Цончо Родев
Тътени (37)

8

Трябваше да се срещне с един надвит в борбата, с един затворник, а се чувствуваше неспокоен и припряно крачеше напред-назад из стаята. И когато бравата на вратата прищрака, той спря и се подпря на стената, тури ръце зад гърба си, за да прикрие нервното потреперване на пръстите им. Но влезе само хаджи Молла; уж с привичната си прекомерна почтителност беше, пък нещо ново светеше в сините му очи.

— Къде е затворникът? — попита Тахир ага.

— Отказа да дойде, аян ефенди.

— Какво-о-о? — проточи аянът, не повярвал на ушите си.

— „Тахир ага ми беше дост — вика, — не мога да се явя при него така, с брада от три недели. Или ми доведете берберин, или само пречуканото ми от лобут тяло ще занесете при агата.“

Тахир ага прихна да се смее. Беше трескавият смях на човек, който е получил неочаквана отсрочка пред нещо трудно и мъчително.

— Вари го, печи го, Георги Силдаря си е Георги Силдаря — изговори задъхано, все още странно зарадван. — Джелатинът вече сапунисва въжето за врата му, пък той за брадата си се загрижил! — Сетне, като се поуспокои, запита: — Е? Прати ли му берберин?

— Пратих му, аян ефенди — отново се поклони хаджи Молла. — Но ако съм сбъркал…

— А, не! — спря го аянът. — Защо, нека да го обръснат, та после го доведи. С половин сахат време нищо няма да пропадне.

Повъртя се още Тахир ага и все за едно мислеше — как да се държи с тоя гяурин, когото бе уважавал и бе чувствувал приятел. Най-сетне избра — ще остави Георги Силдаря да определи как ще се отнасят помежду си. Ако Силдаря се вайка като попишманил се виновник, той ще му отговори с държане на строг съдник; ако напомни достлука им, за да проси милост, аянът ще го подсети за завераджийското шушукане; ако обаче си е опазил достойнството, ще е заслужил достойно държане и към него. Всичко нека зависи от Силдаря, така е най-добре.

И Силдаря даде отговор на Тахираговите въпроси. Когато го доведоха, той спря до вратата, ухили се и каза:

— Стана тя, каквато стана, Тахир ага. „Яамурдан качаркен, долуя тутулдук“^[1], както викат вашите.

Нито покаяние, нито молба за снизхождение — Георги Силдаря само изричаше очевидното, и то спокойно, шеговито, без хленчене.

— Буйрум, Силдар!

Затворникът не помръдна от вратата и се усмихна:

— Първо да се разберем за хумбата. Дошло е време за умирачка, ама не ми се мре долу, сред мрак и зловоние, тъй да знаеш. За нявгашния достлук само туй ти искам, да не ме унижиш със смрадлива смърт в хумбата.

— Обещавам! — рече аянът и тази единствена дума бе достатъчна за Силдаря, защото той пристъпи в одаята и повече не спомена хумбата; така, с това мълчаливо признание на честността на думата му, той още повече раздразни раната, която и без това пареше гърдите на турчина. — Буйрум! — повтори Тахир ага и посочи миндера до себе си. — Седни тук, Силдар. Ще поприказваме, ще пием по една ичкия…

— Ичкия? — засмя се затворникът, докато свойски се настаняваше на посоченото му място. — Каква ичкия у един правоверен?

— Не отстъпва на твоята скоросмъртница. — Тахир ага намери сили да се пошегува. — Само че твоята е ракия, а моята — остарял шербет…

Позасмяха се — и двамата си спомниха часа, когато Силдаря бе пуснал този лаф. Скръстиха крака на миндера в ъгъла, разтичаха се слугите за ракия и мезета, за тютюн и чибуци. Чукнаха се и пиха: ръката на аяна потреперваше, на затворника — не.

Пресегна се агата, взе любимия си янтарен чибук и се залови да го пълни; не че толкоз му се пушеше, но не знаеше как да започне приказката. Разговора поде Георги Силдаря, и то със същите думи, с които влезе в стаята, и със същата спокойна глумливост в гласа:

— Стана тя, каквато стана, Тахир ага. И ще става, каквото е било писано да става. Ама ти, ески дост^[2], не гледай така гузно настрана — аянството ти е занаят, ще си гледаш работата.

— Не ми е лесно да си гледам работата — изпъшка турчинът. — Сам рече: ески дост, пък аз трябва…

— Бъди рахат, то се подразбира от само себе си — успокои го затворникът. — Утеши се с такава мисъл: ески достове бяхме и вчера, пък аз се готвех буна да вдигна срещу властта ти, с пушка в ръка против твоите низами да изляза. Хайде, не чакай подкана, налей още по едно.

Аянът наля и двамата отново изпразниха чашките.

— Може ли да те попитам едно-друго, Тахир ага? С единия крак съм в трапа, та няма защо да криеш от мене.

— Питай. Ако мога — ще ти отговоря. Пък после… после комай и аз имам да питам едно-друго.

Георги Силдаря беше уж все така спокоен, но чертите на лицето му леко се изостриха, когато продума:

— Преди няколко месеца проводихме наши, български пратеници отвъд Дунава. Хабер носеха нататък и с хабер трябваше да се върнат. Да знаеш какво стана с тях, войводо, защо нито дойдоха, нито вест пратиха?

— Избити са, Силдар, до крак са избити.

Тежка, много тежка въздишка. И после:

— Сигурно ли го знаеш, Тахир ага?

— Съвсем сигурно. Били са седемнайсет души от Шумен, Търново, Казан, Габрово… Аз запомних имената само на хаджи Иван от Осман пазар и на хаджи Михалаки Чорбаджиоглу от Филибе. Събрали се в Свищов, преминали скрито Дунава и се срещнали с оня капасъзин Ипсиланти в Зимнич. А пашата на Силистра бил подушил вече работата и ги чакал на пусия. Когато стъпили на отсамния бряг на Дунава, пропукали пушките, после се разиграли и ятаганите. И нито една глава не останала върху раменете.

— Нито една? А придружниците им?

— И те, Силдар. До крак.

Българинът замълча, вдигна десница и се прекръсти.

— Бог да ги прости и да прибере душите им при себе си. Загинали са те безславно, макар и за славно дело. — Помълча малко Силдаря, ала имаше още да пита: — Я кажи как се развиха работите из Влашко и Молдовията, войводо.

— В началото Ипсиланти нахлу откъм Московията, Тудор Владимиреску поведе своите хора от Падеш — то е градче някакво в западно Влашко, — Савата Бинбаши се разшета около Букурещ. Ама после московският цар се разбра с падишаха и онези там се надрискаха, особено Едноръкия^[3]. Изпокараха се помежду си, а ние довършихме работата.

— Да си чувал нещо за Индже Стоян войвода?

— Как не! — с уважение рече Тахир ага. — Инджето се е показал пръв юнак, а с него и Колю байрактар. Какви хора се извъдиха тези наши сливналии бе! — цъкна няколко пъти с език аянът. — Във войската на Ипсиланти — сливналии. С Тудор Владимиреску — пак сливналии. Със Савата… Какво ти, разправят някои, че сам Савата Бинбаши бил тукашен. Също и на юг, при гърците. И там най-големите бабаити — сливналии. Знаеш ли как викали гърчулята, когато искали да кажат, че някои са храбри хора? Селимниоти, ще рече — сливналии.

— Щеше да кажеш нещо за Индже Стоян — напомни българинът.

— А, той ли? Водел българите, дето върлували около Яш, в бой пленил Мехмед ага и Йордаки Холу-бей, славата им стигаше по-рано чак дотук. А после, когато Едноръкия се измъкнал по донове и с подвит куйрук в Московията, Инджето и дума не дал да се отвори за бягство. С Кара Колю и другите българи той застанал срещу низама, дето идел от юг. Имало още време за спасение, ама Инджето хич и не погледнал през рамо. При Скулени, на реката Прут, станала голямата битка. Много правоверни изпратила в рая сабята на Индже, ама може ли да се устои един против пет стотици? Разбити били българите. И там намерили смъртта си също Индже войвода и Колю Кючук байрактар.

Георги Силдаря го изслуша, па рече:

— Благодаря ти, Тахир ага.

— Благодариш ми? — трепна другият. — За какво?

— Че с уважение приказваше за смъртта на Индже Стоян.

Силдаря се наведе напред, сам напълни чашките, после наклони бърдучето, за да капнат няколко капки и на пода. Тахир ага се досети — беше „за бог да прости“ на умрелите.

— Хайде, запали, войводо — подкани го българинът.

Едва сега аянът забеляза, че през цялото време бе държал янтарения си чибук незапален. Засмя се и го остави на масата.

— Дойде ли ред и аз да те запитам нещо?

— Думай, Тахир ага. Само не чакай да навредя някому с думите си.

— Няма да питам за таквиз неща. Петимен съм аз да узная не вината на отделния бунтар, а самата сърцевина на работата. Ти днес на два пъти рече „стана тя, каквато стана“. Те туй искам да науча, Силдар. Какво стана. И какво трябваше да стане.

Затворникът го изгледа продължително, сетне каза искрено:

— Не разбирам въпроса ти, войводо.

— А той е от ясен по-ясен — нетърпеливо махна ръка аянът. — Вихрушка се изви, светкавица блесна…

— … и угасна — вметна с тъжна усмивка Силдаря.

— Добре, и угасна. Порой някакъв напъна да извади реката из коритото, но бе обуздан навреме. А аз, ужким победителят, извръщам се назад, гледам, чудя се и сам себе си питам: какво в същност стана. Що беше това? Краткотрайна вихрушка? Светкавица? Или обуздан порой? Или нещо, съвсем друго, което и сам не мога да назова?

Георги Силдаря се облегна назад и прекара ръка по челото. Виждаше се — търсеше най-вярната дума.

— Тътени бяха това, Тахир ага.

— Тъ-те-ни — повтори другият на пресекулки. — Що значи това, Силдар? Не съм я чувал тази дума.

— Тук, по Сливен, може да си я чул като тънтежи или тътнежи? — Турчинът поклати отрицателно глава. — Помниш ли как иде буря, войводо? Тя е още далече, само ивичка черни облаци в далечината и нищо повече, пък в смълчания и тежък въздух ухото ти усеща тъпо и глухо боботене. Долавяш го ти и знаеш: ехтене е то на още далечната буря. И буря вещае. Ето, това е то тътен.

— Та ще рече…

— Така е, Тахир ага. Всичкото, за което двамата си мислим — което стана и което не стана, което става сега и което утре ще стане, — туй са все тътени. Тътени на една буря, която ти още не виждаш, но тя иде, приближава. И тогава ще са истинските вихрушки, светкавиците и пороите.

— Тътени — отново изрече замислено аянът. — Ще запомня тая дума.

— Няма да я запомниш, а ще я научиш — пророчески произнесе българинът. — И аз ти пожелавам да доживееш идването на бурята, та тогава да си кажеш: „Имах едно време един ески дост, той още отколе разтълкува тътените и предрече тази фъртуна…“

Напрегнатото мълчание отново легна между тях, раздели ги. Тахир ага посегна към янтарения чибук, но си спомни задявката и отдръпна ръка. Попита:

— Как я караш долу, в хапуса?

— Не се оплаквам — с безгрижие и примиреност отговори Силдаря. И се ухили: — Нали знаеш какво е затвор? „Бурасъ бир бюйюк мектепдир; гирмейен ен бюйюк меркепдир.“^[4] Е, гадините са малко едри, ама хапус без гадинка бива ли?

— Ако твоят кауш се е случил мръсен и въшлив, аз мога да те…

Аянът прекъсна рязко, изведнъж. Затворникът го изгледа с любопитство. После беззвучно се засмя:

— Басирам се, че мога да позная защо си спря приказката тъй, до средата. Ти си рече така: защо да разкарвам човека нагоре-надолу из дранголника, само да му тровя последните дни. За още ден или два с въшки или без въшки, все тази. Познах ли, Тахир ага?

Тахир ага не отговори и само гузно отмести поглед. Георги Силдаря попита тихо:

— Кога ще бъде? След два дни или… още утре?

— След два дни — пресипнало каза аянът. — Вдругиден.

Съвсем късичка въздишка, сетне Силдаря подхвърли с глас, в който едва се разпознаваше изкуствеността на безгрижието:

— Хайде изплюй камъчето, войводо, и кажи какво си решил да правиш с нас. На крушата ли?

— На крушата.

— Кого?

— Само първенците, главните бунтари.

— Тогаз всичко е ясно, Тахир ага. Трябва да обесиш само мене. Аз бях главният, другите вършеха, що им нареждах. Паплач бяха те, със заплахи и камшик ги управлявах. Обеси само мене, а другите…

— Стой! — прекъсна го аянът. — Нахакере си хабиш думите.

Отсече го. И Силдаря разбра, че ще бъде празен брътвеж, да настоява повече.

— Кои са според тебе главните бунтари?

Тахир ага сви рамене:

— Сяро Барутчията, чорбаджи Еню, Тодория Ексара и още десетина такива баш бабаити.

Не спомена името на Георги Силдаря, но то се разбираше от само себе си. Това беше тъй очевидно, че Силдаря изобщо не размисли върху него. Той си каза друго: че аянът доста вярно бе разбрал кои бяха по-първите сливенски завераджии. И се запита дали туй бе тънък усет или коварно дело на предател.

Той протегна ръка, взе чашката си и на бавни глътки изпи ракията. Така спечели малко време за размисъл и съвземане.

— Е, няма как, ще се сбогуваме — каза примирено. — Аферим поне за това, че ме почете с днешното повикване. Приятели бяхме приживе, нека като приятели да се разделим при умирачката.

Тахир ага се извърна към българина:

— Дългът си е дълг и приятелството — приятелство. Когато е дошло време да се сбогуваме, кажи що мога да сторя за тебе, Силдар, което… Което да не отива напреки на дълга ми.

— Ще се възползувам от добрината ти — засмяно срещна погледа му Георги Силдаря. — Луд ще съм, ако откажа.

— Думай, аз съм насреща.

— Ще ми се да се видя с децата, да им…

— Ще се видиш пред… — Тахир ага не завърши. — По-рано не може, Силдар. И така говорят, че не предавам на казън целите родове на виновниците, сега остава да ви срещам с коджа големите ви синове.

— Тогаз нека се видя само с Трънка, дъщерята. Никой няма да те обвини, че един от затворниците ти се е срещнал с дъщеря си, и тя трудна, разкикерена като патка.

— Това по̀ може — кимна аянът, като размисли.

— Като пратиш човек да я повика, нека й заръча да ми донесе чиста риза. На Георги Силдаря не му се мре така, с кирлива яка.

— Добре, ще имаш и бяла риза. Друго?

— Има и друго, ама не се плаши, то е последно. Не окачай стария си дост на крушата, не ми е по сърце. Оня, стамбулският бостанджи-баши, трепеше християните по дворовете и одаите им. Защо аянът на Сливен да не залюлее краката на главния турски душманин на портата му?

Тахир ага дълго не сваля очи от своя „ески дост“. Странен човек, този Силдар! За какво се е загрижил пред смъртта? С чиста риза да е облечен, да не е с другите на крушата…

— Защо, Силдар, искаш да те обеся на собствената ти порта?

— Ей така, мерак ми е.

Аянът се насили да се поусмихне. И повтори Силдаровите думи:

— Хайде, сега ти изплюй камъчето и кажи що за мерак е този твоят.

— Суета човешка е то, войводо. Тъй както не ми се ще да се кача на бесилото кирлив и мръсен, тъй и не искам на едно дърво с още петнайсет да бъда. Порта да е, ама да се знае и помни, че на нея е умрял Георги Силдаря за българската си вяра.

Турчинът не го разпитва повече, ама и не му повярва докрай. И имаше право, да се съмнява — в думите на Силдаря имаше истина, но не цялата истина. Отвъд суетата българинът искаше да остави още пример и спомен. Ако увисне на Старата круша, ще бъде само един от многото, дето са намирали смъртта си под клоните й; обесят ли го обаче на портата, колчем мине покрай нея българин, ще си помисля, че и за онзи, който на това място се е простил с живота, трябва да се мъсти.

— Твоя воля, Силдар — рече аянът. — Ще бъде.

— Да не забравиш нещо? — с шеговита сериозност го заплаши българинът.

— Не забравям: да се срещнеш с дъщерята, тя да ти донесе чиста риза, да те…

— Хайде де, не засичай, не си момиченце, че да се свениш от някои думи. Речи го, както си е: „Да те обесят на портата ти!“

Тахир ага не повтори подир него. А вместо това попита:

— Само това ли е, Силдар? Нямаш ли още някое желание?

— А, имам — още веднъж се ухили българинът. — Налей още по една…