Цончо Родев
Тътени (5)

2

Георги Силдаря искрено се израдва на неочаквания гост. Както беше по чехли, той се разчевръсти, преведе Тахир ага по хаета и го настани на най-личното място на кьошка. Толкова от сърце бе проявено гостоприемството, че аянът за малко се запита дали изобщо бе редно да му отговори със заядливата си новина. Но когато домакинът се разположи отляво до него, той изварди на лицето му бърза сянка на досада.

— Какво, Силдар — рече гостът, — да не съм ти побъркал нещо с идването си?

Другият не отрече раздразнението си:

— За тоя там се цупя, войводо. — Той кимна към ясъкчията, който се мотаеше по двора. — Не знам как е при вас, турците, но по нашему е обидно да отидеш някому на гости, пък да доведеш такъв льохман да те пази. Ако ме броиш за приятел — нямаш нужда от пазач; ако пък мислиш, че имаш нужда от пазач под моя покрив — дошъл си, значи, като аян, не като приятел и гост.

— Той ще ме пази не под твоя покрив, а сетне, като се прибирам.

— Тогаз не ме обиждай и го отпрати, Тахир ага. Пък не бери кахър за после. Ще пратя с тебе сина си. — Георги посочи с поглед Бяно. — Виж го на̀.

Тахир ага неволно сравни двамата мъже: „Патриката“ Ахмед и сина на домакина. И двамата бяха силни — това веднага биеше на очи, — но силата им се различаваше. Ахмедовата беше глуповата, туткава, сила на серсемин, докато зад Бяновата прозираха ум и съобразителност; ако речаха да се преборят, турчинът щеше да разчита само на мускулите си, а българинът — и на мускулите, и на акъла си.

— Но гледай какъв силях влачи моят човек, Силдар. Този ятаган и двата пищова могат да видят сметката и на по-силни от твоя Бяно…

По време на кърджалийските размирици султан Селим хан бе разрешил на раята да носи оръжие (никой турчин не го признаваше, но в същност именно това оръжие, което съвсем не остана неизползувано, възвърна реда в страната); султаните след него не бяха отменили Селимовото разрешение, но и не бяха го потвърдили; знаеше се, че в раята има оръжие, обаче да се мерне гяурин с нож в пояса — за пищов да не говорим! — беше достатъчен повод, за да го скъсят с една глава. Георги Силдаря не можеше да не знае това. Но верен на себе си, той не се опита да хитрува, а отговори шеговито:

— Бъди рахат, войводо. Ако е за силях работата, ще се намери. И ятаган ще се намери, че комай и пищови…

Който и друг да издумаше такива думи пред Тахир ага, надали щеше да му се размине. Пък може би нямаше да се размине и на Силдаря, ако днес аянът не беше в особено настроение. Той се засмя, а после подвикна на ясъкчията си да се прибере.

— Така де — поздрави го домакинът. — Где се е чуло и видяло гост да си в една къща, а в ръката запретнат пищов да държиш. Ха сега, както си му е редът, да полеем идването ти.

Той плесна с ръце. Бяно дойде от двора, от една стая се появиха друг момък и една девойка и се поклониха на знатния гост. „Силно семе е Силдаровото — каза си Тахир ага, като ги изгледа. — Не само Бяно и онова хлапе Васил, тези двамата също са живи портрети на Георги от младите години. — После все така мислено допълни: — Е, за момичето комай щеше да е по-добре да беше се метнала на майка си…“ И имаше право. Защото дъщерята на Георги Силдаря — плещеста и остролика като братята и баща си — не притежаваше и следа от миловидност.

— Бяно вече го знаеш — представи ги бащата. — Този е Манол, намери се година и нещо след Бяно. А момата е Трънка.

— Хубава и голяма челяд имаш, Силдар — рече Тахир ага. — Да са ти живи и здрави.

— А, голяма! — въздъхна домакинът и лицето му помръкна. — Осем парчета бяха, войводо, но четирите, барабар с майка им, прибра благата и медената. — „Блага и медена“ беше пълният с горчив хумор прякор, даден от народа на чумата. — Хайде, поразшетайте се, деца. — Георги се насили да прикрие мрачните си спомени. — Я, Трънке, донеси от оная, скоросмъртницата. А ти…

— Чакай, Силдар! — прекъсна го агата. — Заръчваш ракия, пък забравяш, че аз…

— Знам, знам, Мохамед не ти разрешава, войводо. Но скоросмъртницата ми не е ракия, а остарял шербет.

Отново прихна в смях аянът. Пустият му Силдар, как само го измисли! Остарял шербет — иди сетне да откажеш…

(Писано било този находчив лаф на Георги Силдаря да се разпространи, да се запази дълги години — чак до Освобождението, че и доста след него — и да се употребява винаги когато турчин наминеше към свой приятел българин. Пък с време и в обратните случаи възникваше повод да се каже…)

— Нарежете краставички — продължи да нарежда бащата, — дайте доматки и люти чушлета, извадете катък…

Тук се случи нещо, което Тахир ага усети, но не можа да разбере. Щом Георги Силдаря спомена за катъка, дъщеря му трепна:

— Катък?… Че той къде е?…

— Как къде! — сопна й се Манол. Сопването беше по-строго, отколкото поводът заслужаваше. — Няма да е оставен на припек я! Сигурно ще е в избата, къде другаде ще бъде.

Толкова. По-нататък никой не отвори повече дума дали катъкът се оставя на припек или не и всичко тръгна пак по мед и масло, но Тахир ага можеше да се закълне, че тогава нещо се случи в семейството на Силдаря.

— Благодаря на бога, добри деца имам — каза домакинът, когато останаха сами. — Е, не са съвсем без кусури, но, както е речено, „ела зло, че без тебе по-зло“.

— Какви са им кусурите?

— Всеки е нещо чапрашик. Бяно, най-големият, може да надвие мечка, а носи душа на богородичка. На мравката път дава и окото му — все в книгите. Няма да прокопса. В наше време с доброта и книга най-много просек на моста да станеш. Онова, дето липсва на Бяно, се е струпало там, дето не му е мястото. В Трънка. На нея дай да се замерва с камъни и зулуми да прави. До две години назад, преди да се замоми, пердашеше наред всички момчетии из махалата. Нашият господ и вашият аллах да са на помощ на онзи, комуто ще скимне да я вземе за жена. — Развеселен, аянът изхихика. — От Манол става човек, ама да не е пустият му мързел. Накараш ли го да работи, все едно че на кръст го разпъваш. Не го ли държиш под око, той по цял ден… — Силдаря щеше да каже „… ками ще точи, фишеци ще свива и ще скита по кориите да гърми с пищовите“, но се опомни навреме, замълча. Потърси нещо друго да запълни мълчанието, но не намери и се задоволи да махне неопределено с ръка. — Имам още един син, войводо. Васил. Доста по-малък е от другите, таман сега гласът му захваща да дебелее. Той пък е събрал всичката лошотия и на тримата, че и на другите четири, дето бог ги прибра. Още няма мъх под носа си, а вече — цял хайдутин.

— Може да се е метнал на родителите си — подхвърли многозначително Тахир ага.

В странното приятелство, което съществуваше между двамата, най-честата задявка беше около тъмните страници в миналото на Силдаря. Тахир ага го подкачаше (в същност незлобливо — малко ли даалийски главатари бяха въздигнати от султаните в аяни и даже в паши?) за нявгашните му подвизи с кърджалии и хайдути, а Георги Силдаря все отричаше. Отричаше, но някак си наполовина, шеговито, със смях в очите, сякаш казваше: „Че съм бил, бил съм; ама ха̀ бакълъм, ако си пишкин, докажи го!“

Той и сега присви устни в сдържан смях, но каза съвсем сериозно:

— Не съм чувал, войводо, в рода на жена ми да е имало хайдути…

Ще рече — по негова линия Васил няма как да носи хайдушка кръв.

Отбеляза си хитрия му отговор Тахир ага и приготви уста да подхвърли нова задявка, но го прекъсна идването на децата. Манол окачи три лампи — смрачаваше се вече, а Трънка изнесе софра, разстла върху нея шарена покривка и подреди шише ракия, чашки и мезета.

Георги Силдаря напълни чашите:

— Е, добре дошъл, войводо!

Ракията наистина беше скоросмъртница — на Тахир ага се стори, че бе глътнал разтопено олово. Той разхлади подлютения си език с хапка катък, хлъцна доволно и се върна към предишния разговор:

— Думаш, Силдар, че не си докрай доволен от децата си. На мен те ми харесват, но ти по̀ ги знаеш, може и да си прав. Мисля си, дали кусурите им не са от туй, дето ги оставяш да дружат само с торлаци…

Тахир ага не бе имал желание да обижда домакина, а видя, че онзи замръзна с протегната ръка над софрата, явно се бе засегнал.

— И какво? Да ги пратя при „елините“? Да им дам за пример хаджи Василовия хаджи Михал или Димитраки чорбаджи?

— Че не са ли „елините“ най-добрата част от вас, българите? И тия, дето ги спомена, хаджи Михал и Димитраки, не са ли първенци на цялата сливенска рая?

По онова време, пък и доста години след това, българите в Сливен се деляха на две класи.

Първите, за които Тахир ага сега говореше, наричаха себе си „елини“ или „благородни“ и държаха в ръцете си общинските работи; силата им произлизаше и от богатството, и от подкрепата на гръцката църква и на турската власт. Те се срамуваха от българската си кръв и се мъчеха — главно чрез подражание — да се приобщят към гърците. Упорито се държаха за гръцките думи, които знаеха, но тъй като те не бяха много, изопачаваха българския си говор, изговаряйки думите с гръцко произношение, а когато и това не стигаше, измисляха несъществуващи гръцки думи (викаха например „боба̀“ на бащата, „нинѐ“ на майката, „нѝни“ вместо бате, „дзидзѝ“ вместо кака…) и в ушите им тези изопачения звучаха като връх на благородство.

„Елините“ живееха в отделни махали, най-много бяха в Мангърската, и трудно допущаха между себе си нов човек. За да станеш „елин“, не стигаше да натрупаш богатство; трябваше с още нещо, поне отиване на хаджилък, да се отделиш от тълпата и — най-главното — да усвоиш „елинския“ начин на живот. Георги Силдаря бе достатъчно богат, за да бъде приет от „елините“, без особена мъка можеше да стане и хаджия, но не само че не правеше опит да се приобщи към тях, но напротив — презираше ги и с неспирна охота разнасяше из града злъчните и подигравателни слова, които се раждаха от неговото презрение. Защо? На този въпрос Тахир ага не намираше приемлив отговор.

Втората и по-голяма класа бяха „торлаците“, простолюдието. Необразовани, но работливи, те имаха земеделието, занаятите и търговията. Имаха още и глумливото самочувствие, с което носеха прикаченото им от елините име. „Торлак“ — на турски нещо средно между „простак“ и „селендур“ — не беше прозвище, което да те накара да се тупаш в гърдите, да се хвалиш. А те не само си викаха торлаци, но го изричаха точно с толкова гордост, колкото незачитане влагаха в „елини“.

Георги Силдаря напълни чашките, остави стъкленицата и се облегна на везаните възглавници.

— Вие, турците, отдавна сте между нас, войводо, но още не сте се научили да ни разбирате. — Докато го слушаше, Тахир ага си помисли, че в думите му има добре пресметната нападка. Турците са между българите — не беше ли това едно прикрито напомняне, че тази земя е българска и че турците са ябанджии? Помисли всичко това Тахир ага, но предпочете да не се обажда. А домакинът продължи: — Какъв български първенец е човек, който се срами от езика и рода си, съска и се назовава „елин“?

— Не името прави човека — напомни аянът. — Виж как е при нас: „коджа“ и „балабан“ се зоват само хайти и пехливани.

— Не името, а родът, войводо. Френките са по-окумуш от вас, турците. Но кажи честно, ти ще уважаваш ли един турчин, който, за да покаже, че е окумуш и акъллия, захване да се нарича френк?

Ахмаклъкът пак остана за турците, но аянът, като не искаше да задълбава по тази обида, гаврътна чашката си, изсумтя едно „Б-р-р-р, люта е пущината!“, избърса мустаци с опакото на ръката си и насочи приказката към онова, за което беше дошъл:

— Аз не съм виждал френк, но и ние не сме чак толкоз серсеми, Георги Силдар. Това може да ти го каже и твоят приятел Генчо Къргов.

— Няма такъв човек между приятелите ми — рече Силдаря, но Тахир ага забеляза, че наостри уши.

— И да не ти е баш приятел, сигурно си чувал за него. Генчо Къргов, хайдутина.

— Чат-пат съм го чувал — неопределено призна другият. — Е, какво за Генчо Къргов, войводо?

— Той също имаше себе си за акъллия, а нас за серсеми. И сега земята пие кръвчицата му някъде по Чукарите…

— Разкажи, разкажи — подкани го Силдаря, докато пак напълваше чашите. — Разкажи да чуем.

И Тахир ага разказа. Мъчеше се гласът му да звучи спокойно, и равнодушно, ала въпреки волята му в него преливаха радост и възбуда.

Научил Тахир ага, че войводата Генчо Къргов отдавна дебнел да обере хазната, дето трябвало да дойде от Елена, да мине през Сливен и да продължи към Стамбул. Научил и решил такъв кюлаф да скрои на хайдутина, че да му върне тъпкано за всички досегашни зулуми. По околни пътища проводил в Елена осемте си най-добри нишанджии с Кула Колаузин начело; двама си останали в дрехите на заптиета, други двама се пременили като хазнатари, петият — като колар, а останалите трима се скрили в колата на мястото на махмудиите и акчетата (защото, хелбете, парите не пътували със същата кола). Уж двама пазачи, пък те — осем, и то отбрани и подбрани и с оръжие за цял табор!

Та потеглила мнимата хазна със салтанати от Елена, пълзяла, що пълзяла през Балкана и на Демир капия^[1] насреща й — Генчо Къргов: „Дур! Теслим!“^[2] Обаче криво си бил направил сметката хайдутинът — колата наистина спряла, но не за предаване, а за да заговорят шишанетата. Още първият куршум пронизал гърдите на хайдушкия главатар. Момчетата му наскачали — били, казват, до осемдесет души! — и захванала страшна пукотевица. Две заптиета и до една дузина от Генчо Кърговите кеседжии паднали ранени. Е, хайдутите успели да вдигнат ранения си главатар — нали все пак били десет срещу един! — и се измъкнали. Но на Генчо Къргов песента му е изпята: куршумът комай улучил главната му жила, защото кръвта като шадраван шуртяла из раната.

— А хазната? — запита Георги Силдаря.

Тахир ага се ухили самодоволно:

— Утре по пладне ще бъде тук. През Казан, не през Демир капия. Тръгнала е днес на обед с татарите^[3] и никой няма хабер какво се намира в обикновените кожени торби. — Аянът пресуши чашката си. — Е, Силдар?

Преди да каже оценката си, домакинът зададе още един въпрос:

— Хората ти уверени ли са, че е бил Генчо Къргов, войводо? Чувах, че този Генчо не върлувал из нашите балкани, запилял се бил някъде.

— Няма грешка, Силдар.

Георги Силдаря сипа ракия на госта, подкани го да пият, после някак унесено си поигра с празната чашка. И когато заговори, беше непривично сериозен, а думите му — пак непривично претеглени:

— Свалям ти шапка на ума и хитростта, Тахир ага. Да бях ваш падишах, сераскир щях да те направя. Защото ти не си юрушджия, а премисляш отдалеко нещата и ги изпипваш по куюмджийски. Такъв човек като тебе може и големи войски да води, и големи битки да печели.

Макар ракията да беше поразмътила главата на сливенския аян, той усети нещо неизречено в думите на Силдаря. Повтори си ги на ум, а после се зарови да открие какво толкова бе премислял Силдаря, преди да ги изрече (зер искрените похвали идват направо от сърцето и не се нуждаят от предварително премисляне). И налучка разрешението на загадката: Тахир ага се радваше на победата, постигната от неговия ум, докато Георги Силдаря хвалеше само ума.

— Не те чух да речеш нещо за победата, Силдар…

— Спечелил си я с акъл, войводо, и имаш право да й се радваш.

— А ти?

Георги Силдаря помълча.

— Не мери себе си и мен с един аршин, Тахир ага. Ти си господар, аз — роб. Знаеш, победата на роба не радва господаря.

— Ще рече: и победата на господаря не радва роба.

— Казах ти, не мери с един аршин. За вас, господарите, хазната е свещено право на султана; за раята обаче тя е охтика и нови кръпки върху потурите. За вас Генчо Къргов е обирник по друмищата, царски душманин; за раята е юнак и закрилник.

Усети Тахир ага как кръвта се качва в главата му. Не от дръзките приказки — очакваше ги и точно заради тях бе дошъл. Но с тия думи гяуринът успя да отрови и помрачи радостта му. Ала почакай, Тахир ага може да обърне и другия край. Още мъничко да го предизвика, още съвсем мъничко, докрай да се разкрие, па…

— Ти си от раята, нали?

Другият го погледна и произнесе бавно:

— Аз не съм мюсюлманин, но съм верен поданик на падишаха, войводо.

Измъкна се, дявол да го вземе! Георги Силдаря съвсем не бил чак толкоз безразсъдно буен, както го мислеше аянът.

Тахир ага остана още около половин час — не искаше да покаже, че бе дошъл само с хвалбата за победата си над прочутия хайдутин.

Когато си тръгваше, Силдаря не беше забравил, та настоя да изпрати с него като придружник сина си Бяно.