Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 65гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон(2011)
Корекция и форматиране
taliezin(2011)
Допълнителна корекция
moosehead(2018)

Издание:

Цончо Родев. Тътени

Рецензенти: д-р Николай Генчев, доц. Елка Константинова

Редактор: Никола Джоков

Художник: Добри Янков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Трифон Алексиев, Донка Симеонова, Тодор Чонов, Ева Егинлиян

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1980

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция на правописни и граматически грешки

5

Но съдено било срещата на Партений с Иван Селимински да се отложи много, с цели месеци, когато училището на Селимински не само бе открито, а и вече си бе извоювало име на първо школо в Сливен, що дели мегдан с даскал Райновото в Котел. Причината беше най-напред една тежка простуда на Партений, която го задържа дълго на легло. Втората и по-важна — че тази 1826 година от Христа донесе тежки сътресения в Турция, които намериха отражение и в Сливен; и макар че този път турци трепеха турци, животът в града много напомняше онзи отпреди пет години, когато бяха кланетата и бесилките по Заверата.

* * *

Рибата, както е думата, пак се развали откъм главата — бъркотиите възникнаха и се развихриха в столицата. Султан Махмуд Втори отдавна беше стигнал до горчивия извод, че може да въздигне собствената си власт само ако изтребе еничарите — от сто и петдесет години те бяха само извор на крамоли и безредици, но в последните двадесет (от свалянето на Селим Трети) придобиха мощ, която едва ли не затъмняваше неговата. Те се показаха неспособни да се справят с „Мора кавгасъ“, въстанието на гърците, но се бъркаха в работите на Дивана и даже си издействуваха право на глас в неговите решения. Като подготви някои части — предимно топчии — по европейски образец и си осигури сляпата им вярност, султанът реши, че е дошло времето да си разчисти сметките с оджака и сам предизвика поредния еничарски бунт: с ферман възвести решението си да възстанови онзи „Низам-и джедид“[1], който бе коствал престола и главата на Селим Трети и след него — и на великия везир Мустафа Байрактар. Еничарите отговориха с незапомнен метеж. Гневът им се стовари най-напред върху техните аги и одабашии, за които усетиха, че са преминали на страната на султана. Спипаха неколцина от тях и ги разкъсаха, ала най-главният, въздигнатият в паша Хюсеин ага, успя да избяга в Стария сарай.

Преследвайки по петите Хюсеин ага, бунтовниците стигнаха до двореца и подпалиха вратите му, проклинайки на висок глас султана като гяур. Сетне се оттеглиха и разположиха стана си на своите обичайни сборища Ат мегдан[2] и Ет мегдан[3] и прекатурвайки котлите си[4], поискаха отменянето на „новия ред“ и разтурянето на военните части, образувани по чужд терк.

В отговор султанът призова верните си войски, излезе от сарая със свещеното зелено знаме на Пророка и обяви своето решение да унищожи оджака. По негова заповед топчиите обградиха бунтовниците и откриха огън с картеч. Еничарите застлаха Ат мегдан с трупове, пък обърнаха гръб и удариха на бяг. Последва незапомнено преследване и клане. Сякоха ги докато ги изтребиха — няколко хиляди трупа бяха хвърлени в Босфора и Мраморно море. А за другите, дето по някакъв начин се бяха отървали от клането, султанът изпрати илчии по цялата страна, като заповядваше да бъдат избивани без съд и церемонии.

Такъв беше краят на еничарите, „тези преторианци на ислямизма“[5]. „Писано било“ оджакът, създаден преди четири столетия и половина и бил главна сила на мюсюлманството в завоевателните войни, да свърши под мюсюлмански нож…

* * *

Тахир ага бе известѐн за премахването на оджака по нарочен илчия и тази новина го изпълни с радост — той отдавна ненавиждаше еничарите, а в „низам-и джедид“ бе повярвал още от времето на предишния султан. А случи се така, че съдбата му даде възможност и сам да вземе участие във великия прелом. Седмица след минаването на илчията Кула Байрактар донесе на аяна, че сливналията Ергун Балджъ се е върнал усулешката, като довел със себе си и някакъв свой кафадарин; в дрехи на мирни селяни дошли двамата, но Кула хубавичко знаел, че Ергун бил еничарин и даже одабашия.

Аянът ги покани на гости в конака, но ги прие един по един. Късметът на Ергун бил да влезе първи там, откъдето нямаше излизане. Тахир ага го заприказва приятелски, предразположи го и малко по малко му измъкна цялата истина от устата. Но когато Ергун стигна до разкаянията, за пръв път извади захапката на наргилето от устата си.

— Ти — попита, — чувал ли си тази: „Сон пишманлък файда гетирмез“[6]?

— Евет, аян ефенди. Може ли да не съм я чувал.

— Е, тогаз всичко ще ти стане ясно — рече Тахир ага и със захапката почука по бакъреното тасче на стената.

Както бе ставало много пъти досега, дюшемето се отвори и одабашията Ергун Балджъ с неотразим вик на ужас полетя в черната бездна на хумбата. Тахир ага почака подът да се върне на мястото си и макар че беше сам, изговори гласно и с нескрито презрение:

— Еничарин!… Одабашия!… Трябва да е пръв воин на Пророка, пък се циври като жена…

И се изплю на чергата.

А с другия фирари и толкова не се церемони. Само че него, преди да го изпрати в хумбата, го хлопна с едно дървено чукче по главата — видял бе да правят така балъкчиите, които продават живи шарани…

Бележки

[1] „Нов ред“ (тур.).

[2] „Конният площад“, Хиподромът.

[3] „Месният площад“.

[4] За еничарите котелът за храна представлявал нещо като знамето за войските в другите държави; изваждането му и обръщането с дъното нагоре било знак за обявяване на бунт. За този странен, чисто ориенталски обичай В. Мутафчиева („Летопис на смутното време“) пише находчиво: „Казаните… Другаде народът има други изрази за бунт — знаме най-вече. А в Стамбул всичко е особено; тук и бунтът не започва, докато не го подемат еничарите, а знаме на бунта е казанът — тенджера, само че голяма. Когато стои върху дъното си, тя означава, че еничарите ще отиват за чорба или вече са я получили и изсърбали. Но обърнат с дъното нагоре, казанът се превръща в призив за метеж и насилие.“ А съветският историк А. Ф. Миллер („Краткая история Турции“, Москва 1948, стр. 56) го обяснява по следния начин: „Обичаят очевидно бил свързан с представата на владетеля като «хранител» на еничарите и обръщането на котела би трябвало да означава, че недоволните от своя владетел еничари не желаят да получават от него храна.“.

[5] Изразът е на руския военен историк Н. Епанчин.

[6] „Последното разкаяние полза не носи“ (турска поговорка).