Цончо Родев
Тътени (49)

8

Откакто преди три-четири години хаджи Нойко загуби разсъдъка си, гостите в неговия дом значително оредяха — е, каквото и да е, не е баш много приятно да седнеш на една софра с луд човек. Понякога се случваше цели недели да се изнижат, без външен човек да прекрачи прага им. И затова беше особено събитие за дома, когато в понеделник той бе споходен на два пъти от посетители.

Пръв дойде таксидиотът Партений. Появи се някъде в късния предиобед; часът беше добре избран — тогава хаджи Людскан, първородният Хаджинойков син, и по-малкият му брат Стефан бяха по своите мъжки и търговски работи из чаршията, та отсъствието им даваше по-голяма сгода на калугера да поговори с храненицата, без да бъде смущаван от други лица.

Партений влезе в двора и се огледа. В къщата се мяркаха шетащи жени, а долу до стълбата, отвеждаща към хаета, хаджи Нойко седеше на трикрако столче, припичаше се на галещото есенно слънце и чертаеше нещо с върха на тояжката си по каменната настилка на двора.

Монахът прекоси двора и, ще не ще, трябваше да мине покрай развалината на видния някога сливенски първенец. Знаеше от опит, че хаджията няма да го разбере, но все пак каза, минавайки, едно:

— Добър ден, дядо хаджи.

Старецът не вдигна глава. Тояжката му продължи да описва непонятни фигурки върху камъните, а устните му редяха безмислено:

— Адикала, гвадикала,

двата царя, царафина…

Партений послуша нелепия му брътвеж, после сви рамене (имаше едновременно съжаление и отвращение в този негов жест) и като държеше полите на расото си се изкачи на хаета. Има̀ сполука — посрещна го Неда. Момата му целуна ръка, а калугерът я изгледа с любопитство — за това момиче бе преритал, непрокопсаникът Евтим, а баща му — чудо на чудесата! — беше отворил обкованите си ракли не да слага, а да вади пари.

Неда минаваше за една от първите по хубост моми на Сливен. Висока беше тя и едра, с онази едрина, която излъчва сила и здраве, но и с напетост и пъргавина, а не тромава и грубовата; такава кръшна едрина и такава набъбнала моминска гръд показват утрешна стопанка-въртокъщница и майка на цяла сюрия здрави дечурлиги. Главата й отговаряше на снагата — широколика, тъмнокоса и черноока, забучила гарваново крило над челото и втикнала маслинки под тънко изписаните вежди, бузите покрити с руменец, който достига чак докъм ушите, а на брадичката — трапчинка. Поогледа я Партений, но природата му беше такава, че не се впечатляваше от женска хубост, та в себе си я оцени като „селендурка“, а за Евтим и баща му си рече едно: „Да им се чуди човек на акъла…“ Ала гласно каза с всичката благост, на която беше способен:

— Ела, Недо, ела. За тебе съм дошъл, да поприказваме. В чуден сън те видях нощес и като го разтълкувах, разбрах, че сам господ-бог наш ми е показал какво щастие е отредил за тебе. Дошъл съм този сън да ти разкажа…

Неда, макар и зачудена, му отвърна почтително:

— Къде да дойда, отче? Може и тук да ми кажеш съня си.

— Не бива, дъще — хитро я смъмри той. — Ако такъв сън се чуе и от други уши, не се сбъдва. Ей там, долу да отидем, до сайванта.

Слязоха по стълбите и отидоха към сайванта, пък не видяха как умопобърканият старец веднага зад тях надигна от столчето своето високо и жилесто тяло и се промъкна тъй, че само една дъсчена стена го делеше от двамата…

— Сънувах те булка, Недо — подхвана дружелюбно монахът. — Булка с чудна премяна, а прикята ти в десет талиги не се събираше, та трябваше и сватбарите да носят една част на ръце.

— Накъде биеш, отче? — засмя се Неда и трапчинките на лицето и станаха три — по една и на бузите. — Да не си дошъл като сватовник, да ме искаш жена на някого?

— А, сватовник. Не е моя работа да ставам сватовник. — Последното, което Партений имаше да урежда в този дом, беше да предлага на Неда венчило. — Ама такъв чеиз видях в съня си, Недо, че дори на мене, чуждия на земни суети божи служител, свят ми се зави.

Трапчинките изчезнаха. Момата поклати глава:

— На друга е бил този чеиз, отче. Е, ако ми излезе късметът, и аз няма да съм с празни ръце — добър и щедър към мен е бил винаги пастрокът ми, но чак десет талиги…

Ако не мразеше да се докосва до жена, Партений можеше и да я потупа ласкаво по рамото. Но се задоволи да каже подкупващо:

— Да имаш такъв чеиз зависи само от тебе… Има една работа…

— Кажи я тази работа, отче. Макар че не вярвам да ме пуснат вън от къщи нито татко, нито бате Людскан. Никаква не съм им аз, ала те ме имат за родна дъщеря и сестра…

— Там е майсторлъкът я — щракна пръсти монахът, — да уредиш да те пуснат. Останалото е в кърпа вързано.

— Ти само едно не ми каза — засмя се пак момичето. — За работата, дето се плаща с талиги чеиз.

— На хубаво място те викат, Недо. В дома на първия измежду християните в града — чорбаджи Димитраки…

Усмивката не слезе от устните на Неда и това се стори добър знак за посредника. Тя каза:

— Хайде холан, отче, цял Сливен знае как плаща Димитраки чорбаджи на аргатите и измекярите си.

— Не слушай ти хората. Плащането е според работата. Ти ще се грижиш само за Евтим, сина на чорбаджията. Загрижен е баща му, Недо. С лоши другари се е събрал Евтимчо, по кръчми и по разни жени е тръгнал. Боли го Димитраки бащиното сърце, та е готов мило и драго да даде, за да…

Не успя да завърши. Пребледняла, Неда го прекъсна:

— Ти… ти… Божи служител… Смееш да ми предлагаш…

С обидата Партений все пак щеше да се справи. Но заедно с нея върху главата му — в съвсем буквален смисъл — се стовари и друг знак на недоброжелателство. Това беше тояжката на лудия старец; ударите й се посипваха върху Партений толкова чевръсто, та монахът се увери, че повредата на ума съвсем не означава и повреда на ръката. Опита се да се брани с ръце, но безуспешно; помъчи се и да моли за пощада, но не успя да проговори — един удар на тоягата беше попаднал върху бузата му, та устата му беше пълна с кръв (по-късно калугерът щеше да разбере, че е загубил и един кътник). Тогава Партений направи единственото, което му оставаше — запретна полите на расото си и с все сили затича към портата. И този път му се стори безкраен, защото върлинестият старец и неговата сопа го съпроводиха до самото му излизане.

Партений оцеля и това в края на краищата беше най-важното за него. Но такава градушка от удари беше понесъл, че той после напразно се мъчи и не можа да си отговори на този въпрос: въобразил ли си беше или наистина бе чул, че с най-последния удар безумникът-старец не бъбреше своето шантаво „адикала, гвадикала…“, а бе изсъскал:

„А това пък е за оня, дето те е пратил!…“

* * *

Следобед, когато у хаджи Нойкови дойдоха Бяно и Манол, навред царуваше обичайният ред, в къщата пак се мяркаха шетащи жени, само хаджи Нойко не седеше до стълбата, а се бе преместил до дувара под кьошка — там сега грееше слънцето. Двамата млади Силдаровци се отбиха при него, поздравиха го почтително и докато той си редеше безсмислените приказки, наведоха се и му целунаха десницата. Изглежда, че междувременно от къщата ги бяха забелязали, защото като тръгнаха нататък, хаджи Людскан вече ги приветствуваше от хаета и ги викаше с ръка.

От баща си Людскан бе наследил не само имота, търговията и старшинството в дома, но беше и „одрал кожата на баща си“: на тридесет години той беше вече така сух и жилест, със същото продълговато лице и гъсти мустаци, както хората от край време помнеха хаджи Нойко.

Посрещна Силдаровците на хаета и се здрависаха Людскан хаджи Нойков не беше много по-стар от тях, нямаше повече от пет-шест години преднина пред Бяно, но те се отнасяха към него с подчертано уважение — дали заради хаджийството (някъде около Голямото чумаво баща му го бе взел със себе си на Божи гроб), или защото бе наследил острия като бръснач ум на хаджи Нойко — сами не можеха да определят. Влязоха тримата в собата и се настаниха по миндерите, жените поднесоха сладко и кафета и както изискваше обичаят, докато не изсърбаха кафетата, разговорът помежду им не излезе от катадневни новини.

Празните филджани прибра Неда. Поздрави чинно и двамата, но по-дълбокият поклон беше за Манол, освободителя й.

— За нея сме дошли да говорим, хаджи — подхвана Бяно, когато изпратиха девойката с поглед.

Отговорът на Хаджи Людскан ги свари неподготвени:

— Хо! И вие ли! — прогърмя той. — Днес става голям алъш-вериш около нашата Недка…

Двамата братя се спогледаха и Манол, по-припреният от двамата, понечи да се надигне, казвайки:

— Е, хаджи, щом сме изпреварени…

Прекъсна го гърленият смях на стопанина:

— Не съжалявайте, хич не съжалявайте, че сте изпреварени! — кискаше се той, докато правеше знак на Манол да седне отново. — Онзи, дето ви изпревари, едва не си остави кожата тука…

И им разказа за злополучното гостуване на Партений.

— Боже! — вдигна очи към небето Бяно. — Как търпиш такива мръсници и сводници да се зоват твои служители?

— Грехът е колкото негов, толкоз и на онези, които са го пратили — рече, вече сериозен, хаджи Людскан. — Е, говорете сега вие. Какво имахте да ми кажете за Недка?

Усещаше се, че отнапред гледа доброжелателно на мисията им. Доловил това, Бяно похвали Неда, а после надълго и нашироко разказа за приятеля си Мавроди Коджакара — за нещастията му, за бедността, но и за трудолюбието му. Хаджи Людскан го изслуша търпеливо. И остана доволен от словата на Бяно.

— Чувал съм за Мавроди — заговори той, — но не го познавам.

— Поне кажи хубаво или лошо си чувал, хаджи — вметна Манол.

Домакинът отговори на откровеността с откровеност:

— Чувал съм за него от тате, а той пък от вашия баща, царство му небесно. По завераджийско време бях чувал. Бай Георги Силдаря е слагал Мавроди между онези, които, стига да има кой да ги събере повече, ще карат ушите на султана да пищят, когато споменават пред него думата българин.

Откровеността си е откровеност, но хаджи Людскан съумя да си каже думата така, че да не проличи добро или лошо оценява Мавроди по онова, което е чувал за него. А такива времена бяха тогава, че и братята предпочетоха да не изискват от него да се уточни.

— Не искам да ме разбереш погрешно, Бяно — заговори отново Людскан след кратко смълчаване. — Вярвам на всяка дума, която чух от тебе, но ще поразпитам за жениха. Длъжност ми е да го сторя, защото за мене Неда е като сестра и повече от сестра. — Бяно кимна: не, не се обиждаше, пък и тази проверка си беше по правилата. — Ама…

— Аха! — с недоволство го прекъсна Манол. — Има, значи, и едно „ама“…

— Има — кимна хаджията. — Ние не говорим за топ аба, че да я караме така: давам — вземам. За жив, човек говорим, та ще трябва на още двамина думата да чуем.

Той отиде до вратата и повика Неда, но поотпусна гласа си, та Бяно се запита дали момичето е на двора, или на Карандила… Не, дори на двора не била, най-много в съседната стая — толкова бързо се появи тя. И навярно с непогрешимия си женски усет бе догадила какво ставаше в собата, защото, румена изобщо, сега пламтеше така, че не барут, а прахан да допреш до лицето й, и ще пламне.

— Ела, влез, Недке — подкани я Людскан. Наистина я обичаше, инак не би могъл да събере толкова нежност в грубия си глас. — Ама ти май се досещаш за какво са ми приказвали тези приятели, а?

Червенината сега обхвана комай и косата й, Неда не можа да отговори, та кимна няколко пъти с глава.

— То, както виждам — продължи поразвеселен хаджията, — невям е излишно да те питам дали си съгласна…

Момичето не произнесе нито дума, но всичко у нея издаваше не само съгласие, но и желание.

— Добре, добре, иди си — смили се над нея хаджи Людскан, — тя твоята е ясна. — Но когато девойката вече се шмугваше през вратата, викна подир нея: — Ей, слушай! За Мавроди Коджакара приказваме, да нямаш някого другиго на ум?

Тя беше излязла на хаета, но се върна и подаде глава:

— За него я! Нали зная, че бате Бяно му е пръв другар!…

И хлопна вратата по средата на последната си дума.

— Вижда се, на венчило отива работата — доброжелателно каза домакинът и доволно потри ръце.

— Но ти спомена, хаджи, че трябва да вземем думата и на още някого — напомни Бяно.

— Така е — потвърди хаджията. — Почакайте тука, аз ей-сегичка ще го доведа.

Доста се позабави като за „ей-сегичка“, но все пак го доведе. Беше хаджи Нойко, който клатеше равномерно глава и си подпяваше:

— Иди, мини, Дудо мини,

трийором, съдиком,

крушкиле, пайделе,

дзънгалата пос…

Двамата братя се изправиха, за да посрещнат стария човек, но си размениха по един недоумяващ поглед, после попитаха с очи и хаджи Людскан. А той настани баща си на миндера и им отговори с някаква особена дяволитост в гласа:

— То, ако помислите, неговата дума е най-важната. Нали той прибра Неда, той й стана за баща и майка…

— Да, ама… — започна Бяно, пък се стесни да каже каквото имаше на ум и сам прекъсна думите си.

И тогава хаджи Нойко престана да люлее глава и каза ясно:

— Какво? Вие май не сте на същия ум, а?

Двамата Силдаровци като подкосени се стовариха на миндера. И Бяно, по-съобразителният, пръв догади истината: четири години наред хаджи Нойко се бе преструвал на луд, и то така, че бе заблудил не само враговете, но и приятелите си!^[1]

— Слава на бога! — прекръсти се благоговейно той. — Поне тебе е пощадил, дядо хаджи, избавил те е от позорната гибел.

Сгърчи се лицето на хаджи Нойко.

— Слава на бога, но не и на мене — тъжно издума старият човек с мекия си глас. — Когато си мърморя: „Иди, мини, Дудо мини…“, аз честичко се питам дали съм за завиждане, че оцелях. И с годините като че ли все по-често завиждам на вашия баща.

— Не говори така, тате! — смъмри го Людскан.

— А то си е така — продължи старецът. — Георги Силдаря увисна на въжето, но остави име на юнак. А аз ще оставя име на… — Скръбно сви вежди и не завърши. А след малко подхвана отново: — Хайде, да говорим сега за другото, което ви доведе тука!

— Ние дойдохме да… — започна Бяно, но хаджи Нойко го прекъсна:

— Знам, знам, всичко знам. Людскан сколаса да ми разкаже.

— Тогава?

— Давам я, тъй да кажете на вашия Мавроди. Помня какво ми казваше още Георги Силдаря за него, сетне и сам попитах тогоз-оногоз. Давам му я! И не му я давам като просякиня — за щерка имам аз Неда и като щерка придан ще й дам. Людскане!

— Кажи, тате.

— Имотите към Сотиря^[2] и Каваклий^[3] до колко може да дойдат?

— Мисля… мисля ще направят към осемдесет дюлюма.

— Хубаво. Ще вземеш и от другаде двайсет и ще ги дадеш на Недка. Сто дюлюма земя, това ще е зестрата на нашето момиче.

Манол зяпна с любопитство към Хаджи Людскан — синът на хаджи Нойко имаше име на стиснат човек. Но с нищо не се издаде хаджията, само грохотният му глас прозвуча по-приглушено, когато отговори:

— Добре, тате. Недка ще ги има тези сто дюлюма.

— А вие — обърна се старецът към двамата Силдаровци — ще забравите, че дядо ви хаджи Нойко може и с разум да приказва. Само още един единствен път бива да си го спомните — ако решите, че Мавроди трябва да го знае.

— Мавроди Коджакара трябва да го знае, дядо хаджи — рече веднага Бяно, — и няма да го издаде. Корав човек е той, през огън е минал, такъв знае да пази и своите, и чуждите тайни. — После добави по-меко: — Пък и невям не е редно едно семейство да започва с лъжа…

Старецът го изгледа продължително и кимна:

— Прав си, сине. Е, кажете на Мавроди, но го предупредете да внимава. Дори като ме срещне, нека не се издава. А сега вървете си, момчета. Ако някое мекере ни е видяло да се събираме, ще има да се чуди какво ли толкоз сте си говорили с един чалдисан… — Силдаровците му целунаха ръка и се отправиха към вратата, а той им подмигна лукаво и занарежда глумливо: — Адикала, гвадикала, двата царя, царафина…