Метаданни
Данни
- Серия
- Тътени (1)
- Включено в книгата
- Година
- 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,9 (× 65гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и допълнителна корекция
- Диан Жон(2011)
- Корекция и форматиране
- taliezin(2011)
- Допълнителна корекция
- moosehead(2018)
Издание:
Цончо Родев. Тътени
Рецензенти: д-р Николай Генчев, доц. Елка Константинова
Редактор: Никола Джоков
Художник: Добри Янков
Художник-редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Найден Русинов
Коректор: Трифон Алексиев, Донка Симеонова, Тодор Чонов, Ева Егинлиян
Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1980
Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив
История
- —Добавяне
- —Корекция на правописни и граматически грешки
4
Зафирка извади с дилафа две царевици от жаравата, поръси ги със сол и подаде едната на Божура. Като ги прехвърляха от ръка на ръка, приятелките впиха бели зъби в тях. И личеше, че царевицата им се услаждаше…
— Ще очушкам от този мисир — рече по едно време Зафирка — и ще запазя да го сваря на Андреевден. Ще ми се тогаз пак да го опиташ, ама… ама да не си сама…
Божура беше разбрала, че разговорът заобикаля нещо важно, та я подкани:
— Хайде, казвай нататък. И не ме прави на будала. С кого ти се ще да съм на Андреевден?
Гостенката се засмя от сърце.
— С мъж и стопанин…
— Ей, много била бърза бе, тази унука на дядо Танас Нишанлията! Отсега до Андреевден! Че то и два месеца няма дотогава…
— Излезе ли му на човек късметът, то и за по-малко от месец се подреждат работите.
Усмивката на Божура застина на лицето й. Девойката се вторачи в приятелката си.
— Ти май имаш нещо на ум. Казвай с кого искаш да ям мисира.
— Тази сутрин видях един. Хубав мъж. Е, да не си помислиш, че е като начѐрвена и набѐлена кадъна. Мъж ти казвам.
— Като пехливанин, а?
— Ако рече да се бори, и баш-пехливани не ще му устоят. Той е туй, ама и още нещо. Силен, пък с лице на мъдрец. И с доброта, и с ум не като за годините му.
— Поне знаеш ли името му? На този, дето си ми го избрала?
— Знам. Бяно му думат. Бяно Абаджи. Баща му имаше дюкян на Аба пазар. Георги Силдаря, дето турците го обесиха по Заверата, помниш ли? Е, Бяно Абаджи е на Георги Силдаря син.
Божура притвори очи. И го видя: стегнат и чист млад човек пред дюкяна на Георги Силдаря, със свенлив поглед, сякаш излязъл от икона светец. А по-рано пак като светец в дюкяна на Топракчиеви пое чужда вина върху себе си…
— И ти май го знаеш — сепна я Зафирка.
Божура нито отрече, нито потвърди. А попита друго:
— Сложи си ръката на сърцето и кажи: видяла ли си тази сутрин Бяно Силдаря или някой тайничко ти подшушна да говориш с мене?
— Е ти пък…
— Кажи, кажи! Хайде, нека да не измисляме…
— Не биваше да ти казвам, ама… Е, подшушнаха ми…
— Кой?
— Трънка, Бяновата сестра. Дето е омъжена в Клуцохор за наш Пею Смеденов, втория ми братовчед по майка.
— Карай де! Не чакай да ти тегля думите с ченгел…
Зафирка огледа едва нахапаната царевица в ръцете си. Изстинала беше, не ставаше за ядене, та я мушна пак в жаравата.
— Ако щеш вярвай, ако щеш — недей, ама няма нищо за разправяне. Бях онзи ден у Пеюви. И от дума на дума, кака Трънка спомена, че Бяно те имал на сърце. Точно тъй рече: „Бяно има Божурка Стефанова на сърце.“ Ама не разбрах да се натискат много-много да стане работата между Бяно и тебе…
— Защо? — прекъсна я Божура. И като видя, че Зафирка гузно прехапа устни, сама рече: — Не се натискат заради чичо, той ги отблъсква от мене. Познах ли?
Умълчаха се. За да се спаси от неловкото положение, Зафирка измъкна царевицата от ръцете на приятелката си и я мушна в жаравата. Божура не забеляза нищо — гледаше пред себе си, пък не виждаше.
— За пръв път се случва някой да ме поиска. На години за женене съм, ама на̀, не съм чувала друг път да съм някому на сърцето…
Нека припомним, че по това време Божура Стефанова беше на шестнадесет години. Но нека припомним още, че тогава девойките се омъжваха твърде малки, почти деца, а на осемнайсет-двайсет години вече оставаха „стари моми“.
— Пръв път ли? — закачливо попита Зафирка. — Да ти кажа правичката, ти така оперено ме подхвана, че хич не личеше да се оправяш за първи път със сватовници…
Гостенката обаче не обърна внимание на подигравката в думите й. И само добави по-скоро на себе си:
— За пръв път, ми се случва. И признавам, туй е особено чувство. Да иска някой да те заведе под венчило, с тебе да му се ще да прекара до края на живота си…
— Хубаво приказваш. — Зафирка я гледаше с любопитство. — Ама ей тъй, невям не се отнася за тебе. А Бяно? Лежи ли ти той на сърцето?
Божура сви рамене:
— Коя от нас се омъжва за онзи, който й лежи на сърцето? Ти самата знаеш ли такава измежду нас, дето да си е имала изгора на сърце и негова жена да е станала? Чувала ли си за такова чудо между майките ни, между бабите ни и между бабите на бабите ни? — Сега вече Божура тъжно клатеше глава. — Така е било с другите, така ще бъде и с мене. Пък и никой не ми е на сърце. И няма как да ми е на сърце — ние, християнките уж не живеем в хареми, зад решетки, ама в същност и ние си имаме решетки, дето ни вардят от света…
— Значи Бяно…
— Хубав е Бяно. Още умен и добър е. Само че… Е, ако светът беше подреден другояче и ние сами избирахме мъжете си, нямаше да избера Бяно Силдаря. Не ме питай защо. Може би… Може би защото просто не ми е на сърце…
Божура скочи и бърз-бързо се отправи към вратата. Зафирка не се опита да я спре, а я съпроводи навън.
Зад тях миришеше на прегоряла царевица.
* * *
От вълнение ръцете на Жечка изпуснаха бакърчето и то с весел звън се изтъркаля по наредения в различни фигури калдъръм. Когато се извърна, вечно сивото й лице сияеше от радостен майчин трепет.
— Искали са те? Някой те е искал за своя жена и стопанка?
— Искаха ме — отговори Божура. — Ама чак толкоз ли е за чудене, мамо? Не съм вече малка.
— Казвай де! — сопна се майката. — За кого те искаха?
— За Бяно Абаджи. Син е на Георги Силдаря, дето преди три години Тахир ага го…
Чу майката името на Бяно Абаджи и пламъчето, лумнало за късо в очите й, мигом угасна. А лицето й стана по-пепеляво от всякога.
— Знам го — въздъхна Жечка. — Вярно е, обедняха в последните години. Ама ние с тебе най-добре знаем, че не богатството прави хората хора. — Не спомена името на девера си, но двете се разбраха. — Нищичко няма да излезе от тази работа, Божурке. Чуе ли чичо ти името на Силдаря…
— Мене искат хората, не чичо!
— Нищо не можеш стори без неговата благословия. Послушай ме, дъще, не отваряй уста пред чичо си. Ще сториш зло на момчето — чичо ти хем няма да те даде, хем така ще го нагласи пред аяна, че Сливен ще му се види тесен…
Дъщеря й я послуша. И никога не спомена името на Бяно Абаджи като жених.