призовал да се изпитат кой може да счупи пръчките. Братята посягали поред към снопа, прегъвали го с все сили, кости и мускули пращели, ала никой не успял да го пречупи. Когато и петият, най-малкият, плувнал в пот, захвърлил снопа, всички в един глас казали на баща си, че туй, поисканото от тях, е непосилно и че никой, роден от майка, не може да счупи пръчките. „А, не — рекъл тогаз бащата. — Аз, старецът, мога.“ И като издумал това, развързал снопа и без усилие една по една прекършил пръчките. Тогава вдигнал пръст ей така и казал на децата си: „Тъй ще бъде, синове мои, и с великото ни царство. Единно ли е то и събрано като този сноп, никой, дори лъв, не ще може да сложи лапа даже и върху гол камък от него. Но раздроби ли се, ще стане парче по парче кървава плячка на всякакви чакали.“ Това е, братя, цялата приказка.

— А-а-а — възропта на часа̀ Паскал хаджи Кутьов. — Кажи, даскале, що е станало по-нататък с царя и синовете му.

— Синовете не послушали баща си и след смъртта му си поделили царството. И се сбъднали Кубратовите думи — загубили силата, която им давала единството, братята един след друг били надвити от съседни царе, що преди само се умилквали като кутрета около краката на баща им.

— Ясно! — отсече Мавроди Коджакара. — Разбрах ти приказката, хаджи Иване. Туй, дето го разправи, е за поробването ни от гаджалите.

— Каза го и ти! — смъмри го хаджи Нойко. — Не чу ли какво рече даскал Иван? Туй, случката с пръчките и петимата братя, е станало преди още нашите да дойдат по тия земи. Какви ти гаджали тогава?

Играеха на школо. И както става в школо, никой не бързаше да заговори. После се размърда Иванчо Куртев. За разлика от другите, той не се обади от мястото си, седнал, а се изправи, подръпна оттук-оттам дрехите си, прекара горното на китката по добре поддържаните си мустаци и едва тогава каза:

— Разбрахме приказката, хаджи Иване. Силата на людете е в единството им. Единен и сплотен ли е народът, може да стори чудеса — планина да повдигне, както е думата. Има ли обаче в него разкол, несговорчивост и раздробление, тогаз неговият друм води към гибел.

Дружно одобрително шумолене подсказа на Селимински, че и останалите деветима са разбрали поуката на приказката.

— Така е — кимна той и със заучен учителски жест покани Иванчо Куртев да седне. — Веднага след разкола крачи гибелта. Но не бяха за присмех и одевешните думи на Мавроди. Разкол е имало в нашето царство и тогава, когато е станало то плячка на турчина. — По тишината, която изпрати думите му, разбра, че приказката е стигнала до сърцата и на десетимата мъже. — Сега, братя, остава да видим как да съобразим живота си с поуката, която ни е завещал цар Кубрат.

Знаеше, сигурен беше, че ще стигнат до идеята, която им подсказваше, но изпитваше любопитство да види кой от десетимата ще я постигне пръв. Защото той, първият, щеше в един миг да прескочи мъртвилото на цели векове. Огледа ги пак. И като даде превес на Бяно — знаеше логиката, последователността и достатъчната бързина на неговата мисъл. Но учителят се излъга. Отговорът не дойде от Бяно. Онзи, който го изпревари, беше хаджи Людскан. Сух и жилест изобщо, той сега съвсем приличаше на върлина, когато избоботи напрегнато:

— Няма два отговора, хаджи Иване. Искаме ли да не сме като синовете на цар Кубрат, трябва да направим пак от пръчките сноп.

Първоначалното школско стъписване изчезна и на негово място рукна поток от думи. Не чакаха вече учителя да ги посочва, а сами бързаха всеки по свой начин, но все в смисъла на Людскановото слово, да тълкуват приказката и да чертаят планове за времето, когато пръчките ще станат отново сноп. Изстъпи се Коста Топракчиев и направо прикани да си подадат ръце, та „да покажат на тиранина що значи българско племе юнашко“. Хаджи Нойко разказа някаква приказка за мравки — какви чудеса извършили ситните мравчици, когато се сдружили, — а сетне до края все си повтаряше с повод и без повод: „Мравката си имала сестра…“ Говориха и другите, само Бяно, неразбираемо мълчалив, се чуждееше от общата възбуда. Селимински го подкачи:

— А ти, Бяно? Как ще разтълкуваш приказката за братята и снопа пръчки?

Бяно се надигна така бавно, че даде време на всички да замлъкнат.

— Добро беше туй, що ни разказа, хаджи Иване. Добро беше и онова, дето в надпревара издумаха и другарите ни. Моето сърце също иска другарство, не, братство да създадем…

— Братство! — усети, че тръпне Селимински. — Чудесно го рече, Бяно. Братство!

— Само че никой не посочи на какъв господ ще служи нашият сговор. Защото, братя, единство има и за добро, и за зло. Хайтите също се сдружават, ама сдружават се, за да обират и безчестят, за зло се сдружават. В такова сдружаване никой да не ме дири. Виж, ако ще се побратимим, за да бъдем полезни и угодни нам и на другите, тогаз съм пръв между всинца ви…

— Прав си, Бяно Абаджи — на часа̀ се съгласи Селимински. — Не какво да е сдружение, а братство за полезни и добродетелни цели трябва да изградим тази вечер.

— Продължи, хаджи Иване — обади се Добри Желязков. — Кажи как ги виждаш тези полезни и добродетелни цели.

Селимински извади от джоба си листчето с предварително надрасканите си бележки, но не ги зачете, а като само се справяше с тях, заговори убедително. Започна той от нуждата да се пази свята тайна за работите, че и за самото съществуване на Братството. После с примери и предложения очерта бъдещата взаимопомощ между братствените членове — за тях самите и за вдовиците и сираците им, ако се случи бог да призове някого. Прикани ги също да създадат и една своя обща каса, със средствата от която да се подпомагат в нужда и да вършат при съгласие на всички благодеяния на други, нечленове.^[1]

Учителят жадно подири очите на десетимата мъже. Пълно одобрение забеляза само у Бяно, хаджи Людскан и донякъде у Цено Коньов и хаджи Нойко. Разочарование прочете по лицата на Мавроди Коджакара и Паскал Кутьов, отчасти и на Добри Желязков. Останалите трима — Иванчо Куртев и братята Топракчиеви — бяха по средата: приемаха предложенията му без недоволство, но и без особен възторг.

Но като поиска съгласието им, всички го дадоха без възражения.

— Сега вече наистина мога да ви нарека със свещената дума братя — каза Селимински. — От този час ние сме обвързани със службата ни към нашето Братство. Тайни и всеотдайни, такива пожелавам да бъдем занапред, братя.

Хаджи Нойко хаджи Божилов, най-старият от тях, зачете „Отче наш“…

* * *

Неда го чакаше и кърпеше нещо под светлината на лампата. Когато влезе при нея, тя вдигна очи от работата си и веднага забеляза неговия израз на недоволство.

— Какво стана? — попита го.

— Нищо — отговори Коджакара, като захвана да съблича празничната си дреха. — Тръгнал съм с голяма кошница. Защото мислех, че яйцето ще излезе с два жълтъка…

— А то излезе запъртък?

— Не. Излезе само яйце.

Тя не го разпитва повече.